Из чуждите чекмеджета
Начало

Като всеки човек с лична, национална и общочовешка суета, винаги съм се интересувала какво мислят хората за мене. И затова, когато през май 2000 г. за кратко имах възможността чрез компютърната "търсачка" LEXIS-NEXIS да се заровя в статиите, публикувани от седемдесетте години насам в мегатиражните англоезични всекидневници, първата ми работа беше да проверя какво е писано за България. Доколкото разбрах, абонаментът за LEXIS-NEXIS е най-достъпното нещо за всяка библиотека или учебно заведение по света, стига да приготви около 3000 долара за годишна такса. Този очакван, рутинен факт е първото напомняне за "ужаса да бъдеш" беден - дори не можеш да провериш как си излязъл на фотографията, която някой транзитно преминаващ или позастоял се пътник ти е направил. По-нататък неведнъж в опитите ми да тълкувам прочетеното ще наднича същото притеснително изживяване. Но според мен един, макар и бегъл преглед на писаното по вестниците за нас, си струва труда. Има изненади. Отбелязвам името на програмата, за да може всеки при необходимост да провери по свой път това, което на мен ми излезе на екрана.
Тъй като броят на статиите от последните шест месеца, в които се споменаваше България, надвишаваше 2000, стана наложително да използвам и втора ключова дума като ограничител, например: "България И образование", "България И туризъм". Далеч не всички появили се статии, разбира се, отговаряха на зададената посока. Търсенето по ключови думи допуска голям брой отклонения, например, при заявка "България И изкуство" спокойно може да се появи статия за футбола, в която се споменава за гол на Балъков, а по-нататък се разисква залязващото изкуство на Пол Гаскойн да изненадва противника. Това задръстване със странична информация имаше и своите добри страни: във всяка тема се показваха краищата на други, които имаха свой живот и бяха сами по себе си важни. По този начин се оказа, че сондирам електронната търсачка за неща, които никога досега не беше ми хрумвало, че могат да бъдат характерни за страната ни, гледана отвън.
Ще направя още една предварителна уговорка, за да изпреваря евентуални упреци в неизчерпателност, ненаучност или разни други похвални думи, обезглавени от отрицателна представка. LEXIS-NEXIS обхваща само най-крупните вестници, издавани на английски език. Тук се включват по-едрият слой от пресата на Америка ("Ню Йорк Таймс", "Уошингтън Поуст", "Лос Анжелис Таймс" и др.), Англия ("Таймс", "Файненшъл Таймс", "Дейли Телеграф" и др.), Канада, Шотландия, Ирландия и англоезичните "Дейли Йомиури", Япония, и "Джерусалем Поуст", Израел. Този поглед "отвисоко" и "по английски" пречи да се прецизира докрай картината. (Задължително би отпаднала, да речем, страстна похвала за българското певческо изкуство в крупен берлински ежедневник или провинциална многотиражка в Англия.) Но това са очите, през които най-много хора по света ни виждат.
И накрая, предполагам, трябва да изясня какво разбирам под "очите на света", след като някакво подобие на израза прозира във всеки абзац. Кой е този "свят" и има ли той единно "зрение"? Антропологът проф. Юлиан Константинов веднъж в частен разговор, което по нашия край означава "на маса", ми каза следното: "Много са ми странни съобщенията, които периодично излизат в пресата, че еди-кой си шашнал Запада. Как си представят тези хора, че Западът, като едно общо лице, зяпва в почуда, не знам." Естествено, всички ние имаме някакво чувство как се вижда "Западът" от страна като нашата, която напоследък полага сериозни усилия да се приближи към него откъм изток, запазвайки досегашното си географско положение. "Западът", това са си хубавите коли, ясната правна система, големите заплати и чиновниците в скъпи костюми, които периодично долитат и дават оценка на постигнатото. С други думи, в него "влизат" богатите, икономически напреднали страни с изразена демокрация и капиталистически отношения. Нищо, че Япония на високите технологии е страна от Далечния изток, а пък англоезична Нова Зеландия е по на изток и от нея. Всекидневните ни представи, подхранвани по-скоро с политико-икономически отношения, отколкото с географски справки, нямат проблем с единството на образа. Ясно е, че и "светът" като едно цяло не съществува повече от "Запада". Но той все пак има някакви отношения и те най-добре се изразяват чрез медиите. Никой от така получените сюжети не е пълен, никое от предложените тълкувания не е окончателно. Но сюжети има, а от тълкуванията никой не може да се въздържи напълно.

