Археология на аномалното

В продължение на дванадесет години, по 12 часа всяка година Мишел Фуко изнася лекции в Колеж дьо Франс, където ръководи катедра, наречена История на мисловните системи. Годините, социалните настроения, популярността на лектора, съставът на аудиторията - всичко ни кара да сравним тези лекции с прочутите семинари на Жак Лакан. Всъщност едва ли има двама преподаватели по-различни, два лекционни подхода по-несъвместими и все пак, всеки по своему, емблематични за "мисловната система" на своето време. Лакан се превъплъщава в говор на несъзнаваното; смазващо-съблазнителна неяснота; субективен произвол в употребата на утвърдени понятия; театрална ефектност на дискурсивните жестове... Фуко говори с неумолима последователност, със стройна логика, с яснота, която понякога достига до суховатост в натрупването на факти, доказателства и исторически сведения. В поведението му липсват ораторските ефекти, никакво кокетство с аудиторията, никакви импровизации...
Лекциите започват отдалече и даже скучно с анализ на психологическите експертизи в областта на наказателното право от осемнадесети до двадесети век. Иска се огромно самообладание и точно толкова самочувствие, за да започнеш по този начин в зала с 500 души, наблъскани в 300 места. Очевидно някой от публиката не е издържал, защото втората лекция започва с отговор на Фуко, че все пак не е сбъркал темата и чакащите да получат обещания курс ще бъдат задоволени. Но не толкова бързо. Едва третата лекция (от всичко единадесет) пристъпва към дефиниция на тематичното поле - аномалията "във вида, в който тя функционира през XIX век". Фуко конституира опорните точки на своите разсъждения около три главни персонажа на "анормалното" поведение в края на осемнадесети век: чудовището (в антропоморфични форми), индивида, който трябва да бъде поправен, и мастурбиращия човек. Тези три явления са само на пръв поглед фигури; постепенно те ще се разширяват в "схеми", в "кръгове", които поглъщат полето на анормалното: от нарушението на закона в "противоестествени" форми на отклонението до онова, което "почти никой не знае, че почти всички го правят". Чудовището, непоправимият и мастурбаторът не са затворени в себе си, през деветнадесети век те започват да обменят характеристики, техните "профили" се наслагват един върху друг, раждат гранични зони на отклонение от "нормалното" като например сексуалното чудовище или вярата, че мастурбиращият предизвиква обезобразявания по своето тяло. Тогава се появяват технологии на човешката анормалност, мрежа от знание и възможности да се овладява (идеята за) човешката девиантност. За разлика от предишните векове, когато действа репресивната власт, осемнадесети век учредява системата на "дисциплина с нормализиращ ефект" или модерната сила на продуктивната власт. Вместо да гони, да отделя анормалния индивид, тя го въвежда, въдворява го в себе си, отделя му право и пространство на съществуване като алтернатива на "добрата", законосъобразна човешкост. Книгата продължава своя увлекателен разказ, като разкрива различни стратегии за ситуиране, класифициране и намеса над анормалните. Нерядко Фуко е политически злободневен, разсъжденията му придобиват актуална конкретност. Във въздуха на книгата остава да виси един въпрос - или поне така бих искала да го видя. Не представлява ли самата идея за Другия, институцията на другостта "хуманизирана" технология, с която продуктивната власт генерира нови ефекти на своята сила? С други думи: можем ли да разделим постмодерното мислене от социалните стратегии на осемнадесети век и има ли край системата на патриархалното мислене?

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Мишел Фуко. Анормалните. Превод от френски Евгения Грекова. Издателство ЛИК.
София. 2000.