Контрабасът
В недалечния златен период на джаза (времето на Сачмо и Махалия, Бени Гудман и Бъди Брегман), когато суингът се е пердашил по погребения, а "би-бопът" е разкършвал сводовете на църквите, разбира се, е имало няколко типа изпълнители. Средни, добри , много добри. Дюк Елингтън обаче разширява класацията с т.нар. екстра категория, отнасяща се само до Ела Фитцджералд. Малко по-трудно, но в някои случаи точно, определенията от джаза могат да важат и за театъра. Става дума за премиерата на т. нар. "Театър на последния етаж" в Народния театър "Иван Вазов" - "Контрабасът" от Патрик Зюскинд, поставен от Пламен Марков.
В отворения към експресивни импровизации моноспектакъл Валентин Ганев с лекота "суингира" с текста на пиесата, с доста ограниченото сценично пространство, с публиката, със себе си. Поливалентността в проблематиката на замрежената с пределни знаци, алюзии и метафори пиеса позволява подобно отворено интерпретиране.
В "Контрабасът" бъбривостта на познатия ни от нашумелия си роман "Парфюмът" Зюскинд е съсредоточена в шепа наболели екзистенциални ситуации. Да си на последния ред в йерархията на свирещите е като да си деветата дупка на кавала в структурата на обществото. Логичната, по немски желязна и справедлива, система на оркестъра е абсолютно огледало на тъпата обществена организация. Това е първият парадокс.
Мълчанието на "контрабасите" стимулира опиянението на "музикалните директори" и "първите цигулки". А да си тутист в немския държавен оркестър и да си влюбен в изгряващо сопрано, си е връх на нахалството и абсурда. Като изключим пародийно комичната страна, зрителите като че бяха позабравили вкъщи усета си към трагикомичното. А трагиката се промъква тихомълком на сцената само по хавлия или във фрак - официалното облекло на "човека в калъп". Доброволната изолация на стръвно разбунтувания срещу нелепата симбиоза изкуство-чиновничество-публика контра-басист е напълно естествена. Единствената утеха (блян, омерзение) за него е инструментът, егоистично заел голяма част от сцената. Тук пародията на Фройд е особено находчива. Контрабасът си седи покорно и достолепно като расов домашен любимец, а актьорът непрекъснато спори и диалогизира с него. Той/тя съвместява в себе си жалкото настояще и безславно пропиляното минало. Той/тя е не само Електриният комплекс към майката-любовницата-инструмента (не сте забравили, че корпусът на контрабаса идеално повтаря стандартните контури на женското тяло), но и сякаш - веществено доказателство за лишения от ясен смисъл живот на музиканта. Той/тя винаги му отвръща с "изчакващо мълчание". Той е по-скоро тя (много по-рядко обратното).
Тук опираме до скрит, пак по немски логичен и парадоксален проблем - цялостното отношение към жената като към собственост (инструмент). Защитно повтряйки, че се дистанцира от Хитлер и Вагнер, обезумелият оркестрант сам подсказва между репликите си, че е убеден "вагнерианец" и "хитлерист". "Като такъв аз ежедневно изнасилвам собствената си майка в образа на контрабаса" или: "Жената играе второстепенна роля".
Второстепенната роля на сценографията (Невена Белева) тук играе в интересно партньорство с режисурата. Ясната като настроен контрабас цел е, колкото е възможно да се засили усещането за абсурдност и разминаване. Сбъркан, но все пак ред - чиниите са на рафта за обувки, гардеробът е заменен от внушителен калъф-легло-ковчег, където на мястото на инструмента се е свил нещастникът, докато дрехите му висят, витражно окачени до лампата на "тавана"...
Валентин Ганев, освен че се е понаучил да свири на контрабас, в определени моменти като че сам става "диригент" на невидимия оркестър от ескалиращи до фортисимо и затихващи в пианисимо болки, екстази, афекти, дразнения. Което говори не само за добре овладяна вътрешна пластика, но за явна близост на личността на актьора до характера на героя му.

Патриция Николова