Мощта на ширпотребата
Преди около година в "Култура" (бр. 12 от 2000) публикувахме покъртителния текст на Александра Свиридова "Адът, който няма край". Поводът за него бе личният й потрес след прожекцията в Ню Йорк на филма на Дмитрий Астрахан "От единия ад в друг", посветен на драматичните отношения между поляци и евреи по време на Втората световна война. И до ден днешен не съм го видяла, но си спомням дебюта на Астрахан "Изыди!", който гледах на видео в Благоевград през 1993 - също посветен на еврейските неволи, но в началото на века. За разлика от натурализма, за който Свиридова пише по повод "От единия ад в друг", в него преобладаваше поетичната меланхолия. Тогава заниманията на непознатия до този момент Астрахан ми се сториха любопитни и искрени, а той, който по това време поставяше някакъв спектакъл у нас, просто отсече: "Това е непродаваемо".
И още с втория си филм "Ти си ми единствена" пое в съвсем различна посока - предпочете да остане върху равнинния терен на вица, забивайки тук-там из него колчетата на мелодрамата и копвайки плитко в "американските мечти" на постперестроечна Русия. И се случи чудо - Астрахан изведнъж се превърна в любимец на руската публика, по дефиниция готова да ридае пред собствените си неволи - на екрана или на масата - с наивната вяра, че току-виж "Всичко ще се оправи". Астрахан, дарен с интуицията на успеха, набързо спретна филм със същото заглавие - жалък ерзац на доброто сантиментално руско кино, отново инжектиран с "американския синдром".
Любопитно е да се отбележи, че това се случва горе-долу по времето, когато Сергей Соловьов иронизира мечтата на руския евреин за Америка като постмодерна приказка в "Дом под звездите", Валерий Тодоровски нежно "банализира" липсата на морални жалони из опосканото от лозунги руско живеене в "Любов", Александър Хван гнусливо прогони "американската утопия" в "Дюба-дюба", а Сергей Урсуляк я проектира като носталгия по младостта... И въпреки че това са филми-събития, техните зрители се брояха на пръстите на ръката, докато за Астрахан се тълпяха. Нещо повече - "Всичко ще се оправи", жалък и направо отблъскващ с патоса "deus ex machina", на фестивала "Любовта е лудост '95" получи "Златна Афродита" за сметка на трусовия филм "Мисис Паркър и порочният кръг" на Алън Рудолф (вж. "Култура", брой 37 от 1995). А на следващата година самият Астрахан бе председател на журито във Варна.
Естествено, сериозната руска критика неуморно се опитва да обясни феномена "Астрахан" - с цялата "мощ" на неговата "ширпотреба". Той пък неуморно се хвали, че не гледа много филми, за да не се влияе; че снима дори по-бавно, отколкото мисли; че критиците са едва ли не идиоти... И не се шегува, действа - докато великият му съгражданин Алексей Герман се бъхтеше над многострадалния си филм "Хрустальов, колата!" (и за него Александра Свиридова писа от Ню Йорк, вж. "Култура", бр. 19 от 1999), междувременно заживя в Москва и накрая остана почти неразбран (а филмът - почти невидян), Астрахан не само го последва, подписа няколко филма и театрални постановки, а и се нареди сред най-слабите руски режисьори за 1998 според читателската анкета на списание "Premiere" (за филма "Договор със смъртта"). Затова пък друг негов съгражданин - талантливият Алексей Балабанов - би всичките касови рекорди на Астрахан (и на холивудската инвазия в Русия) с ироничните си трилъри "Брат" и "Брат 2" (незнайно защо преведен на български като "Братът в Чикаго"). Засега доброто зрителско кино в Империята побеждава.

Геновева Димитрова