Съзнателно ходя по ръба...
Никола Вандов: Младене, след почти 10-годишно пребиваване в САЩ как трябва да се обръщам към теб - господин Киселов или Младене?
Младен Киселов: О, що за въпрос, Кольо! Има само един начин, по който се обръщат към мен всичките ми студенти, приятели, хора, с които съм работил. И това е по име. Нито съм мистър Киселов, нито господин Киселов, нито професор Киселов, а Младен и толкоз.
Никола Вандов: Питах те, защото вчера на пресконференцията в Театър 199 по повод "Есенна соната" ми направи впечатление, че ти задават и въпроси, които се задават на Учителя, на гуруто. Питащите очакваха от теб едва ли не отговори на въпроса как да живеят, очакваха да чуят някаква неомърсена, неподлагаща се на съмнение истина. Натовариха те с повече отговорност, отколкото е нормално за режисьор в деня преди премиерата на негов спектакъл. Ти се усмихваше с така познатата си усмивка и отговаряше най-често: "Не знам". Обясних си го с допускането, че си в привилегированата позиция на умен човек, който от една страна познава страната, а от друга е глас "отвън". Това задава силен корективен потенциал на размислите ти, прави по-важни наблюденията ти. Усети ли го? Ти самият как се изживяваш, когато мислиш за България? В началото на 1999 отказа интервю за вестника, защото идваше за пръв път у нас от няколко години. При сегашното си пребиваване даде много интервюта. Какво видя у нас след толкова години?
Младен Киселов: Доста обширен въпрос, за да му отговоря накратко. Но мисля, че наистина има очакване какво би казал човек именно в подобно разкрачено положение. Защото ми се струва, че в момента тук хората са доста объркани от гледна точка на търсене на себе си в новата ситуация. Очакват някакъв опит за оценка, тъй като вътрешните оценки на фактите, които получават в България, са толкова противоречиви, толкова взаимо изключващи се, чисто спекулативни в много случаи. До такава степен животът се е политизирал и хората са се разединили. Противопоставянето им е на идеологическа основа, тълкуването на всяко нещо е от гледна точка на някакъв цвят, който предопределя всичко. И затова опитът да се открие друг поглед, несвързан с подобна предопределеност, е разбираем за мен. Илка Зафирова беше казала нещо подобно, как за нея е интересно да работи с човек, който 10 години не е бил тук, интересно й е какво би предложил той дори като анализ на текста, тъй като тук има до голяма степен пренасищане с идеология, политически пристрастия, такива неща. Но не мога да кажа нищо повече от това, защото този път бях за много кратко време извън театъра. Трябваше да направим представлението буквално за три седмици и през цялото време бях в театъра - от 9 сутринта до 11 вечерта. Но усетих някакво очакване на нещо необикновено, което е много притесняващо. Аз не смятам, че има нещо необикновено в това, което стана с живота ми - в театъра и извън него. Съвсем нормално е. Човек живее там, където работи, и се чувства свързан с работата си, а не с мястото си на живеене. Това е естествено. Тук има някакво пренасищане с понятията "промяна", "Запад", "Америка"... Това е странно, защото е доста ограничено като поглед. За съжаление, то издава някакво чувство не само на малоценност, но и на ограниченост на собственото живеене и очакване нещо да дойде отвън, за да ме стимулира и да ми даде свобода на изява.
Виолета Дечева: Когато, например, полските писатели, драматурзи, режисьори се връщаха в Полша, в интервютата, които даваха, никой не поиска от тях "препоръки" за това как да живеят поляците, какво трябва да се прави сега. От тях не очакваха да извършат чудо в полската култура - нито от Мрожек, нито от Херлинг-Груджински... Не може да се каже, че нещо подобно се случи с вас... Във връзка с това бегло очертахте сериозен проблем. Говорехте за нуждата да се мотивира животът "тук" от някакво "отвън", обяснявайки тази необходимост с психологическото понятие "чувство на малоценност". Мен обаче ми се иска да поставим този проблем в по-широк контекст: културологичен, исторически, социологически и пр., защото той циклично се актуализира в българската култура. И сега отново всеки културен жест или произведение на изкуството в частност, има необходимост да си набавя легитимност отвън - той се разпознава като важен за българската култура, след като е получил признание някъде извън нея (награди, публикации, участие на фестивали и пр.). Сякаш българската културна ситуация отново се нуждае да бъде смислополагана на всяка цена отвън, а не отвътре. Какво е вашето обяснение, вашата хипотеза по този въпрос?
