Алиса в страната Европа
- Изглежда много хубаво - каза Алиса, като го прочете. - Само че е извънредно трудно за разбиране! (Виждате ли, тя не искаше да признае дори на себе си, че изобщо никак не го разбира.) Усещам, че някак ми изпълва главата с идеи, само че не знам с какви!*

Големи надежди се отправят към срещата на върха в Ница.** Говори се, че там ЕС щял да преструктурира начина си на вземане на решения, щял да реформира Европейската комисия, да опрости правилата за гласуването й и да ускори приемането на източноевропейските кандидати за членство. В най-добрия случай ще се стигне до споразумение за разширяване на онези (второстепенни) предмети на дейност, които не изискват единодушно съгласие. За тежестта на отделните страни-членки и за броя на членовете им в брюкселската Комисия ще продължи да се спори. Търпеливо чакащите от 1989 г. насам кандидати от Източна Европа трябва да се смятат за щастливи, ако бъдат приети преди 2005 г.
Какво ЕС продължава да прави както досега: Значителни суми пари да потъват в съмнителни проекти за регионално развитие; да защитава фермерите си от експорта от Източна Европа; и същевременно лицемерно да обвинява Америка в протекционизъм.
Как се стигна дотук? И как да съвместим мудността на ЕС с потока от самодоволни декларации за постиженията и добрите му намерения? Първото указание ни дава самата му реторика. Точно както в паралелния свят на комунистическите апаратчици, и в Брюксел и Страсбург царува един особен европейски жаргон. Той е смесица от невъобразимо скучно дрънкане и грандиозни обещания за по-добро бъдеще за всички.
Този жаргон скрива цената на политическите решения. На евроезика винаги правилна е само една посока, на евроезика се говори винаги само за решения, които са от полза за всички. В Брюксел нито едно важно решение не се формулира като дилема, като въпрос, при който трябва да се претеглят предимствата и недостатъците. Вместо това миналото и бъдещето на ЕС се представят с реторична бомбастичност като последователност от саморазбиращи се стъпки. При това положение, критиката може да изглежда само като израз на злоба, егоизъм или неинформираност. Европейският "проект" се превърна в морална поучителна приказка, в която добрите защитници на ЕС се противопоставят на лоши скептици и грозни демагози.

- Не знам какво разбирате под думата "слава" - рече Алиса.
Хъмпти-Дъмпти се усмихна надменно.
- Разбира се, че няма да знаеш, ако не ти обясня. Искам да кажа, че това е добро унищожително доказателство срещу тебе!
- Но "слава" не значи "добро унищожително доказателство" - забеляза Алиса.
- Когато аз употребявам някоя дума - каза презрително Хъмпти-Дъмпти, - тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.
- Въпросът е - каза Алиса - дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.
- Въпросът е - отвърна Хъмпти-Дъмпти - да си майстор. Това е всичко.


Реториката не възниква във вакуум. Онези, които се разбират на евроезика, са клирът на XXI век. И те говорят общ език, както средновековните си предци. И те пресичат границите и ходят където си пожелаят, също като някогашните учени и монаси. Те са по-близки до колегите си от чужбина, отколкото до жителите на собствената си страна. Те не могат да си представят свят, отвъд своя собствен, и затова се изумяват, когато срещнат критици на еврото, защитници на бързото разширяване на ЕС или поборници на националната държава, като че ли са се натъкнали на грозни извънземни. Реакцията им е разбираема. ЕС е добронамерен към своя персонал. Провинциалният финландски банкер, ирландският адвокат или комуналният политик от Фландрия - всички те се озовават на една международна сцена, която изобщо не съществуваше, преди да настъпи епохата на Европейската комисия и Централната банка. Сега за всяка страна се предоставят постове, за всеки член има по нещо. От "Проекта Европа" персоналът на ЕС има само изгода.

Алиса се засмя:
- Няма смисъл да опитвам - каза тя. - Човек не може да вярва невъзможни неща.
- Само да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно - каза Царицата. - Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам на не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска...


Но какво представлява всъщност този "европейски проект"? Очевидно не става въпрос за това, възможно най-много европейци да бъдат интегрирани в една отворена публично-правна общност. Не става въпрос и да се създаде една европейска супердържава (ако да, поне никой не си го признава). Митнически съюз ли е тогава? Естествено. Нещо като регионален Бретън уудс, който да защитава Европа от вълните на световната икономика ли? Разбира се. Не е ли опит да се държи в определени граници американската хегемония? Със сигурност. Не е ли средство да се изгонят духовете на европейското минало? Това също. Стигнахме ли до целта? Не, разбира се - в края на краищата това е само един проект. Кога ще стигнем? Никой не знае. Как ще разберем, че сме стигнали целта? Никой не може да каже. Питан ли е някой някога, извън самоизбрания европейски елит, какво мисли за този проект (какъвто и да е той)? Не, разбира се. Откъде тогава знаем, дали избирателите в отделните държави го искат? Не можем да знаем, но това няма значение, така че не питайте.

- Нищо подобно! - каза Царя. - Това е Държавен Пратеник, а това са държавнически пози.

