Романът и прекрасното
Полската проза от 90-те

Най-хубавите романи в прозата на 90-те? Това са тези със сюжет. Дълги, пространни, написани с размах, плод на епически замисли или позоваващи се на епическата традиция. Ала и тези, които са свързани с естетиката на прекрасното - а това не е всеобщо явление, читателите на Джойс, Милър, Селин или Тадеуш Боровски много добре го знаят. За да се изрази прекрасното в един роман, писан след големите майстори на грозното, е нужно не само да бъде откроено то в самото му съществуване, но и да се издигне около него крепостна стена срещу всички литературни средства, които преобръщат битието "с хастара навън". С други думи, трябва да се покаже, че дори най-старателно изобразената действителност съдържа нещо изплъзващо се от представяне - нещо неизразимо.
Най-хубавите романи на 90-те - "Ханеман" и "Естер" на Стефан Хвин, "Вайзер Давидек" на Павел Хюле, "Сънища и камъни" и "В червено" на Магдалена Тули, "Унищожение" и "Залези и утрини" на Пьотр Шевц, "Кръгозор" на Веслав Мишливски, "Правек и другите времена" на Олга Токарчук, "Галицийски разкази" на Анджей Сташюк, "Други удоволствия" на Йежи Пилх - не са обединени обаче само от връзката си с белетристичната традиция, а и от разказа си за малките отечества. Въпреки това не бива да се смята, че те са верни следовници на течението, формирано от книгите на Милош, Винценц, Витлин, Конвицки, Кушневич и други, или че са близки до романите на Гюнтер Грас, Хорст Бенек, Йоханес Бобровски или Зигфрид Ленц. В произведенията от 90-те има явно оспорване на ключовите символи на образа на малките отечества, нещо повече - съобщава ни се, че малкото отечество не може вече да съществува в досегашния си вид. И то по много причини.
Преди всичко местата, представени от писателите - Варшава на Хвин, Гданск на Хюле, Източна Прусия на Марек Ястшембец-Мосаковски, село Правек на Токарчук - са и действителни, и независими от географската или историческата карта, а може би дори съставят една алтернативна карта. Те имат собствена история, сътворени са върху митовете за златния век и живеят като своеобразни опитни полигони за писателите; като пространства, в които авторите представят един от възможните варианти на раждането, развитието и разпада на обществото. Обаче макар да съществуват в периферията на историята и в ъглите на картите, на тях им се случва същото, каквото и на метрополиите и централните територии. Тази принципна историческа идентичност, изразяваща се в това, че по ъглите на картата може да се случи и изпита същото, каквото в нейните централни райони, е причина днешните малки отечества да оспорват разделението на център и провинция, като така въвеждат някаква принципна разлика в отношението към досегашните конвенции.
Най-оспорваната реалност от литературата на 90-те е митът за Аркадия. Прозата от 60-те и 70-те поддържаше представата, че е възможно трайното съществуване на една толерантна общност, позволяваща всекиму да бъде себе си и водеща човека през възвишения ритуал на съпричастието с органичната култура. Освен това показваше поражението на общността в сблъсъка й с историята, нахлула отвън. История, пълна с подялби на свои и чужди, равни и по-равни, правилни и неправилни. В тази История доминираха алтернативните, взаимноизключващите се, конфликтните разлики. Тя бе управлявана от омраза, насилие и стремеж към завладяване, дори към прочистване на земите на Аркадия от всички жители с изключение на "най-истинските". В най-новите произведения историята не влиза отвън, а се поражда отвътре, сякаш е съществувала скрито в очакване на случай да развихри унищожителната си сила. Задвижва я всичко свързано с йерархичните подялби, с дискриминиращите различия. А тъкмо това - стремежът към различност и доминиране, както внушават тези книги, не е нещо външно на човешката общност или отделния човек, а вродена черта на всеки от нас. Може би най-силно недоверие в основния мит на малките отечества - митът за толерантността - изразяват романите на Хвин "Ханеман" и "Естер", в които авторът показва, че в многоетническата общност има толкова омраза, колкото са различията. Отвореността към Другия, от една страна, и нетолерантността, от друга, не са следователно алтернативни модели за обществото, а две сили, съжителстващи във всеки човек и оттук във всяка общност. Затова насилието няма защо да идва отвън - то си е вътре, на мястото. Историята, схващана по-рано като враг на мита, като отделно въплъщение на живота, тук се явява част от самия мит - една от човешките реакции срещу другостта.
Обаче и обратното поведение, толерантността, фундаменталната черта на по-раншната проза, се оказва сила, заплашваща съвременните малки отечества. Мултиплицирането на различията, многоетничността, натрупването на разлики в едно пространство благоприятстват не толерантността, а равнодушието и вместо да укрепват общността, водят до разпада й на отделни единици. Така атомизираните общности, белязани от десетки незначителни различия, ги дебне третата унищожителна за общностите на малките отечества сила: идентичността. Защото днешните отечества са заплашени не от идеологията, експанзивната държава или смазващият валяк на национализма, а от тенденциите към унификация, присъщи на цялата култура, отстъпваща под напора на постмодернизма. Аркадията на Влоджимеж Ковалевски ("Завръщане в Брайтенхайде") или Галиция от времето на ПНР на Сташюк не губят сражението с Историята, а падат в мълчаливата, незабележима и без кървави жертви битка с унифицираната култура, културата на Все Същото: бутиците, будките с илюстрованите списания, Макдоналдс, супермаркетите, еднаквите реклами, задължителната белозъба усмивка. И в това няма никакъв натиск, насилие, заповед, няма регламентирана свобода и забранена локална идентичност.