Младен Киселов: Много интересен въпрос. Радвам се, че почваме да го разкопаваме. Винаги съм имал странно усещане за този факт - исторически, не само съвременен. Веднага след Освобождението, което също идва отвън, в един момент се оказва, че личност като Стефан Стамболов тръгва да търси цар на България навън. Идеята, че трябва да дойде някой отвън да ни управлява, да ни организира, да ни даде насока и този някой трябва да е цар, да има осанка на цар, мислене на цар, че ние не можем да си направим "от нас си" нито управление, нито държава, нито организация, нищо... Че то трябва да дойде отнякъде. Тази необходимост е много дълбоко вкоренена в исторически ранената ни душа, която усеща, че нещо основно не й достига, за да живее истински. И че то трябва да дойде отнякъде, че го няма тук. Мисля, че една от големите мисии на интелигенцията ни през цялото това време е била компенсаторна: по някакъв начин да се експонира пред хората, да се положи пред погледа им като необходимост. Защото всеки, който идва отвън, идва с едно наум. Не мога да си представя, че поканеният да ни управлява - независимо от това дали идейно или организационно - ще дойде чистосърдечно. Разрешаването на този проблем ще бъде решаващо за нас. Загатнах нещо по този въпрос, когато писах за Стефан Гечев в "Култура" (Б. р. Вж. "Гечев, загадъчният" в бр. 26 от 7 юли 2000), защото мисля, че той имаше много ясно съзнание за въпроса, който сега обсъждаме. Навремето така се хванах за пиесата му за Иисус, защото тя беше точно на тази тема. Щом сме просъществували вече повече от 13 века, значи тук има нещо, което има стойност. Какво е то? Намирането му, изваждането му на бял свят, уповаването на него, на това Нещо - това е нашата си уникалност. Винаги сме били обект на интерес отвън, преди всичко поради мястото си. На нас се е гледало като на плът, която трябва да бъде използвана, а не като на партньор, с когото да се разговаря. Малко ни гледат: "Абе по някаква случайност тези са се настанили на такова стратегическо място, а ние трябва да го имаме!" Така гледат на нас и от едната, и от другата страна. Имаме хем нещастието да сме се родили на такова място, което е от ключов интерес на всички големи, хем помагаме на този агресивен интерес с нашето: "Ами елате по-скоро и който от вас надвие, ние сме готови да му сътрудничим, защото не сме способни да се самоорганизираме, някак си да се въодушевим един от друг." Това има много последствия и за културата. Самочувствието ни на самотни, монологични "герои" във всички области на творчеството не е случайно. Бай Йордан Радичков също не е случайно явление - този толкова монологичен човек, този майстор на монолога. Не е случайно, че той се е пръкнал тук. Той напипва нещо много дълбоко в природата на българина, който непрекъснато има известна доза съмнения към диалога или към другия. Така че сякаш най-простото решение е: "Абе ние тук сме осем милиона монологични типове, да вземе някой отвън да ни обедини, защото диалогът между нас е невъзможен по принцип." Съмнението в диалога е много тъжно. Виждаме, че проблемът има и народопсихологически, и географски корени. Той е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед, и е от основните проблеми на нацията ни. Ние сме много силни в индивидуалните спортове. Това щанги да дигаме... Страшни сме...
Никола Вандов: Нищо не налага да влизаш в диалог с щангата...
Младен Киселов: Тя няма мнение. Преодолявам мъртвото желязо и така страшно го преодолявам, защото съм сам юнак на коня. Образът "сам юнак на коня" във фолклора ни е много силен и централен. Крали Марко сам попилява три синджира роби, няма втори до него. Жена му му слага сабята, но си остава вкъщи.
