Ние ще направим света по-добър
Вечното вайкане на евроскептиците е нервиращо и не особено конструктивно. Постулатът им, че Европа е някак си необходима, но в крайна сметка не би могла да функционира, поради което е по-добре веднага да я зарежем, не говори за нищо друго, освен за единия страх от закъснелите промени. Постоянното твърдение, че Европа ще се провали дори само заради това, че в нея не се говори общ европейски език, също започва да омръзва. Да извеждаме причината за задължителния провал на всяка политика за обединение на Европа от преводаческите трудности е направо глупост. Обратният случай - всеки разбира простия език на Джордж У. Буш, само че досега той не е казал нищо действително умно. Така че, по-добре сложни, но разумни изречения.
Истинското европейско предизвикателство няма нищо общо с езика - Европа трябва да бъде кауза на всички европейци. За да е такава, тя трябва да е в състояние да въодушевява европейците. И то както на опашката в някой супермаркет в Нойрупин, така и на пиацата в Сиена, на арената в Кордоба, в парижките кафенета, във виенските и пражките. Европа трябва да се превърне в тема, която европейците дискутират с ентусиазъм, а не да е само произволно обвинение в липса на отговорност, в което правителствата всъщност проектират собствените си пропуски.
Болестта луда крава е добър пример в случая. Европейският парламент, а след него и Комисията отдавна бяха изготвили съвсем конкретни концепции за предотвратяването й - Европа отдавна искаше да се спре изхранването на говедата с месокостно брашно и в крайна сметка европейските контрольори бяха тези, които откриха вредните примеси и утайките от филтрирани отпадъчни води във фуража. А точно националните политици смятаха, че сами могат да се справят с опасността. Не, казваха те, това е проблем на Обединеното кралство, у нас, в Германия, това го няма. И виж ти, ето че се появи - и у нас. Точно в образцовата провинция Шлезвиг Холщайн, чиято министър-председателка преди беше една от най-отявлените поборнички за национални мерки за сигурност срещу болестта и която, съвсем естествено, сега търси вината у ЕС. Един толкова ежедневно срещан, колкото и сбъркан в същността си рефлекс. Защото именно наднационалните опасности могат да се предотвратяват ефективно само на наднационално равнище.
Друг пример за необходимостта от общоевропейска политика е ядрената енергия. За какво са ни една Германия без атомни централи, или Дания, ако в съседство работят френската "Суперфеникс" или някоя чешка централа и вземат, че експлодират? Някой спомня ли си изобщо за буквалното облъчване на Средна Европа от Чернобил? Аз да - вкусът на сухото мляко беше реинтегриран в колективната европейска памет.
Европа стигна до повратна точка. Тя трябва да реши дали иска да си остане само едно правителствено обединение от национални държави, с последствието, че правителствата, отстоявайки националните интереси, ще блокират важни европейски решения; или е готова за институционална интеграция. По-точно - готови ли сме ние, европейците, да продължим напред и да създадем общи институции, облечени в съответните компетенции - от Европейския съд през Парламента до едно наистина европейско правителсто?
Знам, че това е ужас за националните политици и искам да го обрисувам подробно. Естествено, подобно европеизиране има някаква стойност само ако е съпроводено с прехвърлянето на суверенитета от национално на наднационална равнище. Европейските интереси трябва да бъдат дефинирани, узаконени и въведени в политическата практика от европейски институции.
За това обаче е необходима Европа, която е независима от интересите на националните инстанции поне там, където става дума за европейски измерения. Защото тази Европа ще има нужда от собствен, независим апарат, начело на който трябва да седи европейско правителство. Правителство, ангажирано само с европейските интереси. За това е необходима основна реформа в Европа. Членовете на правителството не бива да бъдат de factо представители на националните правителства, каквито са в момента в Европейския съвет. Едно силно, способно да функционира европейско правителство, което по отношение на европейските интереси стои редом или над националните правителства, трябва да бъде директно легитимирано от народа.
Същевременно това европейско правителство трябва, извън позицията на чисто административно ръководство (каквото е в момента Комисията) да приеме наистина политически функции. Съответно начело на него трябва да стои президент, канцлер, министър-председател или друг ръководител.
