Феноменът Михаил Ром
Когато младият Ром завършил първия си самостоятелен филм - "Лоената топка" по Мопасан, - поканили специалисти да преценят неговата работа. Действието се развива по време на френско-пруската война; в началото героите презират проститутката, наречена Лоената топка, но после я молят да "обслужи" пруския офицер, за да могат безпрепятствено да продължат пътя си. Първи се изказал Иля Еренбург. Току-що завърнал се от Франция, живял там години, познаващ добре страната и нейните хора, той направил филма на пух и прах; заявил, че не бива да се показва извън границите на Русия, че демонстрира пълно непознаване на Франция и бита на хората и накрая отправил презрителната забележка: "Вижда се, че не сте напускали Потилиха" (московския квартал, където се намирал тогава Мосфилм). Следващият бил Ромен Ролан. Той бил възхитен от дълбокото познаване на детайлите на френския бит - в една от сцените дворът бил пълен с патици, а Руан (там се развива действието на филма) е прочут със своите патици. По-късно Ром ще признае, че се появили на екрана случайно - трябвало му нещо да запълни кадъра и патиците се оказали под ръка.
Този епизод изглежда симптоматичен за целия житейски и творчески път на Михаил Ром. Той е преминал през много премеждия, но съдбата винаги го е закриляла.
Как да бъде обяснен феноменът Михаил Ром на някой 30- годишен, който никога не е чувал името му и не е гледал филмите му? Ром е заснел 14 филма, повечето от тях се развиват в страни, които режисьорът не познава; връстник на века, започнал своя път в края на 20-те години, преживял Втората световна война, сталинизма - нещо повече, по времето на Сталин Михаил Ром е началник на филмовото производство, лауреат на държавни премии, народен артист и т.н., и т.н. В същото време през 50-те и 60-те години Ром се превръща в един от основните радетели за промяна. Последните му филми - "Девет дни от една година" и "Обикновен фашизъм" - наистина му отреждат място сред най-значителните творци не само на руското, но и на съвременното кино.
Какво е това - свидетелство за изключителната приспособимост на човешката природа към променящи се, понякога страшни исторически обстоятелства; биография на човек, комуто добрият шанс никога не е изневерявал; или просто един труден, сложен, изпълнен със заблуди, но и с победи, индивидуален творчески път, неповторим като всеки друг, здраво вписан в променящия се облик на епохата? Защото няма човешка съдба, която да се развива според предварително предписани или по-късно наложени канони - всяка участ, особено онази на твореца, ако той е истински творец, е неповторима, кога драматична, кога трагична... Така е и с Ром - трудно бихме могли да го поставим в някакви рамки, в някакви общи определения, особено ако те са идеологически предпоставени.
Михаил Ром се е родил на 24 януари 1901 г. в Сибир, където баща му, известен социалдемократ, бил на заточение. Служи в армията, работи като агент по събиране на т.нар. продоволствен данък по време на военния комунизъм, учи скулптура при майстори като Голубкина и Коньонков, накрая решава да свърже живота си с киното. Започва като сценарист с относителен успех, докато в 1932 година не получава неочаквано предложение - в рамките на 14 дена да подготви сценарий за ням филм, който да бъде представен в селските кина, където звуковото кино по онова време все още не достигнало, при това с изключително ограничен бюджет. Ром се спира на вече споменатия разказ на Мопасан. Така започва неговият път в киното - с ням филм, шест години след появата на звуковото кино.
Следва още една случайност - някой от големите началници, навярно Сталин, голям любител на киното, гледал филма на Джон Форд за самотен патрул, който загива в битка с индианците. Киното получава заръка - да създаде подобен филм на съветски материал. Задачата е възложена на Ром. Така възниква "Тринайсет", един от най-интересните филми на 30-те години, в който откровеното влияние на естетиката на нямото кино е повече от осезателно. Във филма има един христоматиен епизод, в него зрителят научава за мъчителния път на героя през пясъците от камерата, която открива един по един предметите, захвърлени от него. По време на работата режисьорът получава два важни урока. На предложението му да отидат в пустинята, за да съберат впечатления, неговият опитен съсценарист отговаря, че "пустинята е известна с това, че в нея няма нищо..." След няколко месеца адска работа в истинската пустиня, при невероятни условия, постоянна борба с жегата и болестите, режисьорът установява, че тази атмосфера не се долавя в заснетите кадри. Налага се да насипят пясък в павилиона и да доснемат в студийни условия тъкмо онези кадри, които предават страданията на героите сред пустинята... Не е достатъчно актьорите да страдат истински, за да се постигне необходимият ефект; необходимо е страданието да се поднесе убедително на екрана.