България + писател

При така зададеното търсене излязоха общо около 180 статии. 17 са текстове от или за чуждестранни писатели, които споменават страната ни. В около 50 става дума за български писатели и изявата им в чужбина. Останалите могат да се причислят към рубриката "Любопитни факти, смешки, некролози". Както би направил един домакин на международна конференция, ще започна с мненията на чуждестранните писатели за нас.
1. Пръв на хоризонта се възправя 69-годишният британски писател Робърт Конкуест по случай появата на новата му академична книга "Жътвата на страданието"1. Журналистът от "Лос Анджелис Таймс" с право забелязва, че името Конкуест ("Завоевание") надминава по звук дори помпозния акорд на Джеймс Бонд. Паралелите са всъщност два - и героят Бонд, и авторът Конкуест се занимават с Русия. Истински живият от двамата се колебае дали след всичките си писания е персона грата или нонграта в страната, обект на размишленията му. "Преди време написах една книжка за Ленин... Не стигнах до най-долната степен на кощунството да намекна, че Ленин е имал любовна връзка с Инеса Арманд - това е най-страшното, което човек може да направи, - но намекнах, че би могло да е имало такава връзка." Обаче какво са си помислили мнителните руснаци, кой знае. България се появява в биографична бележка за професора като една от най-дързостните му изяви - бил е пресаташе в София в края на 40-те. С това паралелите между Конкуест и Джеймс Бонд стават три. В книгите на Флеминг, също както в и статията, сме споменати като "безличните сенки на руснаците" - хем ни има, хем не оказваме влияние върху сюжета.
2. Следващата статия за България от приблизително същия период2 е озаглавена "Наблюдателен колоездач през Източна Европа" и представлява рецензия на пътеписа "Да откраднеш от дълбочината" от Брайън Хол. Авторът, обрисуван като любознателна и преизпълнена с интерес към хората личност, с помощта на харвардска стипендия и десетскоростен велосипед прекосява Румъния и България и накрая се установява при едно семейство в Будапеща. Ето какво пише в рецензията: "Първата, пък и по-потискаща част от книгата, ни отвежда в Румъния." Прескачам изпълнените с етнографски интерес и човешко недоумение описания на дупките по румънските пътища, цитирани в статията. Авторът е похвален, че не взема състоянието на пътя лично, а намира сили да се задълбочи в румънската история. Главен герой очевидно е беднотията, както по същото време в много от нашите филми главен герой беше народът. И така, авторът стига Русе, при това с повреден велосипед. "Разказът му за търсенето на майстор из Русе е съживен от появата на мошеник, който наистина се опитва да помогне, въпреки че успява да сблъска младия американец и с по-пиперливата страна на уличния чейндж. Всичко завършва добре и скоро г-н Хол се опитва да си наеме стая в историческия Троянски манастир, само за да научи, че западняците ги пренасочват към по-скъпия хотел за туристи надолу по пътя. Той обаче среща монах на име Йордан, който го кани на топла баня в собствената му обител. "Добре ще ми дойде една топла баня", мисли си г-н Хол, "но разговорът тръгна в обезпокояваща посока. Ръката на Йордан остана върху коляното ми под масата."
Следва посещение на сутрешна литургия, изнесена от самия Максим, "патриарх на българската църква, когото г-н Хол подозира, без особени доказателства, че е полковник от КГБ, замесен в покушението срещу Папата... В туристическия град Мелник той и няколко познати дояждат останките от обяда на полска важна клечка. Един от основните уроци на това образователно колоездене е, че гладът не поощрява придирчивостта." В края на рецензията велосипедистът най-сетне успява да си почине в Будапеща на гости у едно унгарско семейство с антируски и прозападни възгледи. "Това вече не е типичен пътепис, но много добре изяснява духа на унгарците от средната класа."
