След Тодор-Живковия коняк
На 25 януари в София българското представителство на фондация "Фридрих Науман" (със съдействието на Движението за права и свободи, Либералния съюз и Института за либерални изследвания) проведе семинар на тема "Етническа политика, права и интеграция на малцинствата". Семинарът вървеше по установения в програмата ред. Прочетени бяха два доклада - един съвместен, на Лютви Местан и Михаил Иванов, и един на Пламен Богоев. След докладите микрофонът беше предоставен на присъстващите за изказвания, за да може по-късно въз основа на тези изказвания да бъде изработена либерална програма за отношението към "етнокултурните и национални малцинства и коренните населения". Сред изказалите се бяха Ахмед Доган, д-р Константин Тренчев, Желю Желев, Атанас Славов, Николай Колев-Босия, Стефан Хаджитодоров, Михаил Неделчев, Евгения Иванова, Здравко Бакалов, Кемал Еюп и други депутати от ДПС, един председател на общински съвет в Родопите... Семинарът приключи с прожекция на завършения през 1992 г. документален филм на Мария Траянова "За едното име" (излъчван досега, според авторката му, един и половина пъти).

Основните проблеми на малцинствата и техните искания бяха обобщени в доклада на Лютви Местан и Михаил Иванов. Според тях в отношението обект-субект в рамките на политическия живот у нас по време на всички управления малцинствата винаги са попадали в категорията обект. На тях никога не им е давана възможност да поемат отговорност за себе си. Нещо повече, тяхната самоидентификация винаги е била възпрепятствана или свеждана до по-нисши категории (например циганите знаят за себе си, че са "боклуци" - из изказването на Атанас Славов). Тази си теза авторите подкрепиха с цитат от доклада на Министерския съвет пред Народното събрание през 1999 г., визиращ националната сигурност в контекста на косовската криза. Там се казва: "Рисковете за България бяха минимални и поради утвърдилия се през последните години етнически модел, поставящ акцент върху сътрудничеството и интеграцията, а не върху самоидентификацията." Иванов и Местан смятат, че сътрудничество без самоидентификация не е възможно. Друго препятствие е дълбоко залегналият и в обществото ни, и в политиката предразсъдък, че разрешаването на проблемите на малцинствата обслужва единствено тях, а не е в интерес на цялото общество. С това се обяснява, че за 11 години никоя от големите политически сили не изработва "стратегически осмислена и конкретизирана програма за интеграция на малцинствата". Изключение правят само ДПС и либералите. (Поради изповядваната от либерализма основна ценност - защитата на индивидуалното, либералите смятат, че прокарвайки политиката на самите малцинства, те спомагат за интеграцията им в гражданското общество.) Прочутият "български модел", спасил досега България от етнически сблъсъци, подобни на тези в Югославия, също се приема с резерви от авторите на доклада. От една страна те го наричат "най-ценният капитал на прехода ни към демокрация", от друга, говорят за "неразбиране на неговата реална същност": "Вместо да се осъзнае от българската политическа класа като генериращ стабилност на размирните Балкани, той нееднократно бе пожертван или изкористяван за теснопарийни интереси. Многобройните прояви на патерналистично отношение по схемата "ние даваме - те получават" издават парийно-собственически претенции към модела и го лишават от най-важните му характеристики - реципрочност, диалогичност, сътрудничество, субсидираност (в смисъл на споделена отговорност)." "Щраусова политика", "политика на двойните стандарти" са изразите, с които авторите определят отношението на управлявалите мнозинства. Правителството на Жан Виденов обвиняват в липса на ангажираност с проблемите в смесените райони и в провокиране на страх. Но заявяват, че днес забелязват "добри тенденции в новата левица". Правителството на СДС обвиняват в епизодично разиграване на етническата карта, използвайки засиления интерес към Балканите по време на конфликтите в Югославия. Тоест "желанието на СДС да се представи в международен план като европейска, демократично мислеща по въпросите на малцинствата партия, без това вътрешно да й е присъщо". Доказателство за това демократично по форма и недемократично по съдържание поведение Михаил Иванов и Лютви Местан виждат в ратифицирането на международната Рамкова конвенция за защита на националните малцинства и в последвалото й негласно игнориране. За прилагането на тази конвенция и досега няма изработен доклад, въпреки фиксирания в самата нея срок. Друго доказателство на институционално равнище е Националният съвет по етнически и демографски въпроси към МС. Според двамата автори той е сформиран така, че "поставя неправителствените организации в подчинено положение на изпълнителната власт", а "отговорностите на държавата остават размити". Освен това за 2000 г. Националният съвет не се е събирал нито веднъж. Подобен е случаят и с приетата от МС Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в обществото. Тя е била инициирана и приета от МС под натиска на ромските организации в страната, получили подкрепа от силни международни организации. "Досега правителството като цяло и отделните министерства не са направили нищо за намиране съвместно с представителите на ромската общност на конкретни финансово осигурени решения" по тази програма.