Днес едва ли някой, освен историците на киното и изследователи на тоталитаризма, би проявил интерес към филмите за Ленин. Михаил Ром е направил два: "Ленин през Октомври" и "Ленин през 1918". По-интересно е да се проследи историята на създаването им - битката с чиновниците, контролът и цензурата върху сценария и снимките. Режисьорът познава хватките на своите противници, сражава се с тях със собствените им средства: пише писма до Сталин (той лично наблюдава работата), заплашва, оплаква се, затварят му устата, като му предоставят нов апартамент и т.н. Днес звучи почти невероятно как възрастни мъже треперят по време на премиерната прожекция, на която присъства "вождът", но тогава те са знаели, че неблагоприятната реакция може да им струва живота или най-малкото свободата. Тези произведения не са анализ на историята, те са възхвала и апологетика на своя герой, тъкмо за това са харесани, но по абсурдната логика на онова време, веднага след премиерата, първият от тях е спрян - Ром е потресен и очаква най-лошото, но се оказва, че "вождът" е благосклонен, "само" иска да се доснемат нови епизоди с Ленин от времето на революцията... И неговото желание е изпълнено.
С тези филми е свързан още един много показателен за времето епизод. След речите на Хрушчов, разобличаващи политиката на Сталин, Ром получава указание да "отстрани култа" от филмите - сиреч да изреже епизодите, в които участва Сталин. Той пита резонно какво да прави с изрязаното. Дали да го предостави в архива? И напълно в духа на Оруел получава нареждане - просто да го изхвърли. Важно е префасонирането в духа на актуалната политика, всичко останало е без значение.
Следващите филми на Ром сякаш очертават мрачните хоризонти на времето: действието на "Мечта" се развива в "буржоазна" Полша, макар тя вече да е окупирана от Съветската армия след подялбата на страната с Хитлер, "Адмирал Ушаков" е от поредицата безлични исторически биографии, лично контролирани от Сталин, "Човек - 217" е разказ за толкова актуалните днес хора, отвлечени насила в Германия по време на войната и принудени на робски труд; едва днес онези, които са останали живи, могат да се надяват на някакво обезщетение; "Руският въпрос" в разгара на Студената война пренася на екрана пиесата на Константин Симонов, главните герои са... американци. "Убийството на улица Данте" е пълен провал. Но той е показателен за дълбоката лична драма, преживяна от режисьора. Сценарият е писан в 1945 година, а филмът е реализиран в средата на 50-те. След това Михаил Ром ще мълчи шест години. По този повод режисьорът пише: "Този филм ми донесе много мъка. След него взех твърдо решение: никога повече да не снимам филми, които се развиват в историята или в друга държава. Ще правя филми само за хората, които познавам лично, за процесите, на които съм бил свидетел."
"Девет дни от една година" е триумфалното му завръщане. Не само заради признанието от страна на критиката, наградите от фестивалите и зрителския успех. Ром наистина е премислил и преосмислил своята работа в киното, той търси нови пътища, търси актуален материал. Десетилетия преди Чернобил той поставя темата за атомната енергия тогава, когато думата "екология" е все още непозната - при това не под формата на ядрен апокалипсис, а делово, донякъде сухо, посредством съдбата на учените, рискуващи живота си в името на откритието. Отпадат привичните интриги и фабули, остава напрегнатият интелектуален спор, човешките чувства, сложни и истински, променя се изобразителната страна на кадрите.
Рядко завършекът на един творчески път е така триумфален както при Ром. Неговият "Обикновен фашизъм" се превърна в истинско кинематографично събитие, което, мисля си, не е изгубило своето значение и днес. Особено днес.
Всичко започва с една странна идея. Мая Туровская и Юри Ханютин предлагат да се направи монтажен филм, съставен от откъси от игрални филми на фашисткото кино. Ром намира идеята интересна и започва заедно с тях да преглежда немския филмов архив, пренесен в Съветския съюз след края на Втората световна война. Бързо обаче и тримата разбират, че очакванията им няма да се сбъднат. Механизмът на нацистката пропаганда е доста по-сложен - в игралното кино почти никъде не се предлагат директно идеите на хитлеризма, няма концлагери, няма избиване на евреи - преобладават мелодрами, оперети, драми на честта и т.нар. хайматфилми, разказващи за честни и трудолюбиви германски селяни... И тогава започва неистов труд - прегледани са милиони метри лента, документални филми и прегледи, хроника - за да се създаде най-внушителният анализ след "Нощ и мъгла" на Ален Рене - анлиз на същността на нацизма.
