Симеон Пиронков -
един преводач на всекидневие
Пиша за баща ми.
Трябва да напиша съвсем за първи път нещо в пресата за баща ми.
Никога не съм писал за него по какъвто и да било повод.
Баща ми почина преди една година.
Всъщност това е поводът.
Тоест неговото физическо отсъствие.
Късно ли го правя?
Очаквал ли е някога да го направя, преди да си отиде?
Очакват ли го от мен точно сега, защото има повод и "по стечение на обстоятелствата" съм негов син?
Като какъв пиша?
Като някой, от когото очакват отзвук в личен план?
Или като композитор, който използва случая да съобщи нещо особено важно за музикалните историци?
Някои може би имат интерес да научат нещо лично за мен във връзка с настоящия повод, други - за баща ми чрез мен...
Мисля, че един хронологичен факт не би трябвало да бъде възможност за подсещане за твореца - творчеството му би трябвало да е достатъчно, за да предизвиква интерес и след смъртта му; никоя годишнина не може да бъде (не бива да бъде!) сама по себе си повод за спомен - в противен случай тя се превръща в "напомняне", а мисля, че никой творец не би желал да бъде "напомнян" на обществеността чрез годишнини. Напомнящият е творецът - и последната шестнайсетинка пауза е част от паметта на обществото за него.
С какво се ангажираше Симеон Пиронков чрез творчеството си? Стремеше ли се да ангажира някого (или може би определен кръг от хора?). Мисля, че той искаше да ангажира, без да създава чувството на заангажираност. Оплиташе възприемащите музиката му в една изключително нежна паяжиина от асоциации, без те да имат усещането, че са част от играта на надлъгване. Умението му например да пише музика към филм или театрално представление беше същевременно умение да намери най-точния асоциативен еквивалент. Този идеален превод правеше всъщност музиката му "незабележима", тъй като кореспондираше в изключителна степен със сценичното или филмово действие. Като един много скептичен човек той се опитваше чрез музиката си да "прилъже" слушателя; беше се отказал от убеждението (ако въобще го е имал някога), че изкуството има моралната функция да промени за добро човека. Съмнявам се, че в най-добрия случай то би могло да разсее за малко хората от маниакалната им вродена амбиция да се утвърждават и налагат над другите с цел да ги манипулират за лични свои цели.
Симеон Пиронков беше един изключително фин манипулатор, и то във всички жанрове, в които е писал. Според мен тази манипулация беше продукт на комбинацията между деликатност и интелигентност. Тази деликатност е видима дори в партитурите му, в които почти липсваше динамиката PPP или FFF; просто ги смяташе едва ли не за проява на недостатъчно добър вкус. Подобно отношение имаше и към музиката на автори, които ангажират слушателя изцяло със собствената си личност или със собствените си преживявания (сред тези автори бяха например и Бетховен, и Малер). Онова, което го дразнеше в музиката, беше суетата. Останах до края с чувството, че правеше определени жертви и компромиси даже в сферата на собствения си изказ и фактурно оформяне, само и само да не се създаде усещането за суета. Обичаше да казва, че ако трябва да самоопредели типа музика, която пише, то би я нарекъл лирична... Не случайно сред близките му автори бяха Шуберт, Росини и Й. Щраус (Росини - чувството за хумор, Шуберт - лиризмът, Й. Щраус - почти пълно отсъствие на суета, съчетано със силно развито усещане за вкус).

До каква степен бих определил влиянието на композитора Симеон Пиронков като мой учител? Може би най-вече в сферата на психологията на възприятието на музиката. Разговорите ни рядко засягаха чисто детайлните тънкости на занаята; това, което по-скоро го интересуваше, бяха комплексните взаимозависимости между общата идея за звучност и кръга от обстоятелства, които я обуславят. Не толкова чисто формалните процеси, колкото пластичното оформяне на звучността стояха в центъра на неговия интерес. От друга страна звучността в неговите партитури се оформя винаги от развитието на линеарността. Тъй като хармоничната структира в музиката на баща ми е мислена като звук, а не като предварително фиксиран структуриран модел, то при него може да се говори например не толкова за звуково поле, колкото за звуков образ, т.е. отделните компоненти на вертикала са детерминирани чрез регистровата си принадлежност. При баща ми един акорд например не е резултът на определени хармонични констелации, а на интервални взаимоотношения в рамките на линеарния процес.
Мисля обаче, че в последна сметка музиката на Симеон Пиронков (и то от всичките й периоди) може да бъде обхваната не чрез аналитичния подход, а чрез "наивния". Баща ми имаше голяма вяра в последния. Убеждението му, че музиката не би трябвало да има за задача да убеждава, (пре)възпитава или наставлява, беше съпроводено с изискването и очакването на феномена на непосредственото акустивно внушение. Този аспект на музиката като медиум на общото въздействие с неизчерпаем асоциативен потенциал се отразяваше например в не особено големия му интерес към запознаването с непозната му музика чрез партитура. Може би смяташе, че една определена картина на нотен шрифт би го подвела в преценката му. Изхождаше от схващането, че музиката (но не и всички останали изкуства) е до известна степен отражение на всекидневието. С това си обяснявам и "съзерцателния" му подход към възприемането на едно музикално произведение.

