Демократична проза

За няколко дни спорът за БНР се превърна в тема за разговор, въпреки че параметрите му явно останаха непонятни както за някои участници в него, така и за наблюдателите. Най-елементарната стъпка към префасонирането на БНР в "обществено" радио, каквото и да значи това, щеше да бъде по-състоятелните концепции от конкурса за шеф да се огласят с експертен коментар от българския медиен свръх-аз, НСРТ, както и с равносметка за сегашното състояние на радиото, от което ще се върви към промени. Това не бе сторено и започна нещо като публичен дебат при единствена уточнена предпоставка: БНР е съсипана институция.
Едната страна в дискусията трябваше да докаже защо не одобрява Иван Бориславов за генерален директор, другата - обратното. И изведнъж лъсна не само очакваната неопитност в този тип двубои, присъщи на действащите демокрации, а и учудващата безсловесност на хората на словото, както журналисти, така и представители на писателската гилдия. Надигна се едно голямо мънкане, което превърна потенциално плодотворния сблъсък на идеите в мътна вражда на интуициите.
Затова, вместо да наблегнат на факта, че самоопределилият се като бюрократ Бориславов е използван от един не съвсем компетентен орган, за да замаже положението, опонентите ненужно се развилняха около крехкото му личностно присъствие и го обидиха на поет. Викането "Не те щем!" звучеше несериозно в устата на тези, които трябва да са свикнали да формулират аргументи, а "Let it be" запълни липсата на задълбочен анализ на спонтанно възникналата несъвместимост между законния избраник и хората, които на дело правят радиото.
Затова, от другата страна, поддържащите марионетното присъствие на Бориславав противопоставиха държавата на обществото, журналистите - на интелектуалците, медийните експерти - на литераторите, културата - на информацията, поетите - на професионалистите, изобщо - скалъпиха куп лъжедихотомии, за да изместят фокуса на спора.
Докато суматохата биваше поощрявана и поляризирана от жадната за събития преса, частното "Дарик радио" предостави трибуна на желаещите да се изкажат с нескрито ехидство. В "Седмицата" Кирил Вълчев се възмути срещу "безидейната съпротива" на уплашените от промяна журналисти, които всъщност треперели за "стария си рахат", а Радосвет Радев препоръча недоволните пролетарии от волята на собственика (кой собственик, НСРТ ли?) да напуснат. "Свободна Европа" не застана зад никого, но с почти гнусливия скепсис на Георги Коритаров предрече безславен вариант за изход от стачката - с времето и изхабяването на нервите скандалът ще заглъхне и всички гузно ще се разотидат. Отново в радиоефира, в "Неделя 150", се случи и сблъсъкът между враждуващите позиции в НСРТ - достойната, на Светлана Божилова (ако диалог не се получи, НСРТ да си подаде оставката, а Европейският Съюз за радио и телевизия да направи независима експертиза на концепциите на кандидат-директорите) и радикалната, на Иво Драганов (обществените радиа са бреме за данъкоплатеца, така че да се борим за закриването им, sic!).
Все пак. В спора се ражда истината, та и тук от гълчавата се родиха няколко положителности. При дискретно мълчание на Голямата Политика, българските културни среди получиха възможност да се легитимират пред обществото... каквито са. БНР напомни за себе си като за недосъсипана институция: журналистите, макар и тромаво, застанаха на една смислена позиция, изявявайки собствена воля и разграничавайки се от всякакви идеологизации на професионалния протест (остава да напипат ясно целите и рамките му). А обществото се помъчи да защитава становища, пораствайки (остава Иван Бориславов да се оттегли, НСРТ да блесне в цялата своя несъстоятелност, а Законът за радио и телевизия да се разклати като гнил зъб).

Нева Мичева








От въздуха
подхванато