Зрителят иска да бъде потрисан
Пожелаете ли да си купите билет за спектакъла на Дмитрий Астрахан "Лейди за един ден" в Театър "Пушкин", ще се убедите, че билети няма. При това не само за днес - за месеци напред няма. Салонът е претъпкан, успехът - очевиден.

- Дмитрий, обяснете, моля ви, как се случи така, че в не най-популярния театър поставихте абсолютно успешен спектакъл, а в доста спорното ни днешно кино снимате ярки, запомнящи се филми, които по количеството на прожекциите и на зрителските симпатии съперничат на "Брилянтената ръка" и "Ирония на съдбата"...
- Това е така, защото знам за какво снимам, познавам нашата страна, обичам я, познавам хората, разбирам чувствата им и това, което ги интересува и вълнува. Ето, за това и снимам своите филми.
- Но критиците на свой ред непрестанно ви хулят...
- Не всички критици. Има професионалисти, има и непрофесионалисти. Професионалистите помагат, помагат ти да осмислиш себе си, умеят да анализират твоите занимания интуитивно. Благодарен съм на най-големия теоретик на драмата Борис Кастелянец, при когото учих в Ленинградския държавен институт за театър, музика и кино и който беше първият критик на студентските ми работи. Спомням си, че го поканих да види спектакъла, който поставих по пиеси на Людмила Петрушевска - "Чинцано и стълбищна площадка". Той каза: "Дима, дайте ми предварително да прочета пиесата, иначе няма как да оценя вашата работа!". Ето, това е подход! Той се отнасяше изключително отговорно дори към самодейно представление. Благодарен съм на Товстоногов, на Музил, на Алексей Герман, които бяха всъщност професионалните критици на моите режисьорски опити - много ми даде общуването с тях.
- Всички се стремят да снимат авторско кино. Вие пък тръгнахте по обратния път.
- Моето кино е много авторско, много касово, много елитарно и много интелектуално. То изисква размисъл. Можем с вас доста да поспорим щастлив ли е финалът на филма "Всичко ще се оправи" и няма да стигнем до единомислие. А нима финалът на "Ти си ми единствена" е щастлив? Честно казано, аз не деля киното на елитарно и неелитарно. Има кино и не-кино. Какво представлява Чаплин? Просто киното му е велико. И толкова. Аз се самоизразявам по законите на публичното зрелище - съществуват закони на драматургията, на снимачната площадка, на режисурата, на колектива, в крайна сметка. Разбира се, не може и без емоционален порив, но ако не го впрегнеш по всичките тези закони, ще си остане само порив. Професията на режисьора предполага умение да облечеш своите мисли и чувства в ярка художествена форма, привлекателна за зрителя. Защото хората влизат в киносалона най-вече заради едно - да се лекуват от самотата. В противен случай биха си останали у дома. А що се отнася до критиците, бих ги посъветвал да се замислят по този въпрос.
- Какъв е вашият отговор?
- Зрителят иска да бъде потрисан, иска всякакъв род емоции. И още нещо изключително важно - хората искат да изпитат тези емоции в голяма група и заедно. С други думи, тези режисьори, които не умеят да разсмиват, твърдят: ние правим интелектуални комедии, а тези, които не могат да разтърсват, обясняват, че правят елитарни драми. Едва ли на Гайдай му се е налагало да си отговаря на въпроса дали снима елитарни комедии. Неговите филми разсмиваха и преди, разсмиват и днес. Какъв режисьор е той тогава? Просто Гайдай е велик художник. Наскоро отново гледах "Операция "И" и за пореден път изпитах огромно удоволствие.
- Може ли нещо да ви изкара от равновесие, да угаси творческия ви ентусиазъм да снимате по два-три филма годишно?
- Нищо не може да ме спре. Докато съществуват човешки страсти, ще снимам кино, тъй като много съм видял, чувствал и не мога да не споделя преживяванията си с другите. Мисля, че това е моето призвание.
- Признайте си, не сте ли изпитвал все пак някога желание, така да се каже, по мъжки да се разправите с хулителите?
- Понякога неуважението ме дразни. Добре, критикуваш, но тогава анализирай, доказвай. Само че това е трудна работа. Ненапразно Чехов е казал: "Да спориш с критик е все едно да дърпаш дявола за опашката". Аз съм с лек характер. Разбира се, по-добре е да ме преценяват другите. Но те, незнайно защо, мълчат, та се налага сам да се хваля. Доста е неприятно да четеш из пресата всякаквите гадости за себе си - например, че съм позорът на родното ни кино. Затова пък в Америка ми казаха, че моите филми имат само един недостатък - че са на руски език. А иначе съм се занимавал с класическа борба...
- Тогава разкажете за най-незабравимия си бой!
- О, бил съм се и още как! Заради момичета, заради справедливостта или по недоразумение. Служих във флота след като вече бях станал режисьор и лауреат на комсомолска награда. А в казармата имаше игра - миене на централния проход. От всяка рота се изискваха петима новобранци, всичките се строяваха с парцали, а след това тичаха по прохода, покрай който се подреждаха старите войници и командваха. Това си беше някакво тяхно развлечение. Веднъж дойде и моят ред. Като всички и аз - превих гръб и хукнах. Бягам и мисля: "Хубава работа, аз съм театрален режисьор, Астрахан (вече бях поставил "Доходно място" на Островски и бях получил награда)... В това време чувам: "Стой! Мирно! Ставай! Бегом! Ставай! Бегом!" "Не ми е много радостен животът, все пак съм на 26! - говоря си на ум. - Тези наоколо са деца по на 18! Виж ти каква забава - само преди месец се кланях на сцената, говорех за изкуство, за духовност... А ето че сега бягам като някакъв... Изведнъж ме удрят с крак. По инерция бягам, после се питам - какво правя все пак! Вътрешният глас ми нашепва: "Дима, ти си възрастен човек! Оплешивяваш..." И тук вече изправям гръб и започвам да търся онзи, който ме обиди. Гледам - един се хили. Осемнадесетгодишен, дребен на ръст, но с половин година по-старши от мен. Казвам му: "Наясно ли си какво направи?" И метнах на главата и врата му парцала, с който миех пода (оттук е взет епизодът във "Всичко ще се оправи"). В същия този ден се бих с поне дузина "стари пушки", които светкавично се спуснаха на помощ на "другарчето с парцала на главата". Оттам насетне, докато бях в армията, ми се случваше да се бия почти всеки ден. Затова пък в края на службата ме преместиха в театъра на Тихоокеанския флот, където поставях спектакли. Постановките ми имаха такъв голям успех, че шефовете на флотилията издадоха дори указ за мен - да не ме уволняват, докато не поставя спектакъл по случай 40-годишнината от Победата.
- Наричат ви "нашият отговор на Фасбиндер", който за 13 години е заснел 40 филма...
- Когато постъпвах във Висшите режисьорски курсове, Глеб Панфилов се поинтересува колко спектакъла съм поставил до момента. Честно назовах числото 11. Тогава той отсече: "В киното толкова няма да направиш". "Защо пък не!?", помислих си аз.