Там, където припяването на мантрата за "проекта" не стига, е отворен втори защитен фронт, от който се твърди, че критиците също имат скрит интерес: Нищо чудно, че източноевропейците са фрустрирани - те просто искат да влязат вътре. Естествено е скандинавците да имат резерви към все по-тясното сътрудничество - те са си богати. Що се отнася до англичаните - е да, те всъщност не са истински европейци, как тогава да застанат зад един европейски проект? Разбира се, че тези твърдения не са напълно погрешни. Но това не означава, че критиците не са прави. Още по-ценна за отбелязване е разпространената теза, че европейският проект бил, видите ли, единственият ни изход: В глобализираната икономика националните държави щели все повече да губят значението си, бъдещето било транснационално и затова само транснационални институции имали шанса да издържат.
Това е европейският вариант на глобализационната заблуда - идващата от XIX век илюзия, че политическите инстанции задължително се извеждат от икономическите принуди. Още около 1900 г. икономисти и политически мислители във Виена и Будапеща са смятали, че националната държава и национализмът са анахронични.
"Чехословакия" или "Австрия", "Унгария" дори "Полша" били просто нелепи демагогски обещания във време, когато икономиките необратимо се сраствали.
От икономическа гледна точка това е било правилно. Само че историята се изпортила. Изпортила се, понеже демократичната политика си има свой собствен живот. Най-голямата грешка на европейския проект е неговата студенина и малокръвие. Гражданите, тоест избирателите живеят в исторически сформирали се общности. Те одобряват решенията на политическите си елити, ако признават тези елити за представители на своите интереси. Когато елитите загубят нюх за чувствата на гражданите, последните се оттеглят в своите - истински или въображаеми - регионални или национални - идентичности. Политическата легитимност е също толкова свързана с пространството, колкото и с принципа за представителността. Когато националистичните политици раздухват страха от огромни административни звена; когато настройват избирателите срещу "откачения от композицията Брюксел"; когато напомнят на гражданите на Дания или Австрия, че те чувстват по датски или австрийски, а не по европейски, то по стил те може и да са демагози. Чувствата, към които апелират обаче, са реални.

Да ти кажа най-умното нещо, което съм измислил досега - продължи той след кратко мълчание. - Това беше един сладкиш през време на яденето.
- Той се прави през това време, за да се яде веднага ли? - запита Алиса. - Наистина много бърз начин за правене на сладкиш.
- Не, не за ядене вееднага - каза Конника бавно и замислено. - Разбира се, не за ядене вееднага.
- Тогава може би за следващия ден?
- Не, не за следващия ден - повтори Конника. - Не за с л е д в а щ и я ден. Всъщност - продължи той, като навеждаше все повече глава и снишаваше все повече глас - аз не вярвам, че този сладкиш ще бъде направен някога. Но това беше чуден сладкиш, измислен от мене.


Най-голямата грешка на "европейския проект", която спокойно може да предизвика провала му, е пълното невежество на ЕС и неговите яростни проводници по тези въпроси. Германският външен министър Йошка Фишер скоро пусна най-новия евробалон: да избираме директно европейски президент!**** Дотам никога няма да се стигне, така че предложението е всъщност без значение. То разкрива обаче смайваща нечувствителност спрямо действителните нужди на Европа. Вече имаме една парахегелианска евродържава, управлявана от чиновници, които не дължат отчет на обществеността. Онова, което (според анкетите) европейците искат сега, се противопоставя на тази тенденция. Вместо това обаче един водещ европейски политик иска да засили още повече именно централата. Вероятно е забавно в часове на безгрижие човек да си измисля такива предложения. Само че те с нищичко не допринасят за решаването на истинската задача - да се обясни на хората от Европа, какво всъщност се върши от тяхно име и защо те трябва да го одобряват, за да може то да продължи.
От 1950 г. насам "Европа" винаги е била продукт на пресичането на германските и френските интереси. На французите им беше удобна една малка Западна Европа, в която те доминираха и която отговаряше както на икономическите им нужди, така и на намерението им да противодействат на американската мощ. За немците беше изгодно, че принадлежаха към "Запада" и че можеха да разтворят тежкото си наследство в "постнационални" институции. Европейската реторика създаде необходимостта от отвореност за нови членове. Докато те бяха толкова благосъстоятелни, колкото и самата "Европа", това не струваше много.

Масата беше голяма, но и тримата бяха притиснати на единия й край.
- Няма място! Няма място! - извикаха те, като видяха, че Алиса иде.


Всичко това приключи през 1989 г. Оттогава Германия и Франция са във все по-обтегнати отношения. Спрямо обединена Германия Франция вече не може да се прави на първа сила. И френската реакция беше предателска. До днес Франция прави всичко, което може, за да забави разширяването на Съюза и да го провали. Германия пък естествено поздравява разширяването на ЕС на изток. Но едновременно с това Берлин се опитва да подсигури ролята си на европейски primus inter pares (пръв между равни). И понеже германците не споделят и антиамериканизма на французите, от германо-френското партньорство се получи доста чепата работа.
Парадоксалната последица е, че двете държави още по-силно се вкопчиха в последната си обща кауза.

