Сянката на ореха
Ранното си детство прекарах под един великолепен орех. Дървото растеше пред прозореца на детската ми стая. От ствола му тръгваха три мощни клона, които лете пазеха къщата от горещини.
Когато бях на шест години, баба редовно ме слагаше да спя след обяд. През това време децата в махалата играеха на воля. Мисълта, че не съм с тях, беше за мен крайно мъчителна. Представях си, че изпускам най-важните игри в живота си и ми идеше да вия. Изгаряше ме усещането, че не съм там, където трябва. Лежах в засенчената от ореха стая като в катакомба. Лежах и бленувах за света навън. Бях обзет от чувството, че хубавите, истинските неща са някъде другаде. И ме обземаше копнеж по тях. Обземаше ме безумен копнеж по отвъдното.
През годините отвъдното приемаше различни образи за мен. После се случи нещо странно. Изведнъж и най-неочаквано ме порази яснота, че отвъдно няма, а човешкият живот, както и цялата вселена, са напълно безцелни и безсмислени. Подобни догадки са минавали през главата на всеки, но малцина са имали нещастието да бъдат обзети от тях до край. Точно това се случи с мен. Най-смаян бях от факта, че хората продължават да живеят така, сякаш знаят защо живеят. Не ги разбирах въобще и искрено им завиждах. Пукнатината между мен и тях постепенно се превърна в бездна. Останал сам, започнах отчаяно да търся изход.
Трябваше да построя наново себе си върху една кошмарна представа. Всяка представа, колкото и кошмарна да е, рано или късно се "уморява". Така с времето аз започнах да гледам на нещата по следния начин: след като отвъдно няма, значи всичко е пред очите ми. Значи всичко е на "ачика" и няма нищо скрито-покрито. Значи че през целия си живот ние сме свидетели на самата вечност; и никога, нито преди, нито след нас, не е имало и няма да има нещо по-различно от това, което е в момента. Усилията да разберем света около нас са смехотворни, защото ние сме го разбрали още със самото си раждане. Човек не изпуска нищо след смъртта си, защото всичко, което може да се разбере и почувства, той го е разбрал и почувствал хилядократно. С други думи, Създателят се е отнесъл по възможно най-добрия начин с нас, защото не е скрил нищо, а напротив, дал ни е да разберем абсолютно всичко.
Утешавайки се по този начин, аз всъщност се опитвах да "ослепея" отново за една истина, която човешките същества нямат сили да понесат. Слава богу, хората около мен до един са "слепи". За тях нещата стоят доста по-различно. А как стоят нещата в действителност, е без значение, защото нещата стоят всякак. Иначе казано, нещата въобще не стоят - те плуват и се размиват. "Десетте хиляди неща се въздигат и падат безспирно" - така си е представял Вселената древният китайски мислител Лао Дзъ.
Връщам се назад в полумрака на детската стая под ореха, за да се подсетя, че гласовете на другите деца, които ми се счуваха тогава, са били родени от измамен копнеж, докато смълчаната сянка на ореха, под която всеки следобед позорно заспивах, е била сянката на самата вечност - безмълвна, безсмислена, но достъпна и напълно познаваема.

Людмил Тодоров