Авторът на пътеписа Хол не може да бъде упрекнат в нищо, защото в разгара на студената война е въртял педалите из немаркираните места на европейската карта, търсейки истината за хората там (тук) със собствените си очи. Но видяното едва ли е много по-различно от вече известното: румънците са бедни, българите са мошеници, агенти на КГБ и содомити (английската дума bugger, "содомит", идва през старофренското bougre, от средновековно-латинското Bulgarus, което си означава точно това, от което се притесняваме), а унгарците имат правилни възгледи за света. Честността на погледа идва от вътрешни морални критерии, но това, което погледът забелязва, се вписва върху очакванията. Ако съм чистачка в историческия музей, ще виждам праха по витрините, а не Панагюрското съкровище. Всъщност в случая две гледни точки са наставени една върху друга - първата е на автора на книгата, втората е на автора на статията. Горният цитат за България показва какво твърдо вещество е останало след двойното преваряване.
3. Следващата статия по темата е в "Сейнт Питърсбърг Таймс" и отново е рецензия на същия пътепис3. Тя започва така: "Малко са американците, които знаят нещо за Източна Европа. Общо взето в представите ни Унгария, Румъния и България фигурират като бедни, изостанали страни, сателити на Съветския съюз и доминирани от него... С изключение на Унгария, тези страни не са направили нищо за туризма и културния си обмен, нито пък са допуснали каквото и да е реформаторско отклонение от строгия си маркс-ленинистки модел. Тази наша неинформираност за "другата Европа" се превръща в прекрасен повод за един различен пътепис - не туристически справочник, а поредица от проницателни наблюдения". Авторът е сърдечно похвален, че добре си е свършил работата. "Хол нарочно избягва удобните туристически хотели (Ама къде са тези хотели, нали тук няма туризъм? - Б.а.), за да се слее с обикновените хора и да събере информация от първа ръка за тях. Въпреки че голяма част от видяното е неприятно, той си остава толерантен и оптимистично настроен пътешественик, готов да приеме нещата такива, каквито ги е заварил, без идеологически предразсъдъци. Неговата сърдечност и откритост, контрастиращи с често пъти гнусните сцени, на които присъства, особено в Румъния, го правят надежден свидетел на социалния и икономически разпад на източния блок."
Значи така. Хол е гледал хората, пък на книгата се е отпечатал разпадът на източния блок. Но като се има предвид какво се пишеше през 80-те в България за Америка, всичко написано дотук прилича на комплимент. Прави впечатление и още нещо: името на България из текста се появява задължително заедно с това на Румъния. Ние сме видени, най-малкото от автора на рецензията, като две сестри в бедността и политическата самозаблуда. Защото Унгария е страна на "горд и независим народ, исторически свързан със Запада, отпърво под властта на Хабсбургите, а сега на Съветите, лишен от щастието да се порадва на политическа независимост. Ако приятелите на Хол изглеждат цинични и лишени от илюзии, то е защото за тях историята се е превърнала в орис, приклещила ги е между Великите сили, отреждайки им ролята на буфер срещу варварите от Изтока, културен мост между Изтока и Запада."
Ето тук става ясно къде през 1988 г. се мержелее границата между Изтока и Запада. Унгарците са "исторически свързани" със Запада, пък ние не сме и това ни прави една такава "друга" Европа. Какво ли исторически погледнато означава това? Докато ние воюваме с Византия, те воюват със Свещената римска империя и Византия, докато ние се борим срещу гръцката патриаршия, те се борят срещу католицизма на австрийците, ние срещу султана, те срещу Хабсбургите и султана. В резултат на това те имат "орис", ние "гнусни сцени". Оказва се, че докато пъшкахме наравно с всички в СИВ, едни от нас са били по-източни, а други по-западни. И че боричкането между Великите сили е направило от нас мошеници, а от унгарците герои, буфер пред варварите от Изтока. Не смея да си помисля кои са тези варвари. В текста няма някакви по-специални аргументи. Просто авторът знае кое как е. От статията му до голяма степен става ясно, че това, с което се сблъскваме в момента на световната политическа сцена, си е съществувало още преди да се появим на нея.
4.