Какво все пак е предприето на управленско равнище досега? Във връзка с ратифицирането на рамковата конвенция "след дълги и сложни дебати" парламентът приема "сравнително удовлетворителни текстове" в Закона за народната просвета, Закона за степента на образование и Закона за радио и телевизия. Въпреки това изучаването на майчиния език не влиза в задължителната програма на училищата в районите със смесено население. (Има се предвид турският, при който има литературен вариант. При ромите проблемът би бил много по-сложен.) Не се отделят никакви средства за подготовка на учители, за издаване на учебници... Още по-страшното е, че във финансовите разчети в областта на образованието никога не се предвиждат средства за задържане в училищата на ромските деца, което естествено води до увеличаване на неграмотността в застрашителни размери. Финансирането на въведеното експериментално преди две години обучение по ислям неотдавна е прехвърлено от Министерството на образованието към Главното мюфтийство с изискването то да се води на български. Турското малцинство се смята ощетено и от БНТ - десетминутните новини на турски, в превод от български, липсата на публицистични и други предавания не са достатъчни за приобщаването на малцинственото население.
Какви са заявените политически искания на малцинствата? Първо, институционализиране на интересите им на всички управленски нива. Те смятат, че на средно ниво се назначават само удобни и верни на мнозинството кадри, които не отстояват интересите им. А примерът им, че в силовите ведомства няма нито един представител на малцинствените етноси, макар че имало подготвени кадри, е вече класически. Конкретно предложение е трансформирането на Националния съвет по етнически и демографски въпроси в орган на изпълнителната власт с достатъчно висок ранг, за да съблюдава прилагането на Рамковата конвенция. А също създаването на отделни звена в министерствата и другите ведомства, които също да са с достатъчно правомощия, да бъдат ръководени от представители на малцинствата и да не се ограничават с един-двама специалисти. Второ, в законодателно отношение те искат, ако не сегашното, то следващото Народно събрание да ратифицира Протокол No 12 към Европейската конвенция за правата на човека и във връзка с нея да се приеме антидискриминационен закон. Освен това да се приеме Закон за религиозната свобода и религиозното сдружаване, който да замести действащия от 1949 г. (с някои поправки от 50-те години и от 1992 г.) Закон за вероизповеданията. Такъв проект е внесен в парламента от Ахмед Доган и Лютви Местан. Трето, възстановяване на правата, нарушени от дългогодишната асимилационна политика: възстановяване на имената (и на починалите); възстановяване на собствеността на всички църковни и вакъвски имоти; възстановяване на пълните граждански права на емигриралите български турци. Четвърто, мерки за повишаване на образователния, културния и икономически ценз: задължително изучаване на майчиния език; гарантиране на достъп до образованието на всички деца (имат се предвид най-вече ромските); гарантиране на обучение по западни езици и компютър, защото липсата му води до "масова функционална неграмотност", т.е. до неконкурентоспособност на трудовия пазар; отпускане на средства за печатни издания и художествена самодейност (сега субсидирана само отвън), т.е. за театри (каквито е имало), фолклорни изяви, изложби и т.н.
За да изчерпя темата с исканията на националните малцинства, само споменавам засегнатия от Пламен Богоев проблем с тълкуването на българската конституция. В доклада си той защити мнението, че свободата на сдружаване и свободата на вероизповедание са ограничени от констутуционното понятие за "национална сигурност". Той иска прецизиране и на понятията "партия на етническа основа", "политическа цел", "политическа дейност".
В последвалата дискусия възражения срещу изказаните по-горе тези не се появиха. В центъра й бяха изучването на майчиния език (с предложение за създаване на езикови гимназии на малцинствените езици) и учебниците по история, които, общо взето, по единодушно мнение са първият дразнител, от който започва разделението. Освен това в учебниците не се засяга историята на националните малцинства като такива, а ако изобщо се споменава за тях, то то е по "изключително обиден начин". Последното е мнение на общински представител от Родопите по повод описанието на помаците в учебника по история за 11 клас. Единодушно се споделя и мнението, че на битово ниво проблеми във взаимоотношенията няма. Те винаги и навсякъде са били създавани от властта.