Виолета Дечева: Това не може ли да се чете и като неексплицирана нетърпимост към Другия?
Младен Киселов: Не зная. Не съм подготвен за този изненадал ме въпрос. Изненадва ме, че си говорим за народопсихология, а не за театър. Но мисля, че едното е много вързано с другото.
Виолета Дечева: Не съм сигурна, че това е народопсихология. Мисля, че това е сериозен културологичен проблем и няма как той да не се отнася и до театъра. Част от него е липсата на културен континюитет. Някак си се "забравя" кой кой е в българската културна история (особено в най-новата), не се обсъжда толкова какво се е произвело, сътворило и дали то е важно за българската култура, за българското общество и пр., а какво сме дали и какво даваме на света...
Младен Киселов: Да. Дали сме дали нещо на света като въпрос. С въпросителен знак отзад, а не с многоточие или удивителна.
Виолета Дечева: Въпросите, които ви задаваха в интервютата или вчера на пресконференцията, бяха отправени към човек сякаш без българска биография. Това "отрязване" на миналото не ви ли притеснява?
Младен Киселов: Медийните изяви са много кратки по време и ограничени по място. Не смятам, че в този поток от въпроси, с които бях затрупан тези дни, имаше достатъчно сериозни поводи за истински разговор на тази тема. Обикновено въпросите са само 2-3, за да влязат горе в ъгъла на страницата, да се отбележи събитието на това представление. Но аз съм благодарен на този интерес, защото той работи за каузата на театъра. Да се говори във вестниците за театър е добре. Независимо за какво става дума. То е като стария пример с младия Пикасо, на когото един приятел, който работил в редакцията, му се обажда и му казва: "Утре излиза разгромна статия за теб, ама раз-гром-на. Кажи какво да правя? Да запаля редакцията, да счупя машините, какво?" Пикасо му казал: "Прави само едно. Навсякъде, където пише "Пикасо", го набери с по-едри букви." От видяното тук усетих много енергичност в спектаклите, в актьорите, видях зали пълни с публика, режисура, която има воля и гледна точка. Виждам, че театърът е здрав, независимо от всичко. Това е много впечатляващо на фона на останалото, на тази порутена София, на тези абсолютно угрижени и потънали в себе си хора... И мисля, че тази воля, този творчески инат на театъра отново да се възроди "въпреки", като нещо, което е тук, за да провокира мисленето, е важно. Това му е мисията. На фона на националния хаос приносът на театъра ни е ясен. Градивно е, че открито се изразяват мнения от сцената. Какво още бихме могли всички ние от театъра да направим днес? Мисля, че призив към национален диалог, към преодоляване на раздробеността, на противопоставянето на малки групи, към преодоляване на вярата, че Партийната Идея може да доведе до някаква бъдеща крачка, която да ни изведе от хаоса. Естествено е след като толкова дълго живяхме само под една партийна идея, сега да реагираме, като отиваме в обратната посока. Но тя също не е изход. И тук Стефан Гечев е много точен в анализа си, като говори за третия път. Нито с едните, които искат да сме техен придатък, нито с другите, които също искат да сме придатък, но техен. Такова малко и упорито племе като нашето би трябвало като че ли да бъде малко по-уверено в себе си, в потенциала си да просъществува като създател на собствени ценности. Като едновременно с това отваря за децата си вратите и прозорците на страната си, за да контактуват със света. Мисля, че ценността на интелектуалния продукт у нас не е изнесена високо като единствен приоритет на всяка нова администрация, която идва, независимо от цвета й. Трябва да започнем да ценим човека, вярвайки в качествата му - естетически, етически, организаторски, каквито и да са те, - и след това да се запитаме какъв цвят са убежденията му, а не да слагаме цвета преди всичко останало. Какво е това: "Той е много интелигентен и, слава Богу, е наше момче..."! Или обратното! Това е ужасно. Основната разлика с Щатите е тази. Те се наежват един срещу друг и правят невероятен цирк по време на изборите. Разиграва се страшен театър: речи се държат, епитети се измислят, съществуват цели щабове, които да компрометират съперника... Страшна драматургична машина се вкарва в действие, за да се създаде усещането за конфликт, за нови идеи, за не знам какво си... В момента, когато изборите приключат, така бързо става преориентирането към стойностите и към това, че можещият трябва да бъде стимулиран (по най-различни поводи и на най-различни нива - частно, федерално, щатско и т. н.), че моженето в някаква област прави човека. Нашите критерии са далеч назад в това отношение. Ние като че ли робуваме на мисленето "Не е важно аз да съм добре, по-важно е съседът ми да е зле". Това поражда, особено ярко сред младите, изначално нежелание да се реализират в тази среда. Те просто генерално махват с ръка, започват от нула, казвайки: "Не искам да съм част от този свят". Всички ние се вайкаме за това нихилистично отношение към нашия живот, но мисля, че сме си го родили сами.
