Новите рога на носорога
През последните години станахме свидетели на няколко опита да се предизвика обществен дебат по проблемите на културната политика и пътя на театралната реформа в страната. Те се разляха по страниците на този вестник, в присъщия й скечово-скандален стил бяха отразени (обезобразени?) от жълтата преса и се случиха в поредица от срещи между "реформиращи" и "реформирани". Това, което за жалост като че липсваше при тези дискусии, бе споделената отправна точка. Докато едни твърдяха, че реформата върви в правилна посока и постиженията са значителни, други настояваха, че реформата върви, премазвайки всичко що е културна ценност по пътя си, трети провъзгласиха, че реформата още не се е случила. Друга характерна черта на тези дискусии бе тенденцията културната политика да се разглежда не като "политика" - т.е. боравене с икономически, политически и обществени лостове в условията на предварително зададени ограничения, а като "свещено поле", където се посяват нетленните ценности на нацията и където самото използване на думи като "бюджет" и "ресурси" е вече кощунствено. Тази реторика отнасяше проповедниците си в територии, които нямат нищо общо с прагматизма и усилието да се подобрят условията на правене на театър у нас - днес и сега, и при обективно съществуващите ограничения.

Откъде идва тази липса на споделена отправна точка?

До голяма степен липсата на общодостъпни данни за хода на реформата, за театралния бюджет, недостатъчната прозрачност на процеса на взимане на решения за финансиране и за "допълване" на нормативната база станаха причина упражнението "дебат по културната политика" да заприлича на притчата за слепците и слона: всеки от тях конструира образа на цялото животно въз основа на тази част от слона, която е успял да опипа със собствените си ръце. В резултат на това за всеки от "слепците" реформата е различно животно - унищожителка за едни, надежда за други.
Водена от желанието да открия възможната обективна, споделена отправна точка за последващи дебати, реших да събера и анализирам наличните "твърди данни" за хода на театралната реформа в страната. Резултатът бе докладът "Театърът в България: политика, практики и промяна", който може да въде видян на www.redhoue-sofia.org Тук бих искала да обобщя накратко основните наблюдения, които този доклад прави, като ги систематизирам в три части: положителни страни на направеното досега; съществуващите проблеми; възможните решения. Водена от желание да не попадна в "поетичния" капан на досегашния дебат, лиших изложението си от епитети и реторични въпроси.

Постиженията на театралната реформа

Днес културната политика в областта на театъра в България е в период на преход от финансиране, ориентирано към сгради и заплати, към финансиране на артистичната дейност. Започналата през 1994 реформа от 1997 насам бе ускорена и бяха направени реални структурни промени: наследената от миналото прекомерно развита театрална инфраструктура, състояща се изцяло от репертоарни театри, започна да се трансформира. Нов тип театрални организации - открити сцени - замениха част от репертоарните театри. Целта бе да се отвори системата за нововъзникналите независими театрални трупи. Въведено бе държавно финансиране на театрални проекти, за което могат да кандидатстват както държавни, така и недържавни театри. Въведен бе и вътрешен конкурсен принцип при определянето на годишните субсидии за държавните театри1. Започна процес на децентрализация, в който общините поеха частична отговорност за развитието на намиращите се на тяхна територия театри. Днес няма контрол върху художествените решения от страна на Министерството на културата. Документите, регулиращи културната политика по отношение на театъра, вече са доминирани от "правилните" думи: качество на артистичния продукт, децентрализация, съвместно съществуване на различни театрални организационни модели, гъвкавост, брой привлечена публика, ефективно управление, равнопоставеност на различните типове артистични организации и т.н. Все по-ясно се прокрадва разбирането, че поддържането на наследената театрална инфраструктура не може да осигури развитие на сектора при сегашните условия, затова и се търсят алтернативни модели на развитие. Важен успех на реформата е, че към днешна дата вече е набрана достатъчно критична маса в нейна подкрепа и процесът практически е необратим.

Проблемите

Реформата обаче все още е на етапа, в който "правилно формулираните приоритети" не винаги са последвани от съответните действия. Един от основните проблеми е, че съществува двоен стандарт по отношение на държавните и не-държавните културни субекти. Докато държавните театри продължават да получават инфраструктурно финансиране и финансиране за дейност, нововъзникналите независими трупи имат възможност да кандидатстват за държавно финансиране единствено за създаването и разпространението на своя артистичен продукт. Това показва, че инерцията на мисленето за театралната сфера, при което фактът, че даден театър съществува отдавна и има своя (западнала) сграда, му дава решаващо предимство, все още засенчва желанието финансирането на театрите да се обвърже с качеството или популярността на театралната продукция, както и с доброто управление.
Статутът на държавните театри също е проблематичен. Те са културни институти на бюджетна издръжка - статут, който от една страна им осигурява годишно финансиране, но от друга налага редица ограничения. Така например театрите не могат да задържат собствените си приходи след края на финансовата година - как тогава да бъдат предприемчиви и да работят за дългосрочното си развитие? Те не могат също така да определят свободно заплатите в театъра, а ползват средната за сектора заплата - как тогава да стимулират качествените продукции?
В механизма за формиране на държавния бюджет за култура отправна точка е щатната заетост, което не позволява оптимизирането на системата. Друг проблем е, че огромната част от финансирането за театъра (тази, която отива за държавните театри) е непрозрачна, което не позволява да се правят сериозни независими анализи и оценки на реформата. Все още недостатъчно добре структурирана е ролята на общините - те подкрепят главно държавните културни институти, не развиват своя собствена културна политика, и - с две окуражаващи изключения - нямат културни съвети или фондове, пред които да се кандидатства на базата на ясни критерии.
Всичко това са нормални "дефекти на растежа", които могат да бъдат поправени. За да стане това обаче, трябва да разберем къде се коренят проблемите. Имаме нужда от периодични независими анализи на постиженията и нововъзникналите в хода на реформата проблеми. За да ги има тях пък, имаме нужда от пълна прозрачност относно действията на държавата в театралната област. Защото правенето на културна политика е динамичен процес - това, което днес изглежда като решение, утре може да се окаже проблем. Трябва да бъде стимулиран дебатът относно културната реформа. Но не дебат, основаващ се на обвинения, инсинуации и оправдания, а на реални факти и обективен анализ.

