Ами ако Райх-Раницки е прав...
Марцел Райх-Раницки, наричан "папата на немската литературна критика", в своята телевизионна програма "Литературен квартет" на 27 октомври м. г. остро разкритикува някои нови полски книги, издадени наскоро в Германия, особено "Правек и другите времена" на Олга Токарчук и "В червено" на Магдалена Тули. "Всичко може да се говори, само че трябва да има какво да се каже" - иронизира той. Според него двете книги са "типични за едно течение в днешната полска литература" и представляват апология на "загърбването на модерната цивилизация в посока на примитивизма и идеализирането на селото". "Не мога да понеса това! - току възклицаваше Раницки. - Връщане към средновековието! Идеализация на примитивизма!"
Безапелационното и брутално "не" на Райх-Раницки по адрес на книгите на Тули и Токарчук, а чрез тях и на цялата нова полска проза, естествено ни вкарва в конфликта между благородния патриотизъм и здравия разум. Бият нашите! Няма да позволим Марцел да ни плюе в лицето! - би ни се искало да извикаме. Но вместо да организираме защитни акции или контраудар, не е ли по-добре еретично да попитаме дали пък "папата" случайно не е прав? Първо, струва си да помним, че имаме работа с две принципно различни литературни и критически традиции. Тези различни традиции се изразяват и в различно говорене за книгите. Немската критика поначало е по-брутална от нашата и не само Райх-Раницки има привилегията да отрича. Край Рейн евфемизмите и амбивалентното отношение не са толкова популярни, колкото край Висла. Затова в Полша октомврийското издание на "Литературен квартет" вдигна прекалено много шум. От друга страна, различната литературна традиция в нашия случай е въплътена в представата, каква трябва бъде и на какво да служи съвременната проза. Германците имат съвсем друг подход към т. нар. ангажирана литература, свикнали са с нея и предпочитат точно такъв тип проза. Т. е. политическа и социална, бореща се с дилемите на съвременността, концентрирана върху представянето на света такъв, какъвто е навън, "гореща", сиреч силно публицистична, изобщо - "ангажирана". С това искам да кажа, че в техните условия искейпизмът е литературно престъпление, докато у нас е само провинение, и то не за всички.
Второ, случилото се на 27 октомври не може да бъде изненада. "Папата", дори да е папа само на немската литература, не говори на вятъра и пази догмите. Особено тези, които сам е провъзгласил за такива. Една от "истините" е тезата, че нашата съвременна литература няма никакви експортни качества. А ги няма, защото има гениална поезия и слаба проза. Обаче - тутакси добавя критикът, поезията по принцип е непреводима, а с третокачествена проза няма смисъл да си губим времето. Тези проповеди "папата" гласи още отпреди Франкфуртския панаир, където Полша беше почетен гост, няколко пъти ги припомни и на самия панаир. Очевидно домакинът на октомврийския "Литературен квартет" е силно привързан към диагнозата си. Така двете ни писателки станаха жертва на "папската непогрешимост".
Мисля, че главно така можем да си обясним неговото безапелационно и брутално "не". Защото изобщо отказвам да повярвам, че Райх-Раницки не е разбрал романите на Токарчук и Тули. Той просто не е искал да ги разбере! Парадоксът обаче е там, че тези две книги са точно антиподи на онова, което можем да наречем неразбираемост или идиоматичност и което самият Райх-Раницки в интервюта за нашите медии илюстрира със "Сватба" на Виспянски. Наистина този наш шедьовър от началото на века може силно да озадачи чуждестранния читател. Но не и "Правек..." и "В червено" - едни от най-понятните за всички книги на последното десетилетие. Най-доброто доказателство е, че събеседниците на Райх-Раницки перфектно бяха доловили какво е важно за нашите писателки. И Хелмут Карасек (Бел. прев. известен немски прозаик), и Ирис Радиш, посочвайки алегоричността на "В червено" или наричайки "Правек..." басня, без проблеми бяха разбрали замисъла на творбите и писателските концепции.
"Папата" обаче, като страж на постановената от него догма, направо се беше заинатил и не се отказваше от мисълта си за бягството от цивилизацията, за култа към примитивизма, за идеализацията на селото. И всичко това, за да докаже своята теза за провинциализма и посредствеността на най-новата полска проза. Но пък и едва ли бихме могли да очакваме нещо по-различно от познатия неприятел на днешната ни литература.
По-различно стоят нещата с обвинението в искейпизъм. Това наистина е проблем, но наш, вътрешен. Едва ли немската читателска публика е ощетена от това, че нашите прозаици не са запалени да пишат романи за днешна Полша и поляците. Бих могъл да се заям с Райх-Раницки и да му кажа да се абонира за "Газета Виборча", щом непременно иска да чете за нашето тук и сега. Днешната ни проза има задължението да представя света и важните му проблеми, от което все се измъква, но това отново е само наша грижа. Впрочем изобщо не съм съгласен с твърдението, че преводната литература служи да научим нещо за съвременните немци, поляци или ескимоси. Такива изисквания имаше към романите през XIX век, нещо което Райх-Раницки отлично знае. Ако домакинът на "Квартета" не беше толкова зложелателен, можехме да чуем например друг въпрос: защо немската проза, макар отначало неохотно и все отлагайки го, описа феномена на германското обединение и опита да се пребори с призраците на ГДР, а полската - и тук се появяват "Правек..." и "В червено" - тръгна в съвсем друга посока? Ето един проблем за дискусия, без тенденциозност и предразсъдъци.
Отделен въпрос е този за експортните възможности на съвременната полска литература, особено на немския пазар. Тук бъркотията е пълна. Бих отговорил с една весела случка. Когато няколко седмици преди излъчването на "Квартета" Олга Токарчук ми съобщи, че нейната книга и тази на Тули ще бъдат сред героите на предаването, й казах, че не знам какво да й пожелая - успех или поражение... Защото има престранна зависимост между успеха в Германия и признанието на критиката към автора у нас. И тя, уви, е обратно пропорционална, ако вземем предвид такива бестселъри напоследък като "Любовни писма" на Мария Нуровска, "Начало" на Анджей Шчипьорски или "Плъх" на Витолд Заневски. С други думи, не бих твърдял, че успехът отвъд Одер е добра новина за полския писател. Анекдотът си е анекдот, но така стигаме до много важния въпрос: откъде се взе този стремеж светът да се възхищава от нашата литература? Той е по-скоро абсурден, като се имат предвид културните реалии и правилата в модерния издателски бизнес. Харесва ли се някому или не, все едно, но трудно е да се обори истината, че няма, и най-вероятно няма да има полска книга, която да предизвика и една десета от емоциите около премиерата на четвърти том от немскоезичното издание на приключенията на "Хари Потър" през октомври м. г. Край Рейн в това отношение е като у нас - всичко родно и невнесено от англо-американските литератури има периферно значение, на практика - просто няма значение.
Но това е начало на съвсем друг разказ.

Газета Виборча, 6 ноември 2000
Дариуш Новацки
От полски Силвия Борисова