Модела за избор на европейски президент си представям по следния начин. Заедно с традиционните национални листи за европейски парламент ще се подава и още един глас - за президент. За него ще се гласува с листи, които ще са единни за цяла Европа, т.е. изборът ще бъде транснационален. В тези листи консерваторите ще се споразумеят за свой кандидат - давам за пример държавници от европейското минало - Хелмут Кол, да речем; социалдемократите също - примерно Фелипе Гонсалес. Дори зелените ще са в състояние да се обединят около способни европейски политици... Кандидатът на спечелилата най-много гласове листа ще стане президент на ЕС. Президентът, със съгласието на Съвета, ще трябва да състави изпълнителен орган, т.е. правителство, което да предложи за одобрение на Европейския парламент.
Необходима предпоставка за европейски избори е една европейска конституция, която посочва и описва основните европейски ценности. Централно място ще заемат солидарността на обществото с възрастните хора, слабите и болните, както и разумността по отношение на екологията. С една дума, чисто европейски нагласи в сравнение със САЩ. Освен това конституцията ще определя организационните механизми на европейската политика.
Европейското правителство не е самоцел. Напротив, то е важен инструмент да се подобри Европа на много нива. В началото съвсем просто, служейки на Европа и нейните граждани, защото то ще е ангажирано само с европейските интереси, дори, или по-скоро, точно там, където те си противоречат с интересите на националните държави. Например при болестта луда крава, атомната енергия и превенцията на климатичните изменения.
Друга причина за необходимостта от европейско правителство е глобализацията. Тя е процес, в който европейските народи могат и трябва да се месят само ако са обединени. При него никоя страна, взета по отделно, не е в състояние да осигури чуваемост, да не говорим пък да прокара собствената си позиция или тази на Европа. По-друг начин би била поставена институция, която представя политически обединена Европа. Тя би била в състояние да обсъжда равнопоставено със САЩ хода на глобализацията и условията на световната търговия, като при това придава тежест на важните социални и екологични компоненти. И тя няма да се провали така ужасно, както се провалиха разединените национални държави и във войната в Босна, и при последната среща на върха по въпросите за климата.
Освен това европейско правителство ни е нужно, защото процесът на общоевропейският му избор е изключително важна стъпка, за да въодушевим хората за Европа. Който гласува за правителство, той се интересува от кандидатите, дискутира предимствата и недостатъците им. Флегматичността, с която в миналото европейците избираха Европейския парламент, се дължи най-вече на това, че този парламент не присъства в съзнанието на хората. Кого, моля интересува избора на толкова безлични органи? Съвсем по друг начин би се отнесъл към Европа европейският народ, ако имаше широк конституционен дебат, в края на който всяка нация гласува дали да се включи във формираната по този начин Европа, или предпочита да си стои в нейния собствен малък свят.
Този конституционен дебат трябва да започне възможно най-бързо. И да се води възможно най-безпощадно. На всички трябва да е ясно, че е необходимо да се сбогуват със свещените за нацията крави, ако искат да участват в обединена и силна Европа. Казвам това изрично заради партийните ми приятели в Германия. Ние, зелените, също трябва да сме наясно, че Европа изисква различни от нашите мащаби. В случая с имигрантската политика - която неизбежно ще е европейска - бързо ще стане ясно, че например германското имиграционно право няма да се възприеме и от останалите европейци. Немците ще трябва да се споразумеят с тях, ако искаме общи външни граници без вътрешни. Да се споразумеем, означава да вникнем в себе си, както и в чуждите аргументи и традиции. В резултат на това споразумение имиграционното право, което вече е влязло като основно човешко право в Хартата, би трябвало да бъде така прецизирано в процеса на една реформа, че да функционира в цяла Европа. Решаващото в случая ще бъде европейската Харта за правата на човека, а заедно с нея и имиграционното право да бъдат включени в договорите, за да имат юридическа тежест навсякъде. Едно такова европейско имиграционно право ще бъде добро и функционално, дори и ако не е точно копие на немското. Напротив, може дори да се окаже, че европейският закон, който няма да се определя от съответните вътрешни министри, е по-хуманен и функционален от германския.