Малките отечества сменят толкова радикално своя статус, че съществуването им е под въпрос. Така става и заради промяната, която прозата от 90-те въвежда в сложните отношения между малкото и голямото, частното и общото отечество. Съвременният герой на полската проза дължи своята идентичност на малкото отечество и не се самоопределя относно по-голямото, нито пък ситуира малкото в контекста на по-голямото. Той все по-често бяга от него в наследени, избрани, сътворени райони, защото всеки от тях зависи повече от паметта, отколкото от историческото послание, всеки от тях битува по-трайно в духовното пространство, отколкото в реалното, всеки е податлив и зависим от мечти и копнежи. В днешната литература отечеството се мисли като духовно пространство, обвързано по-слабо с географската си основа и най-силно - със самочувствието. За да бъде отечество, то трябва да се подчинява на мечтите и възможностите за избор. Така че, ако е застинало в креативния вакуум, ако единствената му връзка е със самотната памет и съзнанието на писателя, тогава идентичността се оказва сбор от качества, които могат да се договарят с действителността - да бъдат оформяни, анализирани, селектирани. Оттук митът за отечеството в литературата на 90-те, митът за малкото и голямото отечество, става, подобно на мотива за идентичността, максимално раздробен. Пред очите ни се задълбочава разпадът на цялостното виждане за отечеството и на големия наратив, отнасящ се за цели общества; в този процес на реприватизация на историята всеки се стреми да сътвори свое собствено минало, родословие, отечество. Като резултат единичният герой все по-рядко се идентифицира чрез включване на своята биография в общия наратив. На мястото на социологията идва археологията на индивидуалната памет, палимпсестът - на мястото на недвусмислената историческа информация, митът за автаркичната частица замества властвалия дълги години мит за фрагмента, търсещ целостта, към която принадлежи.
Но след като е оспорено толкова много, възможно ли е изобщо по-нататъшното съществуване на малките отечества? Да, само че в друг вид. Всяко малко отечество от прозата на 90-те се оказва преди всичко палимпсест, но и празна страница: става предизвикателство пред умението да четеш и да пишеш. Следователно гаранция за жизнеспособността му си остава литературата. Благодарение на нея се появяват местата от детството, провинциите на духовна независимост, мечтаните пространства на "естествена възвишеност", метафизичните географии. Всички те съществуват само в литературата - четенето разкрива поредните пластове минало, писането превръща неясните знаци в многопланови повествования.
Буквите изваждат отечествата от наративния им сън, но това не значи, че ги унищожават. Не бива да се смята, че това са измислени, нереални, книжни отечества. Тъкмо обратното: именно като наратив те се изпълват с реалност, именно като повествования възвръщат ролята си на фундаменти за нашата идентичност, защото имат значение само когато ги четем и когато видим във всяко от тях многозначно послание, върху което времето е оставяло своите следи. С други думи: дадено пространство може да бъде отечество единствено при условие, че то ще проговори нещо, а да говори може само като текст, фабула, наратив. Обитателят на пространството, който желае да има отечество и знае, че отечеството винаги е задача (днес - наративна), трябва да се изживява като читател. Това на пръв поглед незначително определение "читател" не бива да се подценява. В днешния свят да бъдем обитатели на някакво пространство означава да осъзнаваме, че съществуваме върху палимпсест - стъпваме по следите на живелите преди нас, записваме нашата житейска повест върху техните, заличаваме знаците от тяхното обитаване, добавяме свои сюжети към техните. Така че читателят се оказва най-вече смирен обитател - отворен за гласа на пространството, готов да задава въпроси и изслушва отговори, осъзнаващ непълнотата на собствените си прочити, ще рече - по-богат с готовността си да разказва по-нататък. Обитателят-читател враства в своето отечество чрез корените на повествованието, черпейки от литературната памет образци за четене, а от историческата - фабулен материал. Това обяснява и защо залязват големите повествования: пространството може да се разкрие като повествование само на онзи, който се стреми да прочете своя разказ, своята цялост, а индивидуалните разкази винаги са малки и водят към малки отечества. Отечеството като "общ дълг", като "обща история", голямото отечество, отечеството "на всички поляци" - това са несвойствени разкази, те не дават шансове на индивидуалната идентичност.
Прозата на малките отечества отдавна вече е изорала земята за приватизиране на връзката между човека и пространството. В нашето десетилетие се извърши преходът от "разкази за отечеството" към "разказващи отечества". Това не означава, че текстовият характер позволява на тези отечества да траят само докато трае разказът, че те се разпадат, когато свършват сюжетите, когато се изчерпват идеите за биографиите на героите и фабулата приключва. Няма да чуем особения шум, който издава пропадането на аркадиите в хартиената бездна, те продължават съществуването си като разкази в нашата памет. Защото отечеството се оказва само това и тъкмо това - наратив. В него създаваме идентичността си, корените си, връзката си с пространството и миналото.
Идентичността ни е такава, каквато ни е картата, а картата такава, каквато е литературата.
Тази особена картография, създавана от прозата на 90-те, ни позволява да си изясним тайната на тяхната естетика. Красотата на тази проза е в това, че показва отечества отворени и в същото време недостъпни. Отворени - защото са книги: въвеждат в свят, чиято красота може да бъде четена, тоест открива ни се като опит, който усвояваме благодарение на общуването с литературата. И тогава ключът за отечеството става ключът от библиотеката. Но отечество, което човек може да има само докато чете, е физически недостъпно. Неговата непостижимост е последното градиво на възвишената красота.

Жечпосполита, бр. 176 (5646)/2000
Пшемислав Чаплински
От полски Силвия Борисова


Пшемислав Чаплински е литературен критик, професор в познанския университет "Адам Мицкевич". Немската версия на този текст е публикувана в каталога "Полска литература през XX век", подготвен за Панаира на книгата във Франкфурт'2000.