Мисля, че баща ми се виждаше в творчеството си като един преводач на всекидневие. Тъй като във всекидневието обикновено отсъстват големите чувства, той беше развил силен усет за нюансите му. Даже смея да твъря, че не вярваше на големите чувства. Може би най-добрият пример за това са оперите му по собствени либрета, където големите чувства са в най-добрия случай обект на ирония или стилизирана пародия.

Музиката на Симеон Пиронков като че ли винаги спомня за нещо. За нещо преживяно в момент, за който си представяме че сме били (по-)щастливи. Една своеобразна носталгия към наглед незначителни емоции от преживяно битие, които избледняват и които със сетни сили се опитваме да спасим за себе си. Може би поради това баща ми се смяташе по-скоро за "медиум", отколкото за създател на нещо нечувано. От кого приемаше и за кого предаваше той? Под диктовката на комплексен сетивен опит успяваше да превърне преживяванията си във вътрешно-слухови възприятия. Важно условие беше абсолютно непресторената душевност, както и изключителната свързаност със заобикалящата го среда. Убеден съм, че една смяна на тази среда щеше да има дълбоки последствия за творчеството му.
Разговорите ни за музика почти неизменно се превръщаха в разговор за механизмите на изкуството. Например смятам, че освен за музика със сигурност съм научил не по-малко за законите на театралната драматургия. "Съмнявай се в безпогрешни и най-вече общовалидни преценки за изкуството. Опитай се по-добре да осъзнаеш всъщност какво точно искаш да изразиш чрез определен композиционен подход. Всяка композиция изисква своя индивидуален подход. Няма едно единствено решение. Неповторимостта на творческия изказ се крие не в "измисляне" на собствен език (в един такъв случай той остава винаги "намислен", т.е. по някакъв начин "наложен"), а в непосредственото и безхитростно материализиране на музикалната идея. Не забравяй, че едно от големите преимущества на музикалния език е, че той не е конвенция. Такава конвенция е само неговата писмена форма. Не се оставяй мисълта ти да се повлиява от чужди концепции за музика - тъкмо те могат да бъдат пречка в индивидуализирането на собствения ти изказ. Не бъди прекалено недоверчив към интуицията; тя е комплекс от спомени за Красивото. С натрупване на опита ще се научиш да й се доверяваш."

Гледайки сина ми - внук на Симеон Пиронков, - си мисля дали може би смътният копнеж по детството ни не е по някакъв начин и резултат от ясно осъзната загуба на непосредствените възприятия? Как можем да сме сигурни, че изкуството, което създаваме, е правдоподобно? Неделимостта на човека Симеон Пиронков от неговата музика е може би един от най-силните белези за нейната правдоподобност.
Смятам, че духовното присъствие на баща ми продължава и до сега да бъде определяно не толкова от стремежа към причисляване към паметта на човечеството, колкото от болезнения стремеж към опазването на собствения спомен за заспиващото дете, в чието съзнание проблясват ярки фигури от въртележката на провинциален панаир от предвоенните години и се преливат със сладостен копнеж по "далечни страни и хора".

Виена, 21.1.2001
Симеон Пиронков - младши

Симеон Пиронков - младши (1965 г.) е асистент по пиано и композиция във Висшето училище по музика във Виена. Ръководител е на камерния ансамбъл "Он Лайн"= Лауреат е на наградата за музикално творчество за 1997, която Виена всяка година присъжда на петима млади творци в различни области.