- Как мога да вляза? - попита Алиса още по-силно.
- Трябва ли изобщо да влезеш? - каза Лакея. - Това, знаеш, е по-важен въпрос.
Беше без съмнение. Само че на Алиса не се харесваше да й казват такова нещо.
"Ужасно - промърмори си тя - как всички тия животни се препират. Човек може да полудее!"
На Лакея се стори уместно да повтори своята забележка:
- Ще стоя тук - каза той - непрекъснато, цели два дни...
- Но какво ще правя аз? - попита Алиса.
- Каквото обичаш - отговори Лакея и започна да свири с уста.


Последствието е смесица от цинизъм и надменност. За да влезете в нашия съюз, обясняват французи и немци на кандидатите, трябва да бъдете добри европейци като нас. Затова ще ви кажем как трябва да се държите. Когато това излиза от устата на немците, средно и източноевропейските държави все още го приемат - в края на краищата Германия действително иска тяхното членство. Но когато го кажат французите, то изглежда като горчив хап. Кандидатите много добре виждат, че Франция им слага прът в колелата. Някога тя ще си плати за това. Отдавна мина времето, когато източноевропейските дисиденти се възхищаваха на всичко, зад което Париж се правеше, че застава. Днес политици и чиновници от Средна Европа дават да се разбере, че нямат никакво доверие на французите.

- Изглежда срамно - каза Моржа тихо, -
Че им играеме такваз игра.
Доведохме ги ние тъй далече
И тичаха те с нас не на шега. -
Зидаря само тихичко изрече:
- Ти мажеш маслото като с тесла!


Но разбити са не само илюзиите на източноевропейците. В по-малките страни на Западна Европа също се поставят въпроси. Съвсем наскоро португалците зададоха стандарти по време на френския поход срещу Австрия. Сега португалският министър, отговарящ за Европа, предупреждава от името на всички малки държави в Съюза за германските и френски планове да бъдат орязани правата им. Но не само аферата Хайдер стресна португалците, холандците, датчаните, шведите и австрийците. Цинизмът, с който французите преследваха собствените си интереси, когато председателстваха Съюза, ги кара да се замислят. Можеше да се предвиди, че в "европейския проект" рано или късно ще се появят пукнатини.

Така седеше тя, затворила очи, и си мислеше, че се намира в Страната на чудесата, макар да знаеше, че щом ги отвори, и всичко пак ще изчезне [..]

Европа не е обречена да загине. Нейните привърженици имат право. В тази или в друга форма ЕС трябва и ще продължи да съществува. Но трябва да се сложи край на арогантността и илюзиите. Има напредък, като например взетото наскоро решение за специални военни части. Желателно е също - и колкото по-скоро, толкова по-добре - разширяването на изток, щедрото отваряне отвъд Средиземно море и свалянето на бариерите вътре в ЕС, както и между ЕС и съседите му. Всичко това не е безплатно. Разширяването означава отнемането на привилегиите на западноевропейските групировки. Един европейски военен капацитет ще доведе до натоварване на отбранителните бюджети. Тези неща трябва да се обяснят на избирателите. И понеже те няма да предизвикат възторг, много европейски политици предпочитат да рисуват красивите картини на едно имагинерно бъдеще. Точно затова те са политици, а не държавници.
Ако Европа трябва да стане онзи "съюз от свободни и равни помежду си нации", за който през 40-те години мечтаеше френският държавник Леон Блум, всички нации в ЕС трябва да бъдат представени равноправно. На немците и на французите няма да им е приятно да го чуят. Всичко друго обаче ще пропъди малките страни от Съюза. Приближаваме се към момента, в който немци и французи трябва да престанат само да говорят за Европа. Ако нещата останат само реторика, мосю Ведрин и хер Фишер ги чакат неприятни изненади вкъщи. Защото нищо не става насила. Историята може да поеме по обратния си път. Национализмът може да отпразнува възраждането си. Един съюз може да се разпадне. Французите може да се заблуждават за много работи, но едно Дьо Гол разбираше добре: "Договорите са като момичетата и розите, казваше той. Задържат се дотогава, докато се държите и вие."

в. Ди цайт, бр. 49/2000 г.
Тони Джуд
От немски Ирина Илиева

* Стиховете са преведени от Лазар Голдман и Стефан Гечев. "Алиса в страната на чудесата" и "Алиса в огледалния свят". "Народна младеж". София, 1965.
** Текстът е писан преди срещата на високо равнище на държавите-членки на Европейския съюз в Ница през декември м.г.
*** Става въпрос за речта на Йошка Фишер, държана в Хумболтовия университет в Берлин на 12 май 2000 г. Основните тези от нея са публикувани във в. "Култура", бр. 50/51 от 2000 г.

Тони Джуд
е директор на Института за европейски изследвания "Remarque" към нюйоркския университет. Британският историк е автор на много книги и статии за политиката и съвременната история на Европа. Публикува редовно в "New York Review of Books" и в "New York Times". През 1996 г. излиза на немски книгата му "Голямата илюзия Европа". Негови статии за следвоенна Европа и бъдещето на нейното обединение са излизали нееднократно и във в. "Култура".