Всъщност особена
С тези "Авантюри" (или "Опит за автобиография") Невена Стефанова уби рибата. Колкото риба е останала в нашето литературно микроязовирче. Уби обездумялото рибешко спокойствие, размести и намести по своему пластовете с утайките и показа на всички как се хвърля бомба в среднокултурната ни среда.
На кои всички?
Ами на абсолютно всички. И на най-припкавите млади кандидат-бракониери; и на много страшните, а всъщност твърде смешни бракониерстващи авангардисти; на цялата кавалкада от слуги на славата и славни слуги на безсрамието; на... Няма смисъл да изреждам повече. Едва ли ще се познаят, ако не са прочели книгата. А, честно казано, едва ли ще я прочетат. Както точно отбеляза Иван Кръстев, интелигентните днес не четат вестници, а неинтелигентните не четат книги... Пък и защо точно Невена Стефанова трябва да четат - и едните, и другите? Първите четат, за да има за какво да пишат; останалите не четат, защото не пишат.
И двете породи не са от тази писателска и читателска природа, наречена Невена Стефанова. Но ако трябва все пак да й се конкретизира другостта й, следва да прибегнем към сравненията с нещо марково, например водката "Особая". Спиритусът й не е обикновен. А необикновен. И градусът й - над нормалното, над допустимото, над изтърпимото. Преглъщаш бързо - вкус на натрошени стъкла. Опитваш бавно - влиза меко като оливия. Гали и пари едновременно.
Всъщност тази книга пречиства духа (който го има), буди заспалата кой знае откога благородна завист (ако още е благородна), прави алкохола на изящното щастлив и го кара да се самоизпива на ситни, но ритмични глътчици...
Невена Стефанова се е опитала да обживее с прости думи битието си - без да го доизмисля, защото не изпитва нужда да се оправдава, да се дохаресва, да се "романизира". В началото - със скрупульозна точност и ярки детайли. По средата - динамично и зрелищно. А колкото разказът й иде все по-насам - от пръкването на демокрацията до днес - сякаш опиумът на безвремието прави неочаквани пресечки и някой го превръща в синтетична дрога... Този "някой" е отприщеното време, на което Невена се съпротивява чрез бързи и точни загребвания с някакво свое весло; чрез всекидневни дневникови самонадзъртания, в които нищо особено не става, но нещо много по-особено се случва.
Случва се минипотопът - изтърваното изведнъж куче на водата (панта рей!) на стихията; случва се отрицателното на енергията, разливащо се в ново безвремие, безводие, безсмислие, безсилие... Финалът е списван на инат, средата - със самонаблюдение и характерно за нея силно зрение, а началото - с приказност, с изяществото на стила, който Невена е наследила от баща си - също писател - чувствен, зрителен, предметен, безпогрешен в търсенето на нужната дума, свойство, в което личат няколко слоя взаимопроникващи култури...
В тази жена всичко е подредено от Бога. Само дето има нещо дяволито в характера й. Нещо атеистично, непокорно, твърдоглаво. По което се родее с Коста Павлов, който обвини Бога в бездарие, щом Той така се изложи с най-великото си творение...
Невена Стефанова не е човекомразка. Но е далече от религиозната партийност или партийната религиозност. Знае какво е почтеност. И е лоялна към силите, които са я изпратили на белия свят. И с тази си почтеност и лоялност най-много дразни обкръжаващите я през годините колеги и съвременници. Не че е безгрешна, но тя не замита с лисича опашка греховете си. Не е капризна, но е своеволна, неприлично млада, във вечна разпра и съпротива с канона, с фалша и алчността. Затова "Авантюрите" й извират като естествено последствие на характера й - държи на морала си, но не морализаторства. И откъде накъде - моралът е гербът на човека. А не всеки човек се ражда с герб. За това при Невена линиите на изображението са фини - колкото естетика, толкова и жизненост; колкото македонско шамаросване с опакото на ръката, толкова и милост към ближния, към говедото, към говедарите...
Ангелът на вроденото й чувство за превъзходство (и смиреност) често вади нож на другия й ангел - на яростта, честта и чувството за справедливост. Но като истинска дама с характер, тя не допуща ангелите й да паднат по-ниско от нея. Защото знае своето място - и то е особено - встрани и високо.
Отдавна за себе си открих истинската значимост на документалния тип словесност. При Невена Стефанова това е пътеписът - жанр, който й лежи като черна ръкавица. В "Авантюри" не става дума за Невена и нейния път през времето на живота. И през живота на времето. Нейната книга е пътепис от пътеписи. Защото явно пътуването я привлича, на моменти дори "авантюристично" я повлича. Това по-скоро е бродене, проникване в другостта на културите и особеностите. Класическата прозрачност на фразата и моменталната й фотохигиеничност придават необичайно удоволствие при общуването й с тази книга на Невена. Разгръщаш страниците и влизаш в края на ХIX век, отлиташ в забравената ненаситност към подредеността - на мисъл, на смисъл, на разгърната емоция, на самоиронична усмивка, в безделието на наблюдението до лекия дим на изчезващия спомен.