Виолета Дечева: Вие сте европейски режисьор, европейски възпитаник. Целият ви бекграунд е европейски, опитът ви е формиран и от срещите с европейската публика. Сега работите в САЩ. Промени ли ви публиката? Промени ли се начинът ви на работа, на структуриране на спектаклите ви, на изразните средства в зависимост от диалога с тази публика? Или как рефлектира "Америка" върху вашия театрален почерк?
Младен Киселов: Основно - технологически. Трябваше да се приспособя, и то бързо, към работа в двойно съкратени срокове. Дневно се работи като при нас - 8 часа, но периодът за репетиции е двойно по-кратък. След 8-часова репетиция човек е изцеден. Анализирането на репетицията, извличането на това, което е въпросителен знак или проблем, та да си готов утре за новата репетиция - това се прави на много уморена глава. Това е проблемът. Тук бяхме много разглезени от нашата система на 4-часови репетиции. Нямах друг избор, освен да вляза в тяхната система. Успявайки да поставям спектакли в тази машина за три седмици и половина, се научих на доста неща, на които трябваше да се науча като етап в собствената си работа. Вече усещах, че трябва да се изправя пред нов проблем. И съм благодарен на съдбата, че всъщност влизането в тази машина за правене на представления изигра за мен тази роля. Бях принуден да мисля по-бързо, по-остро, по-организирано. И да пестя енергията си. Ние страхотно лошо се отнасяме към себе си - без никакво щадене, без никаква мисъл, че започваме деня с определен капацитет, с определено количество енергия, което се изчерпва в някаква част на деня и оттам нататък ние не сме производителни. Нашият капацитет не е неограничен, но се отнасяме безгрижно към този проблем. Живеем по ориенталски: времето е безкрайно, пространството е безкрайно... И в един момент се оказва, че качеството на нашия труд прогресивно намалява с напредването на деня. Но продължаваме лековато да се отнасяме към това. Да запазваш своята продуктивност за часовете, в които трябва да си в най-добра форма, или, казано другояче, редуването на концентрираната, усилена и напориста работа с часове на задължително разхлабване - това също е професионализъм. Спомням си времето, когато учех при Ефрос. Той не знаеше как да почива. Въобще. Нямаше понятие какво е това. За четири години ни превърна в хора, които работят по 24 часа, превърна ни в някакви машини, които мислят и насън. Това го доведе до физическо изчерпване. При него нямаше момент на съзнателно изключване. В буквалния смисъл на думата сърцето му се пръсна. Почивката е грижа за следващия момент на работа. Така периодически изключват различни системи за профилактика, за смяна с резервни части и т. н. Ние работим така, като че ли частите са вечни. Давам си сметка, че може би картината на нашия живот често води до отчаяние и затова доста хора се хвърлят в самоизразяването докато може, докато е възможно. Последният пример, мисля, че е със Стоян Камбарев. Имам някаква представа как е работил през последните си години - това е работа "на износ", както казват руснаците.
Виолета Дечева: Говорите за това как се е променил стереотипът ви на работа, а как се промени театърът, който правите?