Проблемът за историята беше философски обобщен от Ахмед Доган, който заяви, че не познава обективна история, но че е добре историята да се пише с оглед на бъдещето. Бъдещето той вижда не в прекомерното ровене в произхода, а в евроинтеграцията на България. Евгения Иванова пък припомни поръчковите изследвания на ЦК през 1984 г. във връзка с оправдаването на нуждата от възродителния процес и беше категорична, че не иска на либерален форум да слуша препоръки за писане на каквото и да било, включително и на учебници. Тя нарече нонсенс формулировката "национални малцинства", ако държавата се разбира като политическо обединение на граждани, а не като етнодържава. Желю Желев разказа подробности от съпротивата срещу възродителния процес, припомняйки (не много ласкаво) имена на интелектуалци и уточнявайки собственото си участие в нея. Особено интересно прозвуча изказването на Атанас Славов, който внесе културологична нотка сред политическите понятия и документи. Той говори за нашата наивна представа за глобализацията и за "тяхната" представа - "карикатурна и погрешна", на "нациите, които командват" и които смятат, че всички под тях, на които им предстои да "влязат в общото братство", са "по-прости". Че нашите етноси - турци, цигани, татари, гагаузи, евреи, арменци не знаят нищо за историята си тук, в България, и не я изучават. Че ние също не знаем нищо за тях. Не знаем нищо за уникалната културологична спойка, възникнала на Балканите - за общи стопански и обществени организации между българи и турци, за специфични елементи на ориенталската архитектура и художествените занаяти, които ги няма в други страни от Ориента, за неравноделните тактове в циганската музика, които сега могат да се чуят само още в Северна Индия... Както и за това, че историята на нашите малцинствени етноси не присъства в изследванията и справочниците за същите тези етноси, които се издават в Европа и вече се превеждат и у нас. За усилията на малцинствата (но само на големите, които имат повече "гласоподаватели") да водят собствена пропаганда и да се консолидират в политически партии, които обаче нямат собствена идеология, които не знаят накъде отиват.
"Балканите не знаят кои са стабилизиращите елементи на техния национален живот", каза Атанас Славов. И още: "Чувствам се застрашен" като член на едно "намаляващо мнозинство" в "нация, която се разпада поради мъглявините в нейната глава относно собствената й история".
"Намаляващото мнозинство" беше индиректно засегнато и в други изказвания, където политиката на неговите управници беше наречена "разрушаваща държавата". Повторена беше и небезизвестната теза за "икономическата интеграция", т.е. че малцинствата сами биха намерили начин да се присъединят, ако мнозинството е в състояние да реши собствените си икономически (и политически) проблеми. "История се пише в богатите държави" (Здравко Бакалов, Либерален съюз).
Бих казала, "истории", както стана ясно на този политически семинар, вещо ръководен от Аспарух Панов. Семинарът още веднъж доказа колко бързо у нас навлизат теорията и реториката на "европейското", "цивилизованото" говорене. Но и каква черна дупка е пропастта между теория и практика, където и най-разумните пожелания за "гражданско-политически национализъм", противопоставен на "етнонационализма" (понятия на Ахмед Доган), си остават кух звън от политическите трибуни.
От прожектирания накрая филм на Мария Траянова за възродителния процес един мимолетен епизод безнадеждно се запечата в главата ми. В него се споменава едно интервю на Тодор Живков след падането му от власт. 1989 година, след "голямата екскурзия", Политбюро се събира на заседение. "Ние не пиехме на заседанията на Политбюро", цитира дикторският глас, "Но сега заради случая поръчах да ни донесат и пихме по един коняк" (предавам фразата по памет). От този коняк лъха задоволството от добре свършена работа. А това задоволство предизвиква изключително угнетително чувство у всеки, който разбере за него. И затова колкото по-скоро се напише още една история - историята на възродителния процес, колкото по-скоро започне дебатът върху нея, колкото по-честно се заговори не само за етнос, но и за религия, не само за "съветизация", но и за демография, не само за политически, но и за икономически престъпления, толкова по-добре за всички ни.

Ирина Илиева