Възможните решения

1. Необходимо е бюджетът за култура да се фиксира като процент от националния бюджет. Това би премахнало порочната практика основата на бюджета за култура да са щатните бройки и би премахнало опасността при намаляване на заетия щат в театрите да се намалява бюджетът за театър. За база при формирането на процента за култура може да се ползва съотношението от определена (безкризисна) година, или пък процентното съотношение на бюджета за култура към държавния бюджет в други, успешно реформиращи се, страни в преход.
2. Необходимо е държавните театри да се пререгистрират като юридически лица с нестопанска цел (по Закона за юридическите лица с нестопанска цел). Те могат да бъдат нестопански организации с учредител държавата или общината, или и двете, но сегашният им статут на държавни учреждения на бюджетна издръжка трябва да бъде сменен. Изключение може да бъде направено за няколко културни института от общонационално значение, като например Народния театър и Народната опера, които да бъдат приоритетно финансирани от Министерството на културата.
3. Държавните театри трябва да станат наистина равнопоставени с останалите нестопански артистични организации при определянето на годишни субсидии и на субсидиите за отделни проекти, и така да се премахне двойният стандарт в държавното финансиране на театралните организации. Държавните театри така или иначе имат предимството на собствената сграда, което могат да капитализират. Но би било разумно, ако възникне нова сцена в пространство, което не е било театър преди, и тя има данни да се управлява по-добре, да създава по-качествена продукция и да привлича повече публика, тази нова сцена да има възможност да "отнеме" субсидията на един западащ държавен театър. Подобно уеднаквяване на критериите за субсидия би поставило държавните театри в условията на силна конкуренция, която би ги стимулирала към по-добро качество на управлението. Разбира се, държавата трябва да създаде критерии, които да включват например условието да не се стига до оставянето на определени райони или градове без театри, и т. н.
4. Трябва да се разреши на държавните театри да формират свободно заплатите на служителите си (при една пререгистрация на театрите като нестопански организации това автоматично би станало).
5. Държавната субсидия за продукция трябва да спре да бъде определяна като процент от разходите за заплати и осигуровки, тъй като тази система стимулира раздуване на щата, и следователно неефективност. Напротив - театрите, откритите сцени, и т. н., които осъществяват по-добра програма с по-малък щат, трябва да бъдат стимулирани. Субсидиите за продукция трябва да бъдат определяни в резултат на заявената творческа програма, стратегия за достигане до най-голям брой публика и доказани управленски качества. Фиксирането на бюджета за култура като процент от държавния бюджет е необходима предпоставка за тази промяна.
6. В интерес на културната реформа е да се приеме изменение на съответния текст на Конституцията, така че общините да могат сами да определят размера на събираните от тях данъци и такси. Това би им дало по-голяма финансова независимост. Полезно би било общините да създават свои съвети по културата или фондове "Култура" и да изработват собствени приоритети и критерии за подкрепа на културата на тяхна територия.
7. Комисията, определяща размера на субсидията за театрите, трябва да е същата, коята определя и субсидиите за проекти. Тя трябва да обсъжда и препоръчва мерки за развитие и актуализиране на културната политика в областта на театъра. По този начин проектният принцип би станал регулаторен механизъм по отношение на годишните субсидии. При добиване на опитност за кандидатстване, защитаване на програма и изпълнението й от страна на театрите, може да започне да се мисли за увеличаване на срока на субсидията (периодът на финансиране на културните институции в Холандия например е 4 години).
8. Прозрачността на разпределянето на обществени (държавни) средства за театрите и театрални проекти трябва да стане нормална практика. Трябва да се подготвят, публикуват и разпространяват свободно годишни отчети за дейността на Министерството на културата и на общините.
9. Държавата трябва да стимулира независими експертни анализи на постиженията и проблемите на театралната реформа. Това би дало добра основа за по-голяма адекватност на взиманите решения и по-добро регулиране на културната политика.

Дебатът за театралната политика в България не е приключил, той тепърва ще се разгръща. В интерес както на театралите, така и на публиката е той никога да не завършва.

Десислава Гаврилова
Център за култура и дебат Червената къща


Театърът
в България:
политика, практика
и промяна


Десислава Гаврилова
е завършила театрознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и е специализирала културна политика в Linacre College, University of Oxford. Oт 1997 до 1999 e директор на програма "Сценични изкуства" на Института "Отворено общество", покриваща региона на Централна и Източна Европа. Един от основателите и съдиректори на Центъра за култура и дебат "Червената къща", София.
























































1 "Вътрешен", защото за годишни субсидии могат да кандидатстват само държавните театри