Студът, нежна майка

В дълбоката вода на писането Елена Алексиева нагази отдавна. Новата й книга "Синята стълба" показва недвусмислено, че няма да се удави. Брилянтният стил, високото й чувство за език фино се съчетават с една много интимна и вглъбена история. Избраната форма на своеобразен дневник на героинята хармонира изцяло със замисъла.
Още в първата част - "Дневник на неподвижността" - написаното всмуква читателя дълбоко, по-дълбоко, в света на липсващите случки, но на присъстващите мисли, анализи, внимателни вглеждания в детайлите на духовното битие. Едно говорене "вътре в себе си", което става толкова по-ненатрапливо и деликатно, колкото по-близо е до същността. Героинята стои встрани и наблюдава света наоколо безучастна, но не безразлична. Сякаш познанието я е обезсилило, но пък е изострило докрай сетивността. Белег на това е своеобразното й раздвояване - желание да се погледнем отстрани, без да се отдалечаваме прекалено от себе си.
По-нататък в "Дневник на тайните", "Дневник на утешенията" и "Дневник на затварящите се врати", пътят в опознаването на собственото си аз става все по-мъчителен, тежък, разкриващ съкровеното, онова, което само формата на дневника може да изтърпи. Впрочем, към края на романа Елена Алексиева откровено признава и предпоставеността на откровенията, разсъждавайки за посоките на дневниковото писане - не само навътре, но и навън. Доколко играем роли в дневниците, доколко себе си? Кой може да каже? Самото писане е роля. И то една от най-неблагодарните, в която не можеш открито да се защитиш.
"Опитвам се да отговоря на всичките си въпроси, а още не съм задала и един. Маскирани като чекмедженца, пълни с тайни, часовете на дневника изтичат неусетно и провалят скритите в тях истории. Като че ли вече няма нужда от истории. Винаги можем да сглобим нещо за утешение на сърцето, но какво ще е това сърце, което ще се нахрани с чужди измислици, вместо да посегне към своите собствени?"
Безспорно най-прекрасните моменти в творбата са и най-уязвими на чуждия поглед - разказът за бащата и майката, за влизането сред природата, пътуването без пътуване, спомнянето за улицата на детството и горещото мляко, за кутията за моливи, непознатите старци от трамвая, любовникът, стаята, рисунката, шапката, морето, жегата и студът - всички наглед миниатюрни камъчета, които съставят пясъка. "Разхвърляла съм времето, от което съм направена, върху тъничките страници на този дневник", признава Алексиева.
Заслужава си да спрем, да вдишаме малко от разредения въздух на високата й проза, да видим как ще ни се замаят главите от мислене. Една талантлива млада дама ни е направила съпричастни във вечното търсене на смисъла. Нека не я гледаме с надменен, а с разбиращ поглед. Книгата й заслужава подкрепата ни. Тя безспорно ще остане като един от малкото добри романи на 90-те.

Силвия Чолева





Елена Алексиева. Синята стълба. Издателство Балкани.
София. 2000.