Важно условие за конституционния дебат той е не само да се води сред народа и да бъде решаван чрез референдум, но и най-вече точно да назовава основните аспекти на Европа и да ги превръща в решения. Той изисква - както и самата, изложена за дебат конституция - решения по същностните теми на обединителния процес.
Така например непременно трябва да се разгледа въпросът за европейска социална харта, за да бъде Европа социално и екологично осигурена единица и за да може този постулат да звучи убедително и за други. Социалното единство обаче не е възможно без фискална хармонизация. Затова е необходимо да бъдат дискутирани и съгласувани и данъчните системи. Не звучи ободряващо, но по мое мнение е неизбежно. Въпросите за валутата - да, аз съм за еврото - и въпросите за отбраната също имат европейско измерение.
Едно трябва обаче да е ясно. Тази Европа я няма a la carte (в менюто, за деня). Не е възможно да си изберем само парченцата, които ни вършат работа за момента. За нас германците това означава например, че времето, което трябва да изчакаме, докато Европа се откаже от атомните централи, ще продължи значително по-дълго, от нашите мъчително извоювани в Германия 25 години.
Трябва да е ясно също, че Европа не е място за национални хегемонии, а също и че трябва да се сложи край на всякакво роене на държави. Предложението на Ширак първо да се намали Комисията в крайна сметка е правилно - въпреки протеста на по-малките членове на ЕС. Съставът на Комисията трябва да се редуцира, за да може тя да работи ефективно. Намаляването на броя на комисарите не бива да бъде за сметка на малките държави, големите - и Германия, и Франция, трябва на принципа на ротацията също да се отказват от председателското кресло в Комисията. Този отказ ще означава важна стъпка в загърбването на чисто национални интереси и в продължаването по посока към наистина европейска политика.
Освен това Съветът незабавно трябва да се промени. В интерес на Европа е колкото се може по-бързо да бъде сложен край на спъващия политиката консенсусен принцип, който не служи на никого, освен на националистическите пъзльовци, които защитават синекурите си. Но когато най-после признаем необходимостта решенията в европейския Съвет да се взимат с мнозинство и спазваме принципа за съгласуване на решенията с Европейския парламент, то това трябва да важи без изключения. В момента за съжаление нещата стоят така: всяко европейско правителство лицемерно твърди, че по принцип, че всъщност напълно, е съгласно с принципа на мнозинството, но веднага след това отваря дума за шестте изключения, при които непременно трябва да се придържаме към консенсусния принцип. Разбиран по този начин, принципът за мнозинството прилича на швейцарско сирене.
В Съвета трябва да се въведе принципът на двойното мнозинство. Тоест за приемането на всяко решение е необходимо първо мнозинството на държавите и после мнозинството на хората. На този принцип всяка държава, независимо от населението си, територията, брутния национален продукт и други подобни критерии, разполага с един глас. И второ, ще се взема предвид числеността на населението. Дадено решение ще влезе в сила, само ако гласувалите държави представят мнозинството от населението. Така ще бъдат съобразени интересите на всички. Големите държави-членки няма да имат повече гласове от малките, а малките няма да могат да диктуват на големите европейската политика.
Казаното дотук беше много теория. Ще обобщя накратко за онези, които смятат, че това е някаква непроницаема "европудра", далече от хората на Европа и измислена само за да се премълчават истинските интереси. Щом те отново питат, какво, моля, може всъщност да даде Европа на хората...
Европа, ако тя се интегрира и се разшири, и същевременно намери пътя към единството, ще даде това, което може да даде една държава - защита на ежедневието. Обединена Европа означава демокрация, мир, благосъстояние, здравословна храна, опазване на природата, социална справедливост, културно многообразие и свобода за всички европейци - родени или преселили се в нея. И ако това успее - тази Европа, то тя ще помогне и на останалия свят да постигне същите цели.
Съвсем не е толкова лошо, или?

в. Ди цайт, 7 декември 2000
Даниел Кон-Бендит
От немски Ирина Илиева


Даниел
Кон-Бендит

е евродепутат на френските зелени. Бил е говорител на студентите по време на протестите в Париж през май 1968 г. От средата на 80-те години е сред най-изтъкнатите представители на немските зелени Realo.