Mea culpa, culpa illius...
Миналата седмица отвсякъде хвърчаха куршуми - реални и символически. Настъпи повсеместна паника и, както е редно в подобни случаи, из общественото поле се понесоха обвинения, обяснения, предложения. Първо опозицията обвини мнозинството, след това мнозинството обвини опозицията, прокуратурата нарочи следствието, МВР се втренчи в КАТ, специалните служби се сетиха за арабските шпиони, бившите генерали и бившата ДС... И т.н. Чу се от устата на висши държавни чиновници, че януарските убийства са случайно съвпадение (а декемврийските какво са?), известен въцърковен интелектуалец обясни ситуацията с макабрената роля на медиите (за култивирането и разпространението на цинизма) и... с хороскопите, които били виновни за нравствения релативизъм.
И други глупости се казаха, но никой не се сети да се размисли дали пък случайният изстрел на почерпения полицай няма да се окаже закономерен. И дали нещото, което наричаме държава, вместо пазителка, вече не е станало губителка. Защото какво означава един неин служител, призван да пази гражданството, да се забавлява, стреляйки по това гражданство. Бил се бил почерпил. И му дошло отвътре. Какви са тези късноримски нрави? (Най-страшното в случая е, че началниците на въпросния полицай побързаха да съобщят колко той е съвестен и кадърен, колко е перспективен и как добре се развивала служебната му кариера. Ето такъв човек си позволява незачитане на правилата, престъпване на нормите. Ами другите, с не толкова бляскавите характеристики? Те какво ще ни правят, като се почерпят? И като им дойде отвътре.)
Тези въпроси държавата в лицето на най-висшите си чиновници трябваше да си зададе гласно, трябваше сама да каже, че осъзнава своята (без)отговорност, че вижда докъде е стигнала безнаказаността на чиновниците й, че ще се опита да се справи с нея. Но преди това да признае, че една важна част от нея (само тя ли?) не работи по предназначение. Че това министерство (МВР) през всичките 12 години на прехода не е правило нищо друго, освен да мести папки от бюро на бюро. Знаело било кои са в организираната престъпност. И кого обслужва това знание? При всички случаи не гражданството. Известни били кварталните апаши. На кого са известни, след като почти не остана човек с необрана кола или къща.
Изострям нещата, за да се види по-отчетливо, че в случая със "случайната" пиянска стрелба няма нищо случайно. Държавата, след като толкова години в лицето на всичките си правителства не успя да опази гражданството от престъпниците, волно или неволно, лека-полека започва да се присъединява към тях.
Сега обществото е призовавано (за пореден път) да даде шанс на държавата да се справи с престъпността. За да й повярва обаче, то има нужда от ясно говорещи му действия. Оставките на министрите биха били онези жестове, които биха възстановили (донякъде) равновесието в социума и биха реанимирали затихващата жажда по справедливост.
Иначе обществото ще изпадне в още по-тежка фрустрация, съвсем ще се разболее. И тогава - няма как - ще трябва някой да каже: Да влезе Дачков, лечителят! И всички дружно ще трябва да скочим в кладата. Но за тази светла перспектива - друг път.

Копринка Червенкова