На 22 януари т.г. в Унгарския културен институт в София се състоя премиерата на новата книга на Невена Стефанова "Авантюри. Опит за автобиография", отпечатана с марката на издателство "Отечество - София".
Книгата беше представена от писателя Георги Величков с думите:

Както винаги през дългия си творчески живот, и в новата си книга Невена Стефанова не се съобразява с изискванията на "историческия" момент, нито с правилата на жанра, доколкото те се създават за литературни цели. Напоследък не само в интелектуалните среди се носи повикът да се пишат и издават мемоари. Твърди се, че от тях потомците ни ще сглобят пъзела на нашето изтекло време и ще провъзгласят голямата истина за него, убягваща ни засега поради яростното й политизиране. Винаги съм се съмнявал, че количеството ражда качество, пък май че и Невена Стефанова не е убедена в това.
Нейните "Авантюри" не са замислени като свидетелство. В повечето мемоари, минали през ръцете ни, авторите - къде свенливо, къде в обширни философски разсъждения - се опитват да се оправдават и дори да се окичват с ореола на жертви. Тук не говоря за недобросъвестните спомени, чиято единствена задача е да изопачат страничката на миналото, която продължава да ни измъчва. Никак не е странно, че Невена Стефанова не се поддава на общата тенденция и не се изживява нито като героиня, нито като изкупителен агнец. Голямата ни писателка е от последните мохикани, които поставят над всичко човешкото достойнство и творческата свобода. Тези качества отричат както самохвалството, така и ругатнята. За мнозина днес нравственият максимализъм на Невена Стефанова ще изглежда смешен, но личности като нея поддържаха вярата в морала сред тоталитарната шизофрения. Защото, както отбелязва Далчев, в България има много талантливи поети, но малко личности.
Известна писателка (пък и с нейния темперамент), Невена Стефанова не е могла да не участва в обществения живот. Баталиите й с фашизоидните защитници на режима и техните недомислия на културния "фронт" обаче са предадени лаконично, някак мимоходом и с "тиха" ирония. И не само защото писателката не желае да се самоизтъква. Как другояче да опишеш, че са те обвинявали в акмеизъм и ахматовщина, след като подобни определения са комплимент за истинския поет?! Такива квалификации, разбира се, носеха тежки последици за "молепсания", но Невена Стефанова предпочита да ги премълчава. С учудваща за времето ни толерантност тя гради обективен разказ, в който липсват революционни призиви за отмъщение. Тази сдържаност за лишен път доказва, че наистина потърпевшите запазват човещината си в името на една по-висша справедливост. Макар и бегли, бележките й за "схватки" с властимащите все пак очертават доста ясно външния пейзаж за тогавашната ни действителност. Същинското им значение изпъква, когато се свържат с другите два потока в повествованието. Единият "се затваря" в семейната среда и гравитиращите около нея приятели. Все интелектуалци, с вкоренена почит към хуманистичните ценности, техните разговори за политика и изкуство "фиксират" тиранията над духа, която върлува извън стените на дома. Другият поток пък ни отвежда по далечни земи и морета, a многобройните срещи на писателката с най-различни хора изкарват наяве огромната ни изостаналост от цивилизования свят. По косвен път външният пейзаж на действителността се изпълва със зловещото си съдържание. Съпоставките обхващат злото в по-широкия му аспект и го прекарват през стъргите на обогатено познание. Тъй че "Авантюри"-те не са само духовните приключения на голям творец, който винаги и навсякъде може да постигне своята относителна независимост, след като се е обърнал към изкуството. Те свидетелстват за моралните травми на интелигенцията ни; травми, за които "добрият тон" не позволява да се говори и които през последните години се доразвиха, меко казано, в доста отблъскващи форми.
И все пак същественото, което прави книгата "самотна" в днешната ни мемоаристика, е интелектуалното й напрежение. Един от малкото ни творци с наистина европейско мислене, Невена Стефанова пренебрегва остроумно бъбривата омая, която е спасявала други интелектуалци с "по-лек" характер. При нея паметта връща епизодите от миналото с трагичното им звучене, а съзнанието ги преработва в сложната им взаимовръзка с настоящето.
Самопознанието чрез паметта води до онова съприкосновение с вечността, в което творецът се чувства безсмъртен в порива си към съвършенство. Невена Стефанова разказва за най-личните си загуби с непреодоляна през годините болка, но и със самосъзнанието, че паметта на покойниците я задължава да брани нравствената си позиция неопетнена. Няма нужда да казвам, че тя винаги го е правела и ще го прави докрай. Нейното любопитство към света и енергията й предсказват нови авантюри.



Георги Величков е автор на психологическа градска проза. Автор на сборниците с разкази "Прости чудеса", "Навикът да умираме", "Ранна есен, свечерява се", "11 неочаквани разказа", както публицистичните книги "В антрето на демокрацията" и "Способи за самозалъгване".