Младен Киселов: Днес по-ясно мога да си дам сметка кое да оставя и кое да махна от едно представление. Сещам се за отговора на Микеланджело на въпроса как е направил "Давид": "Взех камъка и махнах излишното. Давид беше вътре." За да махнеш излишните парчета, трябва и условията на работа да ти го налагат. Разказвали са ми документален случай с Михаил Светлов, който по време на войната е бил фронтови поет и ходил да въодушевява войниците на фронта. Веднъж рецитирал своя поема на бойната линия пред рота войници, която ще влиза в боя, и внезапно идват немски самолети, които започват да ги обстрелват. Войниците моментално скачат в окопите и изчезват, а Михаил Светлов продължил прав да рецитира. Пищят куршуми край него, той рецитира. Войниците му крещят да залегне, той рецитира. Картечни откоси минават до него, той рецитира. Свършва гордо поемата си, изпъчил гърди, както се казва, срещу фашистите, чак тогава скача долу в траншеята и казва: "Мисля, че в тази моя поема има някои дълги места." Та мисля, че трите седмици и половина ти казват същественото, онова, което работи, което има драматичен смисъл. Махай парчетата, махай излишното!
Никола Вандов: Как релаксираш там? Как релаксират другите ти колеги? У нас - най-често с пийване...
Младен Киселов: Никога не съм виждал да го правят. Да не говорим за дрогата. Но го правят, при това виртуозно. Последната ми премиера, която правих в Сиатъл, беше на една пиеса "Оркестрантът". Това беше първата американска премиера на пиесата след Бродуей. Това за мен поне, а и въобще там, е голямо нещо. За представлението получих награда за най-добър спектакъл на Западния бряг. Действието в пиесата е свързано с джазови музиканти от Ню Йорк. В нея страшно много се пуши марихуана. И сега какво става. Първа репетиция, четем пиесата. В момента, в който стигаме до сцените с пушенето, актьорите така се развеселиха и отпуснаха, че моментално започнаха да го правят, използвайки тютюна от цигарите си. Представете си, реквизиторът на следващата репетиция донесе 5-6 купчинки някакви треви, абсолютно невинни, но подбрани така, че да напомнят външно и чрез миризмата при горенето им на миризмата на марихуаната...
Никола Вандов: Абсолютен реализъм?
Младен Киселов: Абсолютно! Ако ще става, да става! Та докараха тези треви и започват да ги пробват. Аз съм тотално извън експертизата, просто чакам да вземат решение, коя е най-близка по мирис. Кольо, гледам ги как съсредоточено стоят и като дегустатори-винари ги пробват на върха на езика, дълго мислят, коментират послевкусието, ей такива работи. Вдишват, дълго не издишват, ходят по ъглите, пак се събират, обменят впечатления и все не е това... Докато го намерят, и казват на реквизитора: "Ето от тази, петата купчинка, вземи." Публиката беше много близо до актьорите, защото театърът беше арена. И някакви баби, седящи буквално до актьорите, при първото запалване решиха, че това е истинска трева. А там пушенето е национален проблем. В административните сгради не се пуши, и навън, пред тях можеш да видиш изгонени служители да пушат. Това са групи мръзнещи пушачи, които псуват света. Та бабите шумно напуснаха представлението, а след това се оказа, че са написали писмо до директора на театъра...
Никола Вандов: Значи жанрът "От името на възмутената публика" е популярен не само в нашите страни?
Младен Киселов: Да. Но там не е анонимен. Та казвам всичко това, защото вниманието към детайла, независимо дали става дума за реалистичен театър или какъв и да е друг вид, е изключително. Разбира се, имат и възможност да разполагат с какви ли не материали. Докато при нас все още се гадае от какво да направим едно или друго. Там този проблем го няма. Тук изгубих маса време, за да направя осветлението. Маса време... Беше ужас.
Никола Вандов: Младене, проявих наивност, като ти зададох въпроса за релаксирането. Очаквах да ми отговориш, че актьорите четат книги, свързани с постановката, гледат картинки - все готвейки се за ролята си... А ти ни говориш за някаква дрога...
Младен Киселов: Добре. Четат много. Например, като почнах "Оркестрантът", всички актьори започнаха да носят книги: истории на джаза, биографии на изпълнители, разговори с джазмени... Затрупаха ме. Така че се готвят много яко: и четат, и пушат...
