Възхвала на глупостта
"Прекаленият ум, и дори всеки ум е болест", твърди Достоевски. По подобен начин гледат на човешкия разум всички религиозни мислители. Нерелигиозните мислители не ги броим, защото нерелигиозни мислители няма - всички последователни мислители неминуемо стигат до въпроса за Бога. Стигнат ли до този въпрос, разумът започва ужасно да им пречи.
Съществуват различни техники, които се опитват да изолират разума, да го приспят, да го "баламосат". Тези техники успяват само в много редки случаи, като в случаите с Христос и всички големи светци на християнската църква. Техните успешни опити по надмогване на човешкия разум се превръщат в косвено доказателство за съществуването на християнския Бог.
Тук му е мястото да направим разлика между вярващи и религиозни хора. Съотношението на вярващите към религиозните вероятно винаги е било такова, каквото навремето е било съотношението между Христос и неговите ученици към всички останали. Във всички времена вярващите се броят на пръсти. Останалите хора са религиозни - те не вярват в Бог, те вярват на вярващите, защото разумът им по-лесно може да повярва в един човек, отколкото в нещо, което той не може да отчете като съществуващо.
Инстинктът на хората да не използват разума си е животоспасяващ инстинкт. Той е несравнимо по-ценен, отколкото инстинктът им да вникват и разбират. Човечеството се крепи не на разума си, а на нежеланието да го използва докрай, защото, използван докрай, разумът неминуемо ни изправя пред един въпрос, на който малцина избрани имат задоволителен отговор - въпроса за смисъла на човешкия живот.
Гениите на вярата са невъзможни без милионите апостоли на глупостта. Тези редове са написани в полза на тези "апостоли", защото навикът да се възхвалява разумът за сметка на глупостта е несправедлив. По друг един повод се осмелих да напиша, че истинските постижения на човешкия дух нямат нищо общо с огласената култура на човечеството, сътворена предимно от болни хора. Здравият човешки дух не оставя видими следи, не оставя културни паметници, евангелия, пирамиди и романи. Безмълвен и лишен от видения, прозрения, послания, вдъхновения и амбиции, той осигурява едно-единствено нещо - духовна хармония.
Нежеланието да се мисли много-много вероятно е угодно на един всемогъщ, но неразумен Бог - на един Бог, който не е идеалното продължение на разумния човек, каквито са Боговете в огласената човешка култура, а на друг един Бог, който има съобщения с хората единствено на основата на "глупостта".

Людмил Тодоров