Заедно
С Мони бяхме свързани в брак 36 години. Беше ни прекалено малко, но съдбата ни определи толкова. Винаги имаше за какво да си говорим, да обсъждаме, да се противопоставяме и накрая да се съюзяваме. Мони и синът ни Момо, баща и син, бяха свързани дълбоко помежду си. Разделени за дълги периоди от време, от ваканция на ваканция (Момо беше получил стипендия да учи във Виена), единият там, а Мони тук, в България... Винаги, когато се събирахме заедно, аз ги оставях сами, за да споделят предимно творческите си проблеми. И житейски, разбира се. Така беше и до края на Мони - по телефона, когато не можеха да се видят, или в последните часове заедно. Мони не пожела да напусне страната. На поканите да отиде и да живее в чужбина (присъствала съм на много такива разговори след негови концерти там) беше непреклонен: "Не мога да творя извън България." Никога не се намесвах в избора му. Казваше: "... А как щях да напиша "Софроний" или "Апология за Сократ", или ... " И беше прав за себе си и за всички нас. За своето "Кредо" той написиа текст, който ще остане като един от най-съкровените му текстове в книгата, събрала мислите му в "По стъпалата на времето". "... Но и Адам не е могъл да разбере винаги това, което е искал да му каже Господ, когато е отварял едно малко прозорче в небето и погледът му падал върху него, върху измъчващия се в колебания Адам..."
Имаше мигове, много дълги мигове, в които Мони като Адам очакваше да се отвори прозорчето и когато то се отваряше, беше ужасно щастлив. Викаше ме и ми изсвирваше "нещо". И аз виждах, че тогава беше най-щастлив. Търсеше и работеше всекидневно и упорито. Осмисляше всяка дума, всеки изказ дотогава, докато тази словесност или музикална мисъл ставаше интересна и своеобразна, ставаше бистра. Можем да прочетем пак в "Кредото": "... аз постепенно избистрях повече и повече моето кредо, докато то стана едно голо, беззащитно и нежно цвете, което в никакъв случай не бих могъл да оставя на погледите и коментарите на повече или по-малко интересуващи се. То принадлежи само на мен и аз принадлежа само на него. Но като човек, занимаващ се с изкуство, аз не желая да отблъсна публиката с една непристъпност, която може да я обиди..."
Може би ще дойде време, когато ще се опитам да напиша някои неща за Мони. Времето ще покаже. Той остави дневници, в които събираше и описваше изживените дни.
Мони имаше силно развита гражданска и социална чувствителност. Когато видя по телевизията деца в Босна да се пързалят с шейна, а други да стрелят по тях, се развълнува много. И написа "Босненска приспивна песен". И отново тежки преживявания го провокираха да създаде "Реквием за един неизвестен млад човек". А една голяма радост го накара да напише приспивна песен за "сините рибки". За новородения си внук. Чувството за справедливост накара Мони да избере сюжета си по Брехт за операта "Добрият човек от Сечуан". И "Пъстрата птица" - иносказателен изказ за една действителност, за която малко хора си позволяваха да пишат или да говорят гласно, или другата опера, пак по негово либрето "О, моя мечта". Като всеки творец Мони жадуваше за по-пряк контакт с публиката. Накрая мечтаеше да има собствени пари и да помогне за поставяне на оперите му или за изпълнение на други произведения. Слава богу, не разбра, че когато колегите му от Дружеството за нова музика искаха да направят концерт за него "Ин мемориам" само с негови камерни произведения, за големите симфонични не смееха и да помислят, комисията в Министерството на културата на поредната си сесия им отговори, че били отпуснали пари за концерт преди две години. Разбирам ги. Но жалко!
Засега той е най-вече в душите на семейството, слушателите и близките приятели със смеха, духовността и любовта. И с музиката си. Която обичаме толкова, колкото и самия него.
Когато внукът му ме пита по телефона: "А къде е Мони?" (не го видя през последната есен), аз му отговарям: "Тук е, всички сме заедно."

София, 31 януари 2001
Мария Балканска - Пиронкова

Мария Балканска - Пиронкова е била е драматург в Сатиричния театър. Дълги години е работила в Студията за игрални филми "Бояна".