...и мирише на пресечено овче
С изваждането от нафталина на Иван Бориславов и насилственото му назначаване на върха на една от двете национално значими елекронни медии политическите лиги на НСРТ преляха и се стекоха в общата ни чаша, наречена обществен живот. Казват, че от всичко това спечелил единствено борещият се за незаслужена слава Бориславов, за когото вече и глухите чули, че имало и такъв.
Ако такава слава блазни нечие овчедушие, може и да мине за съблазън... Макар да мирише на пресечено овче. Но ако покрай миризмите на овчедушието изникнат цветята на съчувствие в душите на други творящи - това вече мирише на стадо. В блестящите светлини на Бориславов се къпят единствено не особено блестящите критерии на Томов и компания. Ако този късо скроен талантец е блестящ, какво да кажем за блясъка на Атанас Далчев или Константин Павлов? Де да беше поне велик организатор и велик ръководител, но досега в Сдружението на българските писатели и за миг не бяха оценени тези му потенциални заложби и способности. Наличността му винаги е била непрекъснато незабележима - нито шушне, нито мига. Абе бляскава шушумига.
Всъщност проблемът е другаде. Той започва от момента на подмяната на понятията. Защото не интелектуалец е мръсна (или неприлична) дума, а мръсната й употреба, неприличните й охлюидни именосители. Проблемът е, че поетите или писателите мислят с чувствата си, а интелектуалецът мисли с мислите си. Поетът обича да каже нещо и чака да му ръкопляскат, а интелектуалецът мисли, преди да каже нещо. И не очаква да му ръкопляскат, а да го напляскат. Защото е по-близо до разума, анализа, откритието, отколкото до дирите на събитието.
Проблемът е, че с края на държавния капитализъм дойде и краят на държавния интелектуализъм. Дойде и краят на художествената ни самодейност. Дойде ред на нашия край - окончателен, повсеместен, за всички, които бяхме интересни на себе си и на дебнещите за идеологическата чистота литературни ченгета. Вече не сме нужни нито на властниците, нито на опозицията, нито на читателите. Не сме любопитни нито на ДС, нито на КГБ, нито на западните радиостанции, нито на прехвалената западна демокрация, нито на нейните скучни художествени онаняги, миванащи за лирици, преподаващи поезия на гладни за хартиена слава себеподобници. Проблемът е, че не искаме, не можем и никога няма май да свикнем с факта, че сме излишни, вече непотребни в новите обществени отношения. Това, че никой не иска да ни чете ритмизираните хоби-занимания, че нашите словообразувания са по-безполезни и от най-скучната кръстословица, това, че вече никой не наднича нито в душите ни, нито в литературното ни цукалце, много често ни прави безразсъдно обидени, оскърбени и докачени, направо незачетени. Сякаш става дума за роднинска сватба или махленско изпращане на абитуриенти... Сякаш сме нещо повече от всички наши съвременници, които, въпреки своите доказани (не само обнародвани) способности, остават всеки ден на улицата, без работа, без съчувствие, без йота обществено внимание. Тези два милиона излишници ние не ги имаме за важна част от нацията, но имаме наглостта да им натрапим един от нашите безличници... Каква е тогава разликата между духовните отпадъци и материалния народоизлишък, наречен боклук?
Нашите аматьорски занимания, превърнати някога в ценени професии, ни правят маниакално-депресивни аутсайдери. А всъщност в една ли друга степен бяхме обслужващите и обслужените, бяхме уж между първокачествените лица и личности. Станахме баби и дядовци, а не искаме да пораснем. Да възприемем реалността - напъвахме се колкото можахме, но нашите напъни нито ги чу Европата, нито ги оцени Съветският съюз, а камо ли тепърва ще ги четат в САЩ между две пуканки и един макдоналдс. Винаги сме се имали и се имаме за нещо повече, ама много повече от другите слуги на словото. Хеле, недай Боже, щом стане дума за журналистите, спрямо които всеки драскач измежду нас с издадена тетрадка се има направо за мъдрец.
Не може, драги колеги, дарбицата ни да мъркаме, което си е и вид интелектуално ръкоделие, повече да минава за интелектуализъм.
Не е и интелектуалец онзи, който плаши и респектира публиката единствено с хаоса на прочетеното. И умът му се простира само в границите на амбицията да потиска с наученето, проученото, заученото. И ако с авторитета си на учен се пльоска по корем на всеки режим, независимо дали е тоталитарен, елитарен или глобален. Днес обществото ни има нужда от обществени защитници, защото още е в бебешката проходилка на демокрацията, а не от поетични пуяци, драматургични чуркопипковци, интелектуално оскърбени от Бога фанатици. Обществените потребности отдавна са изместени от художествените ни визии или от фанфаронската ни начетеност. Обществото ни, което е част от глобалната суша на планетата, иска (без да ни пита) и търси (без му дреме) експерти, а не пернати в устата или изперкани с перата си експоети. Които за всичко и пред всеки са готови на екс до колене.
Днес политиците играят нашата суетна роля в общественото оченце. Тях ги гледат, за тях пишат, те са важните еднодневки с дебели глави, с дебели вратове и дебели черва. Което в света на еднодневките си е направо природно извращение, но това е друга тема. Нашата свърши, скъпи братя и сестри, колкото и да се самосъжаляваме, колкото и да се надяваме на чудо. Обидно е, че повечето политици са по неграмотни, по-елементарни, по-тъпи от нас, но още по-обидно е да паднем дотам, че един наш средняк да бъде номиниран за нобела на БНР. И да се орезилим до един (за кой ли път?), като заблеем в хор пред цeлокупното общество в защита на един мухльо, който най-малко е виновен, че е такъв. Срамно е, че не назоваваме нещата с истинските им имена, а отново изтикваме напред собствените си комплекси, своята скучност и лош естетически вкус, олицетворявайки се с безличието на този задушевен, но без никакъв дух човек. Ние лъжем обществото, че той е способен да издигне духовното начало на радиото, на народа, на държавата, на демокрацията, на Европа дори. Защото всички сме от кал и на кал ще станем всички, но националната каруца от калта не може да бъде измъкната от калтаци. Или с калташките прийоми на НСРТ. Не може друго охлювът, освен да пълзи, а вие (като истински и вечни натегачи) го дарявате с крилата на орел, с гордостта и блясъка на царствената птица. Не подменяйте самовлюбен нос с перо от гълъб, размътения взор с далечна далновидност и разрешена решителност с воля и характер. И самият Томов да слезе от трона на НСРТ, за да седне в ниското кресло на БНР, не би могъл да го направи генератор на идеи, защото, и той като нас, е блестящо творение на инкубатор, на двуполовото оцеляване в машината на литературния птичарник. Вярно, казват: "Бездарникът способен е на всичко", но в случая не иде дума за талантлив или бездарен, а за непригоден и нежелан поради тази непригодност ретрокадър. Бориславов бил се стряскал от компютъра като бабичка от миялна машина, а му внушиха, че може да води диалог с духа на времето и ние с интерес да го слушкаме.
Няма нищо печално, че и ние ще умрем като обикновени хора. Печално е в края на пътя си да напомняме за мимикрийното си обездаряване и обезличаване, за което отсъствието на нашите читатели не е виновно. Този вечен страх да погледнем в себе си май ще ни надживее. И нас, и безсмъртните ни творения.

Румен Леонидов