Швейцарско кино - 2001
Миналата година, когато за първи път отидох на фестивала на швейцарското кино в Солотурн, имах усещането за шизофреничност заради троичността на всичко в тази държава, чиято немско-френско-италианска нация е обогатена и от всякакви други примеси. Тази година това усещане бе вече старо, затова пък на собствен гръб изпитах как безграничното спокойствие на швейцарците може за доста кратко време да докара всеки източноевропеец до нервна криза. Две задачи наведнъж не се поемат никога, очевидно многократното извършване на еднотипни действия отнема по-малко мисловна енергия. Това както дразни, така и безумно привлича човека от Източна Европа, изтормозен да работи за десет души наведнъж.
Все повече са гостите на фестивала, все по-голяма част от тях идват от страните на бившия социалистически лагер. Освен традиционно голямата (около 10 души) делегация от Румъния, вече има почти толкова от бивша Югославия - Сърбия, Босна и Херцеговина, Македония; бившият Съветски съюз също наброява поне двадесетина гости; имаше участници от Албания, че чак и от далечен Непал. На този фон българското участие в лицето на трима представители беше в рамките на нормалното.
И така - 192 филма в програмата на фестивала, в това число игрални, документални, анимационни, телевизионни, учебни и ретроспективи, копродукции с миноритарно швейцарско участие... Пълна картина на това, което се е случило в изтеклата година в областта на аудиовизията. За мен разликата с предишния фестивал беше в няколко направления. От една страна, този път прекият контакт с авторите на филми и гостите от различни страни бяха по-интензивни и, от друга - хубавите филми бяха по-малко, но пък по-ярки. Сред тях на първо място - "Грипсхолм" на Ксавие Колер, швейцарското предложение за "Оскар", създаден по произведение на Курт Тухолц и описващ живота му в края на 20-те години.
Изключително наситена любовна история, следваща ярките и плътни характеристики на времето преди развихрянето на фашизма в Германия. История без хепиенд, но без драма, без излишно хленчене - ироничен и реалистичен разказ за един живот, погубен от времето. Любовта е силна и истинска, но е невъзможно да се "реализира" в общоприетия смисъл на семейство и деца; за да се запази, трябва да се принесе в жертва. Сочните сцени от кабарето в Германия, животът на интелигенцията, царството на логиката на парадокса, подмолното бушуване на страстите, отчаяното вкопчване в разврата като форма на оцеляване, чудесните песни по текстове на самия Тухолц ни завъртат в атмосферата на предусещане на нещастие с глобални размери. Тази част от "Грипсхолм" донякъде напомня класиката "Кабаре", без да има претенцията да го конкурира.
Другият ми фаворит се нарича "Хляб и лалета" ("Pane e Tulipani") и е режисиран от Силвио Солдини. И той е любовна история - домакинята Розалба изпуска автобуса на екскурзията, на която пътува заедно със съпруга и сина си и без много да му мисли, си подарява дълго мечтаното бягство във Венеция. Нежно и с много обич авторите на филма водят героинята си (Лучия Малиета) през перипетиите на една жена на средна възраст, озовала се без пари и приятели в града на любовта. Меко и дълбоко емоционално Розалба се вписва в живота на Венеция и намира нова среда - приютява я в дома си келнерът Фернандо Жирасоле, изигран великолепно от Бруно Ганц. Тази роля основателно му донесе и наградата за мъжка роля. Живеещият и работещ повече в Германия швейцарец играе малък човек, чието отчаяние го кара всеки ден след работа да се опитва да се обеси, но в последния момент искрицата надежда (или квартирантката) му попречват. Следват доста перипетии - Розалба си намира работа в цветарски магазин, завързва нови приятелства, издирва я частен детектив, нает от съпруга й, открита е, но любовта надвива всичко... И все пак, дългът я връща у дома. Но тя е вече друга и жестът на мълчаливия Фернандо, който й поднася акордеона си и своето сърце, я освобождава категорично от миналите връзки и променя изцяло живота й. На финала Фернандо пее, а Розалба му акомпанира на акордеон в бара, където двойки, подобни на тях, танцуват безспир.
Акордеонът е главен герой в още един добър филм - документалния "Акордеонът на Дявола" (El Acordeon Del Diablo) на режисьора Стефан Швитерт. Час и половина от екрана се лее историята на 93-годишния Пачо Рада, един от големите музиканти на Карибите, превърнал се в жива легенда. Певец и композитор, който от 4-годишна възраст не е оставял акордеона, Пачо Рада прекарва целия си живот в пътуване от град на град из родната Колумбия, където свири на различни празници за жълти стотинки, за да живее на своите 93 години в дървена барака с ламаринен покрив в покрайнините на град Санта Марта. Песните му продължават да са начело в класациите, любовта и почитта на хората са навред, кметът на родния му град иска да му издигне паметник, и никой не се сеща, че пенсията му е мизерна... Това обаче не сломява душата на музиканта - с неговите 244 наследници - дъщери, синове, внуци и правнуци, с музиката в сърцето и с любовта, без която не може. Разказ за Свободния дух, който движеше и кубинските музиканти в "Буена Виста Сошъл Клъб" на Вим Вендерс... Само че карибският музикант се оказа още по-жилав и жизнен - във финалните надписи на филма бе вмъкнато и изречението, че "Година след края на снимките Пачо Рада (и тук всички очакват да е умрял) - се влюбил отново и се оженил за трети път". Какво повече може да иска човек от живота!