Никола Вандов: Казваш, че си силно впечатлен от нарасналата самота, разединение, монологичност... Там ли кулминираха в теб тези тревожни размисли? И още. Както виждаме в "Есенна соната", и при скандинавците диалогът нещо куца. Дали това не е норма, някаква екзистенциална нормалност? Дали, ако се преодолеят социалните причини за самотата, няма да останат другите, непреодолимите? Дали и ние няма да консумираме същото? Естествено въпросите ми не са свързани само с театъра.
Младен Киселов: Въобще не мисля, че нашите проблеми са само наши, че са уникални. Както и всички, ние сме хора на XXI век. Интернет ни прави равни, там няма по-високи или по-ниски. Той ни отваря или затваря както всички останали. Мисля, че с реалното отваряне на границите много скоро ще имаме картина на реалността: къде сме, що сме, няма да имаме кого да обвиним, че не ни върви работата... В този смисъл онова, за което разказва Бергман (не само в този свой текст, но и във всичките си неща), е по-скоро момент на търсене на изход, на назоваване на проблема. На търсене на изход, а не на намерения изход. Трябва постоянно да назоваваме проблема...
Никола Вандов: Може би това ни е проблемът, че не назоваваме проблемите?
Младен Киселов: Така ми се струва. Ние търсим причината изцяло в другия, а не в липсата на напредък в диалога чрез задаване на въпроси и към себе си. Бергман е много далеч от това да обвинява. Той като чувствителен и мислещ човек не се отделя от всичко това, включва и себе си. Той не ни казва: "Знаете ли как трябва да живеете? Еди-как си." Той сякаш казва: "Всички живеем по някакъв странен начин, в който интересът ни, вниманието ни един към друг гасне. Все повече животът ни се превръща в монологично живеене." Аз мисля, че нещата на Радичков получиха отзвук в чужбина именно на тази основа, защото не може да има отзвук към нещо, което моментално не кореспондира с твоя собствен опит. Като гледат неговите неща, те си казват: "О, тук има нещо, което и ние знаем, макар че е облечено в балкански работи - кожи, калпаци и не знам си какво." За мен "Опит за летене" е толкова американска или руска, колкото и българска творба. Не случайно и в двете страни публиката реагира така спонтанно. Монологичният момент, за който говорим, е характерен за днешния свят. Ние би трябвало с малко повече доброта един към друг да поставяме въпросите на откровено, бих казал, приятелско обсъждане, а не да превръщаме всичко в обвинения: "Ние ще станем по-добри, ако ти се промениш!" Това все още го няма.
Никола Вандов: Смятаме, че откровеността ни обезоръжава. И това ни плаши.
Младен Киселов: Да, може би... Все още не се чувствам достатъчно вътре в живота, който тече в момента в България. По-скоро усещам нещата, които виждам в театъра, в колегите, с които работя. Затова животът на улиците ми остава доста неясен. Но ще ви кажа нещо, което ми се случи още в първия ден. Включвам телевизора и първото нещо, което виждам, е предаване от Народното събрания. Някакво обсъждане на нещо си. Ама на празна зала! Празна зала! Трима седят горе, в залата четирима души, двама от които четат вестници. Празна зала! На кого говорят, за кого? Това е абсурден театър! Това е невероятно! Тук има нещо същисващо! В Щатите има един канал, който постоянно, 24 часа, предава директно от Конгреса. И който иска, може да гледа какво става там (много от тях въобще не искат да гледат, но ако искат, могат!). Виждаш пълни зали, с много външни гости по балконите. И върви една дискусия вътре, с въпроси, с факти, с документи. От девет кладенеца вода докарват, за да върви напрегнатата дискусия, много често отиваща в грозното. Но виждаш, че се работи. А тук се същисах. В един момент си казваш, че то всичко е формално. Ние като че ли си играем на парламент, на живот, а всъщност нещата са разпределени някъде извън тази зала, стават по някакви коридори...
Виолета Дечева: Отново "отвън"...
