Цената на смътността
Професионалното достойнство неведнъж ме е карало да заемам позиция, която да ме измъкне от "шарената сянка" на четирите букви "НСРТ". Човешкото достойнство обаче винаги ми е напомняло, че докато те стоят редом с името ми, съм длъжен солидарно да поемам всички, предизвиканите от тях, нападки. И понеже нападките напоследък са далеч над критичния максимум, който може да понесе и професионалното, и човешкото ми достойнство, започвам да търся утехи.
Например, когато политици като Първанов и Овчаров обявяват НСРТ за излишен орган (в публичното тяло), знам, че това е фигура от задължителното им предизборно съчетание, при това очертана със зле стаена носталгия по чисти държавни медии. Впрочем, избирателите ще решават.
Например, когато работещите в БНР искат оставката на НСРТ по повод на предложението му сами да се включат в избора на нов генерален директор, знам, че срещат сериозни трудности около консенсуса какъв и кой да е той. Впрочем, напълно ги разбирам.
Например, когато Виза Недялкова твърди, че членовете на НСРТ, когото и да изберат за генерален директор на БНР, само ще докажат или колко са тъпи, или колко непочтени, знам, че тя продължава да вижда собственото си уволнение като най-важното медийно събитие на новото време. Впрочем, може би най-безболезнено човек се оттегля в кула, която сам си е построил.
Например, когато Лили Попова ентусиазирано се присъединява към критиците на НСРТ, знам, че това би трябвало да е смешно, защото те обикновено изтъкват тъкмо нейното назначение за шеф на БНТ като един от основните аргументи на своята критика. Впрочем, далеч по-лесно е да се скриеш в техните редици, отколкото да отговориш на критиките им.
Например, когато вестниците всекидневно под формата на дописки и коментари издигат лозунга "Долу НСТР", знам, че това е част от битка между два типа публичност - регулираната със закон, тази на електронните медии, и нерегулираната, тази на хартиените медии. Впрочем, важното е да не превърнеш свободата си в затвор, поне ако не си решил да емигрираш в текстовете на екзистенциализма.
Утехи... Естествено не стигат. Естествено се до-сещам, че различните нападки срещу НСРТ, под тенденциозността и парадоксалността си, носят едно и също обезпокоително у-сещане. Помня го още от един разказ на Михаил Неделчев за времето на комунизма, когато безпартийните е трябвало да излязат, за да могат партийните членове на "закрито заседание" да решават съдбите им. Преходът може би размъти, но в никакъв случай не разсея това усещане - за партийно събрание, за скрита власт, за заключено чекмедже, в което нещо цъка, за важни мотиви, които - независимо дали за изхвърляне на хора или за приемане на закони - не добиват публичност; за самата публичност, която изсветлява към перифериите си, докато центърът й, с изключение на жълтите и протоколните прожектори, остава тъмен; за гласове, които подобно на Гьоте викат "Licht meer Licht" само на предсмъртния си политически одър; за обратната социална перспектива на говоренето, която се нарича подслушване; за трансформациите на властовия архетип "тайно знание" в "тайно слово". И т.н.
Отдавна, но през последния месец особено, медиите (от вестниците до БНР и БНТ) - за прегледност и удобство - започнаха да олицетворяват това смътно натрапчиво усещане с НСРТ. Логиката на олицетворяването е следната: съветът е само демократична витрина, подредена специално "за да не се изложим пред чужденците", по думите на Андрей Райчев, защото "Друг диктува", както се казва едно стихотворение за съвсем друго на Константин Павлов. Дали това е така и дали може да бъде така "по принцип", без връзка с конкретни действия и конкретни позиции в съвета, е отделен, дребен в случая, въпрос. По-едри са други два.
Защо в цялата посттоталитарна публичност точно НСРТ трябва да плати цената на нейната смътност? Вън от често лъкатушещите му стъпки по не по-малко лъкатушещата граница между журналистиката и властта, причината е в специфичната функция, която институцията придобива, при преноса й от демократично в демократизиращо се общество: нестихващи скандали, дали медийна публичност на тревожността, съмненията и комплексите на самата медийна публичност. Вторият по-едър въпрос е продължение на първия: дали при това положение, когато медиите крещят срещу НСРТ, не крещят срещу огледало?
Иначе, за съвета или лошо, или нищо - поне засега това е единственото що-годе убедително медийно доказателство, че той все още съществува.

Георги Лозанов


П.П. Това не е текст за убежищата на тайното слово, а за неуспешните опити да го извадим оттам. Те имат дълга история с много глави. По повод на първата, която продължава да не е затворена, преди близо десетилетие на същата страница в същия вестник бях писал: "Тайното слово на досиетата. Това, което дисциплинираше разговорите, идеите. Дори желанията. Биографиите. За да загуби своята магическа власт, то трябва да стане публично. Всеки да може да го оспори. Или изкупи. Само така, разрязвайки отровната ябълка наполовина (за по-лесно) и изяждайки я без остатък, престъпникът и жертвата ще възвърнат своята идентичност. Ще станат различими. Иначе всички сме грешни. И всички невинни."
Боя се, че ябълката отдавна е изядена неразрязана и сега, подобно на джуджетата, се въртим около заспалата Снежанка и се питаме "Кой ми яде...?", "Кой ми спа...?" По-изнервените от време на време викат: НеСеРеТе!