Следва нещо като шега, "Прекрасното създание ме разочарова"4, от Джон Робърт Коломбо. За този канадски поет, редактор (заедно с покойния Никола Русанов) на пет български книги на английски език, за първи път научих от българската поезия. Има стихотворения, посветени на него, явно в килватера на гостуванията му у нас. Статията показва, че и той ни е посветил нещо по същия повод. Описанието на страната ни трепти от светлобагрени краски. Фоайето на хотел "София" е "модернистично", преводачката Румяна е "прекрасна българка с черна коса и бляскави очи", денят е "слънчев", "Александър Невски" е "импозантен", криптата "грее" от ярките икони, а над всичко се извисява "благородната" статуя на Отец Паисий, "който преди векове е призовал своя народ да пази езика и наследството си". Този великолепен ден завършва с великолепна вечеря и шаржирано преувеличени надежди от страна на автора за великолепно нощно продължение. Тогава преводачката, едва докосвайки пръстите му, признава, че отдавна е искала да го попита нещо. "Да, Румяна", отвръща той, "всичко, каквото поискаш". Въпросът се оказва следният:
- Джон, ти идваш от Канада. Много се интересувам от вашите народи. Разкажи ми за индианците и ескимосите. Тук текстът от около 500 думи свършва и читателят е деликатно оставен сам да си представя колко разочарован се е почувствал авторът. Прави впечатление обаче, че всичко е много бляскаво, много възторжено. От друга страна всеки, който поне веднъж е виждал статуята на Отец Паисий пред Софийския университет, става жертва на съмнението, че текстът е с няколко октави по-емоционален от действителността. В него има нещо повече, нещо, което прилича на благодарност. Може би обяснението се крие във встъпителните му редове: "Първото ми посещение в Народна република България беше през юли 1973 г. Гостувах на две организации - Съюза на българските писатели и Славянския комитет - така че бях посрещнат още на пистата на софийското международно летище, придружен до ВИП-фоайето и третиран като гост от първостепенна важност. Това беше ново и опияняващо изживяване за поет и редактор от Торонто, който никога не е стъпвал във ВИП-а на торонтското международно летище Пиърсън." Вижда се, че в неговия случай нищо не е било оставено на случайността. И че наистина е видял не България, а Народна република България.
5. Тук желязната завеса се вдига и следващата дата е 12 декември 1990 г.5 В "Ню Йорк Таймс" излиза съобщение, че остават само три седмици до връчването на литературната награда "Търнър Томороу" от 500 000 долара. И че вероятно това е най-голямата награда, предложена някога за една-единствена книга.
" - Много ръкописи пристигат от чужбина, включително и внушителен брой от България - заяви г-жа Батсън." Кандидатстването трябва да е било много апокрифно, защото по това време по вестниците у нас се пишеше предимно за кръглата маса. Но макар да фигурираме като доказателство за невероятната популярност на наградата, вече може да се каже, че напираме към световната сцена. "Светът" е леко изненадан, но не неприятно.
Няма обаче данни наградата на Тед Търнър да е заминала за България.

(Следва продължение)
Кристин Димитрова


Кристин Димитрова е автор на поетичните книги "13-ото дете на Яков", "Образ под леда", "Лица с преплетени езици", на много преводи от английски, между които и лириката на Джон Дън.





































































































































1 Los Angeles Times, Nov. 19, 1986, 'Harvest' of Soviet Terrorism Reaped by Historian Conquest, авт. Bevis Hiller; Рецензия за книгата The Harvest of Sorrow от Robert Conquest





















2 The New York Times, Aug. 29, 1988, Perceptive cyclist in Eastern Europe, авт. Walter Goodman; рецензия за книгата Stealing from a Deep Place от Brian Hall













































































3 St. Petersburg Times, Oct. 23, 1988, The 'Other' Europe, авт. Andrew J. Angyal














































































4 The Toronto Star, Sept. 10, 1989, Gorgeous Creature a Disappointment, авт. John Robert Colombo




















































5 The New York Times, Dec. 12, 1990, Book Notes, авт. Edwin McDowell