Младен Киселов: Да, отново "отвън", независимо че става дума за залата, а не за страната. Липсва диалог, който ще реши даден проблем. И няма да излезем от тази зала, докато проблемът не се реши. Ето това ни отличава от американците. Там проблемът се назовава и до решаването му по един или друг начин няма излизане, няма свършване. В училищата децата имат час по решаване на проблеми. Учат ги да мислят като участници в дискусии, като участници в срещи, където няма да има само едно мнение, а пет - шест. И трябва да се намери компромис, който да обедини всички тези хора за решаването на даден проблем. Правят упражнения в клас по решаване на проблеми и учителите се състезават кой да измисли по-остър проблем. Дискутират, например, президентските избори. В клас. Без да ги карат да се идентифицират като страна.
Никола Вандов: ...игрово.
Младен Киселов: Абсолютно игрово! Играят на избори. Това е много важно. То им отпушва енергията, дават им да я излеят навън, вместо да я държат вътре в себе си. Много открита е Америка. Понякога до стъписване, че може така открито да се поставят нещата. Но това много им помага.
Виолета Дечева: Във връзка с тази откритост искам да се върнем към спектакъла ви. Той е майсторски, в него всичко е ясно, просто, няма недомлъвки, жените откровено плачат, откровено се мразят, няма подтекст... Казахте на пресконференцията, че е важно да разберем какъв театър ни е нужен. Такъв ли театър, мислите, ни е нужен?
Младен Киселов: Не знам дали това е театърът, който ни е нужен. Това е театърът, който аз правя. Правя го по начина, по който го усещам сега, в момента, и по начина, по който идват размислите в мен. Представлението е направено абсолютно спонтанно, дори само поради краткия срок на репетициите. То е направено като буквален отпечатък на това, което съм в момента: ако ми се плаче в момента от дадена реплика - момичетата ми при тази реплика плачат на сцената, ако ми се смее - смеят се. Не смятам, че трябва да се отива към някаква по-скрита, по-небуквална изразителност. Напротив. Все повече трябва да се отива към простота и към поставяне на емоционалния акцент, там, където той възниква. Струва ми се, че най-основното в този текст е една реплика от монолога на Ева на гроба, когато говори за жадуването за чувства - до невъзможност, до полудяване. Жадуването за голямо чувство е много днешно и за него няма остаряване. Тя казва: "дори и изсъхнали, дори и умъртвени", но да са големи. Тя живее подреден живот - много скандинавско, разбира се, - но това не я спасява от нуждата от голямо чувство. Същевременно те обзема страхът да го реализираш ли това чувство, или не. Когато майката казва: "Ти ме мразиш!", моментално Ева казва: "Не, не, не знам." В главата й е хаос. Трябва да мине време, за да може голямото чувство на омразата да се изрази. И оттук нататък, като заплува в него, тя няма да има спиране, докато то не я смъкне на пода в буквалния смисъл на думата. Жаждата за голямо чувство е много човешка. Когато навремето прочетох превода, това беше първото, което ми направи впечатление.
Виолета Дечева: При такава педантично следвана безусловност няма ли опасност да се прескочи пропастта, за която говори Шарлота - "между сантименталност и емоционалност", тоест да се отиде изцяло в сантименталното? Младен Киселов: Мисля, че тук имаме много фин ръб и аз с абсолютно съзнателен интерес ходя по него. Дори чисто професионално това е много интересна област за изследване. Защото в екстремни моменти на човешкия живот виждаме свободна, взривна изява на изключителна емоция. Вижте какво става с хората в секундите след като две коли се блъснат на пътя. Секунди на изключителна, бих казал, древногръцка емоция, при която няма никакви задръжки, при която се реве, или се убива... Проблемът е в намирането на големия повод, който да роди голямото чувство, а не самото то или изразяването му на ръба, както казахте, на сантименталното. Има една крачка между сантименталното и емоционалното. И на мен това ми е интересно. Бих се занимавал с него дълго време.
Никола Вандов: Ева пише в книгата си: "Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам." Смяташ ли, че театърът скъсява на човека времето за тези упражнения? Такава ли е функцията му, или това е неговата утопия?
