Усилване на ужаса

Телевизията е медиа, сред-ство. Тоест е някъде по сред-ата, свързва едно нещо с друго нещо. Средството обаче има опасното свойство да изкривява свързването, да му налага свои характеристики и може би точно това предупреждение се крие в тайнствената фраза на Маршал Маклуан "Средството е съобщението": получателят приема каквото посредникът му предава, не точно каквото подателят му изпраща. Съобщението се превръща в послание, сиреч вместо строго информативно, то неминуемо идва при нас идеологически обагрено. Това няма как да бъде избегнато, то е вечният недостатък на всеки посредник, независимо колко усъвършенстван е той. В общи линии тези изкривявания са страничните шумове, съпътстващи всяко съобщение и замъгляващи първичното негово съдържание. Няма средство, което да не влияе върху съобщението.
В този ред на мисли журналистическата претенция, че единствено отразява и предава, без да въздейства, ни се явява като несъстоятелна и "леко" неточна. Самият факт, че едно нещо се забелязва, а друго - не, също начинът на структуриране и подреждане на информацията определят съответно и нейното възприемане. Една новина може да се скрие сред други, може да изпъкне, а може и да увеличи с пъти посланието си, употребявайки инерцията на тия преди и след нея. Въобще обществената реакция към един или друг проблем зависи страшно много от "страничните шумове", излъчвани от посредника, и в този смисъл медиата е не просто огледало, както самата тя обича да се кичи с тази метафора, а криво огледало - волно или неволно, - което наистина предава образ, но този образ не е докрай точен.
Казаното обаче не означава, че медиите лъжат, съвсем не. То просто напомня, че в начина на предаване на информацията от тях винаги има момент извън-информационен, който може да бъде от най-различно естество. Те не функционират в camera obscura, живеят в определена социална среда, която сама по себе си също им оказва влияние. Получава се един своеобразен обмен, който спираловидно се интензифицира, усилва: ако обозначим информацията, идваща от социума към медията, с I, изпращаната от медията към социума - с I`, а приеманата от социума - с I``, то ясно е, че новият инфо-поток вече не е I, а I``, от което следва, че препращаното от своя страна ще е I```, а приеманото - I```` и тъй нататък до безкрайност. Медиата, а значи и телевизията, не просто отразява, а сгъстява обществените настроения, явява се като техен най-концентриран екстрат, най-истински проявител. С други думи, кажи за какво най-много говорят медиите, за да ти кажа от какво най-много се бои обществото.
Цялото това дълго теоретично въведение иде, за да осветли защо в един момент престъпността се превърна в най-тревожният въпрос на българския преход. Разбира се, тя е реалност и то никак безобидна - всеки от нас по някакъв начин е ставал нейна жертва (миналата година редакцията на "Култура" също). Безпокойството от нея обаче иде преди всичко от перманентното безпокойство, в което повече от десет години живее обществото. На неговото съществуване липсва стабилност, сигурност и ясни правила; всички социални люшкания рефлектират върху медиите и ги правят апокалиптични, мрачни, прокобващи. Ефект на снежната топка: миналата седмица в ранното предаване на bTV "Тази сутрин" нежното лице от първите дни на демокрацията Лиана Панделиева страстно обясняваше как обучава дъщеричката си да се пази от непознати на улицата. Показателен случай: момичето, което в началото даваше надежда, днес дава ярък пример на параноята, обхванала всички нас заедно и всеки от нас поотделно. Всъщност можем да я приемем за живото олицетворение на туй, което наричаме "провален преход": ужасът от тоталитарната машина преди не е изчезнал, само се е трансформирал, което значи, че при цялата реторика за колосална промяна в България, нещата сякаш са си същите, сякаш не са мръднали. Повече от десетилетие страхът е тук, следователно провалът е пълен, независимо от политическите уверения в противното. И потръгналият дебат за престъпността, колкото и важен да е, представлява само малка част от един много по-сериозен дебат, който обаче, за съжаление, засега се измъква от общественото внимание, а именно: защо въпреки годините на демокрация ужас продължава да владее българина? И доколко принос за това има начинът, по който функционира българското политическо? И, в крайна сметка, не е ли тъкмо то един от генераторите на този ужас, без значение в какъв точно цвят ни се явява? И не е ли точно то извор на апокалиптичните визии, за които неуморно, неумерено, неспирно обвинява медиите?
Аз мисля, че е...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин