Интелектуалецът като саксия
Конфликтът в Българското национално радио ни дава още веднъж повод да се замислим за употребата на понятието "интелектуалци" и онези, които се крият зад него, след 89-а. Нямам никаква представа какви са ръководните качества на г-н Бориславов, но ми се струва странно такива да се очакват от един поет. По принцип поетите са отнесени, непрактични същества, които са всичко друго освен добри организатори. А тъкмо свойството му на поет е сред най-важните аргументи за тези, които бранят избора му.
Дали българските медии не възпроизвеждат един стереотип от времето на късния Живков, където поети като Джагаров и Левчев имаха огромна административна власт? Тогава ставаше дума за това, че ръководителите не трябва да имат публични позиции, не бива да водят своя политика - и за това най-удобно беше в публичното пространство да циркулират художествени лица, знатни краварки, спортисти и други такива безмълвни фигури, които задаваха една чисто метафорична легитимност на нелегитимната власт. Нарастващата употреба на така наречените интелектуалци в политиката очевидно е свидетелство за един продължаващ дефицит на демократични процедури в обществото.
Онези, които издигнаха, избраха и подкрепят с подписите си Бориславов, също се представат за видни интелектуалци. Ако не сте ги чували, следва да се чувствате некултурен и тъп. Един поет, който публикува стихосбирката си сам в двеста екземпляра и я раздава на приятели, е, разбира се, хубав символ на умиращата духовност, но с какво неговото мнение за българското национално радио е по-меродавно от това на всеки един слушател? При това, когато колеги защитят колега, гражданският жест някак винаги ще остава в сянката на корпоративната или приятелска солидарност.
Що се отнася до другите интелектуалци, тези от НСРТ, наложили Бориславов, без да си дадат труда да проучат как ще бъде посрещнат той в радиото, тяхната позиция е още по-странна. Избрани с партийни и други квоти, те досега рядко действат в разрез с интересите на онези, които са ги изпратили. С някои изключения като Георги Лозанов (от президентската квота) там рядко се очертават индивидуални позици, които с нещо да изненадат. В крайна сметка отново сме във вселената на Живков: ролята на интелектуалците е по свой, самобитен начин да утвърждават курса на властта - само дето сега тази власт вече не е монолитната Партия, а разделеният парламент. На практика става така, че НСРТ не само не се превърна в независим обществен орган, но още повече компрометира понятието "интелектуалец", което непрекъснато се спряга по повод членовете му. Защото такова нещо като партиен интелектуалец просто няма.
Все по-честа практика стана употребата на "интелектуалците" като масовка. Те са удобна саксия на всяка трибуна, защото не създават проблеми; те мълчат - дори съзнателно, както беше в скорошната акция срещу насилието. Кой говори на техния фон? Политиците. Интелектуалците да си гледат "духовността" и да не си пъхат носа в обществените неща. Така премиерът Костов блесна като единственият критично мислещ човек на срещата с ръкопляскащите му интелектуалци в университета, подбрани за случая от в. "Демокрация".
Думата "интелектуалец" не е просто един по-западен, по-престижен начин да се каже "интелигент", значението на двете е съвсем различно. За разлика от дошлото през руски понятие за интелигенция, което определя колективен статут, западното понятие за интелектуалец обозначава критичен, ангажиран индивид. Той не е просто специалист в някаква област, като римуването на стихове или висшата математика, а отстоява своя цялостна визия за обществото. Интелектуалецът е по дефиниция критичен по отношение на властта, защото търси алтернативи, а това го поставя на страната на непопулярните каузи. Например има нещо абсурдно в това да наричаме интелектуалци хора, които събират подписи в защита на най-силния военен пакт, НАТО, какъвто случай имаше по време на Косовската война.
И ето я поредната подмяна: до Жан-Пол Сартр, Бертранд Ръсел, Гюнтер Грас и Андрей Сахаров се е наредил нашия роден художествено-творчески интелигент, с който ще се гордеем, както се гордеем с бюфетния сервиз. Той не е индивид, а се движи винаги в група, не критикува силните на деня, а гледа да се умилква около тях, не участва в обществения дебат, а се рее из своите духовни работи, той не е в центъра на обществения сблъсък, а предпочита да пребивава в уютна маргиналност. Ползвайте го, когато имате нужда, после го прибирайте да не се праши.

Ивайло Дичев