Днес Дмитрий Астрахан е режисьор на 13 филма и на около 40 спектакъла. Те събират урожай от награди и зрителски симпатии. "Изыди!" и "От един ад в друг" бяха представени за "Оскар". Обаче националната награда "Ника", незнайно защо, ги отмина с мълчание. "Карай да върви! Когато моето кино се превърне в неоспорима класика, което вече е на път да стане, тогава може и да ми дадат нещичко за принос в "развитието на изкуството" или за "особени заслуги", подсмихва се Астрахан, който в момента работи по нова постановка в театър "Пушкин". Що се отнася до киното, предстои да видим три негови филма: "Алхимици" с Олейников и Стоянов, приключва озвучаването на "Жълтото джудже" с Александър Абдулов и Елена Проклова, а през март ще излезе на екран "Подари ми лунната светлина" с Наталия Андрейченко и Николай Ерьоменко.

сп. "Ролан", декември 2000
Олеся Белова
От руски Г.Д.


Разговор с
Дмитрий Астрахан



Дмитрий Хаананович Астрахан
(1957, Ленинград) завършва ЛГИТМиК през 1982. Работил е в Свердловския ТЮЗ, в БДТ при Товстоногов, бил е художествен ръководител на Петербургския театър на комедията. Режисьор и съсценарист (заедно с Олег Данилов) е на филмите "Изыди!", "Ти си ми единствена", "Всичко ще се оправи", "Четвъртата планета", "От единия ад в друг", "Договор със смъртта", "Кръстопът", тв-сериала "Чакалнята"...