Предпочитам началото, препрочитам началото, падам си по началото, началото, където и да е сега. Това загубено завинаги начало е предчувствието за края, който днес ни връхлетя. И връхлетява. Предпочитам спокойствието на бащиния й дом, където спокойно влизат и излизат поети, писатели, художници, критици, където се рецитират Манделщам и Пастернак, където се говори френски. Където скромността не е порок, а достойството е златно правило, нарушавано единствено в името на още по-достойното достойнство. Докато потъвах в тези атмосфери и преминавах подир авторката през сенките на толкова споминали се и неспоминали се лица, личности, просто хора, опитвах се да видя нейната нейност през очите на общите ни познати - от най-сплесканите джуджуиди (рожби на литвестник) до връстниците й, които не искат, а и не могат да й простят лезвието на непокорството.
Възторжената млада художничка, загърбила "Златорог" и достолепния Владимир Василев, която навръх Девети трескаво вапца агитплакати, петдесет години по-късно, без да има нищо лично, освен личността си, влиза с дрехите във водовъртежа на развълнуваното откъм Унгария, Чехия, Полша и дори Съюза наше блато...
Невена Стефанова е пожалила мнозина свои поносими и непоносими шушумиги, чието крайпътно присъствие или незначително отровно значение е отбелязано или само с инициали, или само с малки имена, или са помилвани поради смекчаващи вината обстоятелства. Познавам част от тези ченгета-писатели и писатели, тип читатели. Чувал съм и знам подробности за част от тях, самата Невена Стефанова им познава зъбките. Явно тя им е простила за гадостите, за доносите, за двойните стандарти, за лицемерието... И може би е за добро. Като че ли от това са спечелили всички: описателката им, защото може и да прощава, без да се съгласява, и литературните дървояди, защото изчезнаха със смъртта на мъртвите дървета, и ние, читателите - днешни и бъдещи, за които желанието за възмездие и мъст умират още с първото желание. И се възражда при поредното безочие, низост и близоблизкане.
Този окончателен вариант на "Авантюрите", колкото и да е набъбнал спрямо най-първия си вид, стои някак съкратен, не недовършен, а и недостатъчен. Не говоря за втори том, това е чер хайвер с кисело зеле, за момента. Има недоизречени неща, интригуващи препратки, съзнателно пропуснати в препускането към печатницата, има много интересни фигури, които се мяркат за малко като материализирани за миг човековидения, има и сякаш с морзовата азбука описани моменти и събития, чиито знаци са ми недостатъчни да се опия до пълно безсъзнание, а обратно - вдигат ме от масата, вдигат ме над масата и ме карат да летя из стаята, и замислено, докато си летя край библиотеката, да се мъча да си спомня пак оная страница, в която бях потънал с наострени уши ...
Господ е бил щедър и скръндзав към Невена Стефанова. Отнел й е изключително скъпи неща, вродил й е безценни и непреходни стойности, забъркал я е като коктейл "Молотов", при който трясъкът е винаги по-слаб от пораженията. Пораженията, които може да нанесе, и пораженията, които може да понесе.
В случая "Авантюрите" нанесаха трайни поражения на рибата. Или ако трябва да бъдем още по-точни - оказа се, че всъщност риба няма. Има неми свидетели, има подмолни същности, има дънни хищници. Който се възпали от това четиво, сигурно ще стане по-добър човек. Защото ще се потопи в сдържана сетивност, деликатност и ненатрапчива мъдрост. Ще стане повече знаещ. Като чиста проба човек. И като човек, който се пробвал да бъде чист. Защото Раят тук, в тези изконсумирани авантюри, предхожда Чистилището и е много преди Ада. Назад са детството, поезията, академията, бомбардировките, онзи култ, другият култ, културата, култовата демокрация. Пред нас са прозренията, че книги като тази са като безпилотни космически сонди. По тях може да се възстанови част от истината, по която ще се съди за действителните размери на цялата истина. Затова и избликът: "Прекрасно е, че загубите ни предстоят!", вече е самопроклятие, което може да оскърби всеки, който не заслужава да бъде оскърбен.
Иначе и аз - като Константин Павлов - бих разменил цяло царство (небесно) за такава душа, "Особая", и за такъв сроден живот...

Румен Леонидов


Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988. Дебютира с поемата "Без име" през 1945. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опит за автобиография".

Румен Леонидов е поет, преводач и издател. Последните му книги са "Край на митологията" и "Класически парчета".