Младен Киселов: Е, Кольо, много ти благодаря за този въпрос. Просто великолепен. Разигравайки за зрителите историите на други хора, ние се опитваме да скъсим този път. Така е откакто съществува театърът. Като разказваме или показваме нещо, ние, в крайна сметка, търсим начин да помогнем на този, който гледа - независимо дали го отвращаваме или приобщаваме. Театърът винаги е проявяване на грижа. Навремето правих "О, щастливи дни" на Бекет. Тогава намерихме в спомените на една от актрисите (мисля, че беше немската), които са играли тази роля в оригинална постановка на самия автор (а той три пъти е поставял този текст - в Германия, Франция и Англия), следния епизод. Примерно има 36 паузи на страница текст. В един момент тя идва разревана на репетиция и казва: "Трябва да му кажем. Имам чувството, че ако продължим така да работим и да строим тази Уини, просто ще ги убием тези зрители." Отговорът на Бекет бил: "Убий ги, драга! Убий ги, това е целта!" Може да се отричаме един друг - стилово и не знам как, но в края на краищата ние сме малко семейство, в световен мащаб сме групичка хора, които се опитват на живо - не чрез екран, това е много важно! - да разбудят нещо у другия. Проявяваме някаква грижа въпреки всичко. "Отчаян съм, не ми се живее, умира ми се, но ще го направим на история това, че ми се умира, че съм отчаян, та да го видиш. Защото, ако не го видиш, аз ще си отида и ще се чувствам зле, че съм умрял, без да съм ти го казал." Нещо такова има и днес у нас. Има някакво отчаяние във факта, че театърът е толкова активен. Какъвто и да е резултатът, каквато и да е стрелбата (може много често да минава и извън мишените), но това е стрелба. Значи стрелецът е жив, има амуниции, пушката му е изправна... Стреля, та пушек се вдига, и вика: "Стрелям заради самото стреляне"...
Никола Вандов: ... и, цитирам от "Есенна соната", си казва: "Няма да се предам, дори ако е много късно. Не вярвам, че е много късно. Не бива да е много късно".
Младен Киселов: Дай Боже, да не е късно.

12 януари 2001
Разговор с
режисьора
Младен Киселов



Младен Киселов е роден на 11 юни 1943 година в Русе. Завършва режисура при Анатолий Ефрос в ГИТИС, Москва (1968). Дебютира с "Домът на Бернарда Алба" от Лорка на сцената на ДТ - Пловдив (1968). От 1968 до 1970 работи в ДТ - Кърджали; сезон 1970/1971 в ДТ - Бургас, от 1971 до 1977 - в Младежкия театър. От 1977 до 1983 е режисьор и главен художествен ръководител на Сатиричния театър. От 1983 до 1991 е в Народния театър, а от 1983 е и заместник-генерален директор по художествените въпроси на НДК. След 1991 работи в САЩ като педагог и режисьор.
У нас е поставял и в Театър 199, НДК, Нов драматичен театър "Сълза и смях", Театър "София", в ДТ - Русе, ДТ - Бургас, ДТ - Сливен, ДТ - Шумен, ДТ - Перник, ДТ - Велико Търново и други.
Педагогическата си дейност започва през 1974 като асистент на Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ. През 1981/1982 чете лекции в Йелския университет в Ню Хейвън, САЩ. От 1991 преподава режисура и актьорско майсторство в Драматичната школа на университета "Карнеги Мелън" в Питсбърг.
Поставя в МХАТ, Москва ("Опит за летене" на Йордан Радичков, 1984), в Театър Моссовет, Москва ("Майката на Исус" на Александър Володин), в МТЮЗ, Москва ("Любов необяснима" на Недялко Йорданов), в Йелския репертоарен театър ("Опит за летене", 1981; "Напразните усилия на любовта", 1982), в Луивил, Кентъки ("Трамвай "Желание", "Приказки от Виенската гора") и много други.
Негови спектакли участват в различни сезони на Театъра на нациите (Амстердам, Варшава, София), а също и на международни театрални фестивали в Берлин, Белград и други.
Носител е на награди от множество театрални форуми у нас и в чужбина.