Тук е целият Ром - интелигентен, ироничен, саркастичен, отдал се на стихията на "другия" филм и анализиращ един от най-страшните феномени на ХХ век - дълбоко, трезво и проницателно. Подобен път бе изминал Роберто Роселини, отказал се от изкушенията на игралния филм. Има запазен един разговор между Ром и Висконти, в който двамата майстори признават, че не обичат да гледат старите си филми.

---

И все пак, кой е Михаил Ром? Неговият портрет не е лесен, той е сложен и противоречив като времето, в което е живял. Несъмнено талантлив и надарен, той се отнася към себе си и към света с очевидна ирония. Помолен в средата на 40-те години да опише творческия си път, той започва така: "Аз съм на 45 години и съм плешив. До скоро това силно ме безпокоеше. От пет години насам не ме вълнува. Според мен, докато човек се вълнува, че оплешивява, той е млад. Когато престане, е остарял". Никакво творческо самолюбие, толкова разпространено сред хората на киното, не му пречи да признае, че не се е чувствал уютно по време на разговорите с Айзенщайн - притеснявала го изключителната ерудиция на събеседника, постоянното напрежение, необходимо, за да вникне в смисъла на непрекъснатите асоциации, на втория, третия и четвъртия план в казаното от големия режисьор. Ром е човек на своето време. Той не е дисидент, не е Солженицин, не е Сахаров. Това, което му прави чест, е, че истински и дълбоко преживява вътрешната си драма, преосмисля случилото се. Неговите изказвания, поведението му през 50-те и 60-те години вдъхват доверие, достойни са. Трудно човек може да повярва на онези, които до вчера са обслужвали режима, а буквално на следващия ден се изпъчват в първите редици на новото и като Тарелкин са готови да изпреварят прогреса, за да заглушат с гласа си всички останали. За Ром това е сложна житейска ситуация, драма, повод за преосмисляне, нещо, което не става за ден или два. Не случайно той мълчи цели шест години, преди да реализира следващия си филм.
И ако трябва някак да се определи ролята на такива като Михаил Ром, то тя е на посредника, на продължителя на традицията, на човека от щафетата. Не че във филмите му няма постижения - Раневская и Плят в "Мечта", Смоктуновски и Баталов в "Девет дни от една година" са върхови актьорски изяви. Но той няма силата на гения на Айзенщайн, няма неговите прозрения. При него няма големи открития, макар размислите му и работата върху мизанкадъра и вътрешно кадровия монтаж да са паралелни с търсенията на Орсън Уелс и със сигурност - независими от неговите работи. Той не е и теоретик на киното като Айзенщайн, неговата роля е да запази традицията и да я предаде на следващите. Това никак не е малко.
Тази негова роля е особено видна в педагогическата му дейност. Ром е отгледал цяла плеяда световноизвестни режисьори - от Чухрай до Абуладзе, Никита Михалков, Андрей Михалков-Кончаловски, Георгий Данелия, Игор Таланкин, Глеб Панфилов. За неговите педагогически умения се разказват легенди. Ето една от тях. На приемните изпити във ВГИК, когато възникнела конфликтна ситуация и комисията не можела да вземе категорично решения за един или друг кандидат, Ром винаги използвал един и същ похват - проверявал го с "Война и мир" на Толстой. На една от приемните сесии "съмнителните" кандидати били двама - единият прекалено интелигентен (такива са винаги подозрителни), вторият несъмнено талантлив, но буен и своенравен (в онези времена също черна точка). Ром приложил своя изпитан похват. Първият кандидат цитирал наизуст цели пасажи от Толстой, правел интересни анализи на героите. Ром се обърнал към колегите си и казал: "Човек, който така знае "Война и мир", трябва да бъде приет". Вторият на въпроса на Ром за "Война и мир" свил рамене и отговорил: "Не съм я чел". На което Ром заявил: "Човек, който не е чел Толстой и си признава, не може да не бъде приет". Първият се казвал Андрей Тарковски, вторият - Василий Шукшин.

Владимир Игнатовски


Владимир Игнатовски (1942) е кинокритик, теоретик на средствата за масова информация. Завършил е театрознание в ГИТИС, Москва. Доктор на науките, старши научен сътрудник. Книги: "Щурци и атракциони" (1974), "Филмово десетилетие" (1982), "Прозрачният екран" (1985), "Стратегия на спасението" (1987), "Film und Soziale Dynamik. Zum bulgarischen Spielfilm. 1970-1985" (1986), "Китайската кухня" (1992, в съавторство) и други.
100 години от рождението на големия руски кинорежисьор и педагог