Контрабасистът
като първа цигулка


След множество успешни постановки по европейските сцени "Контрабасът" (1980) се появи и на българска сцена - в новото камерно пространство на Народния театър "Театър на последния етаж". Късното му поставяне у нас съвсем не се дължи на неизвестността на този текст (той беше представен от "Ах, Мария"), а по-скоро на факта, че както всяка сериозна монодрама и тази на Зюскинд се нуждае от сериозен актьор (и добър театрален превод). Защото всяка добра монодрама коварно-театрално се изправя пред актьора като Хамлет пред Гилденстерн, предизвиквайки го с известния възглас: "Хиляди дяволи, мислите ли, че е по-лесно да свирите на мен, отколкото на едно пискунче?" В пиесата на Зюскинд това "пискунче" е контрабасът/контрабасист. Пламен Марков и Валентин Ганев са приели "ръкавицата" и на актьора тя особено добре му приляга.
Фигурата на контрабасиста е драматургично откритие на Зюскинд, макар че интересът му към "човека-никой" е видим и в прозата му. И все пак драмата на човека "без име", "без лице" в обществото, на "идеалния тутист" намира своята "сцена" тъкмо в "Контрабасът". Драматичността "играе" в различните отговори на въпроса: Как живее онзи, който дори да свири фалшиво в оркестъра, никой няма да забележи? Зюскинд фокусира вниманието на зрителя върху тази негова "незабележимост".
Често по време на действието Валентин Ганев показва къде седи контрабасистът в снимка на оркестър върху обложката на плоча с Брамс, използвайки голяма лупа. Самата пиеса на Зюскинд е такава лупа и изпълнението на актьора майсторски "уголемява" детайлите в живота на контрабасиста. За пръв път той "свири първа цигулка" пред публиката. Валентин Ганев показва и опиянението от това "внезапно" внимание към него и в същото време самосъзнанието за своята "незначителност и бездарност", самотността, в която се е сраснал с инструмента си, и копнежът Тя да го забележи.
Неговият малък черно-бял звукоизолиран апартамент е като калъф за контрабас, като аквариум за декоративна рибка, на която никой не се радва (добра сценографска работа на Невена Белева), като малка сцена с просцениум-"яма" за оркестъра-контрабас. Драматичните амплитуди в разказа му не са "сгъстени", а потопени в непрестанна самоирония, сякаш всеки миг музикантът привиква шута в себе си да му казва истините за неговия живот. В това ролево "раздвояване" "шутът" е сценичният виртуоз.
Една от най-добрите си роли през последните години Валентин Ганев строи подобно музикална партитура и я изпълнява не просто майсторски, а съзнателно подчертавайки умелата си техника на изпълнение, сякаш за да напомни позабравената стара истина, че актьорът също е музикант и качеството на неговото изпълнение зависи не само от дарбата, но и от "тайните" техники на изпълнение, които той владее.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата

Контрабасът от Патрик Зюскинд, "Театър на последния етаж" - НТ "Иван Вазов", превод Ирина Илиева, режисьор Пламен Марков, сценография Невена Белева, музикално оформление Валентин Ганев, в ролята на контрабасиста Валентин Ганев. Премиера - 10 януари 2001.