Може например да иска да отслабне. Може и това да му стане идея фикс и да определи целта на едно съществуване. В късометражния "Шамандурата" на Бруно Девил тлъстичък тинейджър се бори, от една страна, с шкембето си - непреодолима пречка пред завладяването на любимата съученичка, и от друга - с досадната си майка, която непрестанно го тъпче с "полезни" храни. Слава Богу, че ги има извънземните и Жан, който продава най-вкусните пържени картофки на света, та животът да стане малко по-поносим.
Друг вид "бягство", правещо възможен живота тук и сега, показва и документалният филм "Кимбърли" на Бетина Дизлер, която не особено оригинално се мъчи да осветли проблемите на хората със сменен пол. Добре, че самата тема е нездраво занимателна, та филмът се гледа, а и всеки конкретен случай е сам по себе си интересен.
Още един заявен като любопитен документален филм бе "Big Mac Small World" на Петер Гюер. Ако не беше толкова дълъг (100 минути), филмът можеше да бъде много интересен, защото се опитва чрез съдбите на шестима служители на Макдоналдс да проследи "пътя на хамбургера" от Китай през САЩ, Южна Африка, Финландия и Бразилия до Швейцария. Изводът е - Макдоналдс е един навсякъде, хората са различни. За съжаление, от благодатната тема не се е получил филм, а някакъв репортаж с прекомерна дължина, в който след първия половин час следват само повторения.
Агресивно неприемане или просто неразбиране предизвика у зрителите филмът на Стефан Ягер "Рожден ден" - разказ за четирима "стари приятели", които преди години са си обещали да се събират на 30-я рожден ден на всеки от тях. Претенциозен и манипулативен опит да се навлезе в душевността на 30-годишните швейцарци. Най-лошото, което въобще може да се каже за един филм, вероятно е, че в него липсва кино. За съжаление "Рожден ден" е пример за това.
"Комик" на Маркус Имбоден е приятна и непретенциозна комедия. Рони Бек има една мечта - да стане известен комедиант. Филмът започва със сцената, в която той напуска партньора си, защото му е писнало всяка вечер да го разрязват на парчета и всяка вечер той да излиза цял от сандъка. Трябва да започне самостоятелна и, следователно, изключително успешна кариера. Това не се случва, но междувременно той живее тайно в стаята на майка си в старческия дом (защото няма къде да отиде), но е разкрит и е нает като санитар от директора, след това прави нови трагикомични неуспешни опити за сценични изяви и открива любовта на живота си. А сценичният успех идва при въпросния директор на старческия дом, чийто неподозиран талант само е чакал катализиращата поява на Рони. Поуката вероятно трябва да бъде, че всеки носи своя Комик в душата си.
"Azzurro" на Денис Рабалия получи наградата за най-добър игрален филм - съвременна социална приказка за дядото (в Италия), който отвежда сляпата си внучка в чужда страна (Швейцария), където ще я оперират, за да й върнат зрението, а малкото сляпо момиче, разбира се, вижда по-ясно от зрящите и им сочи верния път. По повод този филм профсъюзът на швейцарското кино и видео разпространи листовка, в която описваше задкулисните (финансови!) проблеми при създаването на "Azzurro", дължащи се на недостатъчните фондове за финансиране на кинопроизводството. Щом и на швейцарците не им стигат парите за кино...
Ретроспектива на продуцентската фирма T&C FILM AG на продуцента Марсел Хьон показа някои от най-значимите филми, произведени с нейно участие, очертавайки по този начин портрета на едно 25-годишно присъствие в телевизията и киното. В програмата имаше заглавия от класа - като се започне с филма от 1985-а "След мрака" на режисьорите Доминик Отнен-Жирар и Серджо Герас - психоаналитично изследване на тъмните страни в човешката душа с участието на Джон Хърт, Джулиан Сандс и Виктория Абрил и се продължи с "Извън сезона" (1992) на Даниел Шмид, "Викът на коприната" (1996) на Ивон Марсиано, "Секретна отбрана" (1998) на Жак Ривет, "Пълнолуние" (1998) на Фреди Мюрер...
След това изреждане на заглавия редно е да отбележа, че тази година Фестивалът на швейцарското кино остана в съзнанието ми не толкова с видените филми, колкото с контактите с хората. Този път няма да последва Панорама на швейцарското кино в София. За сметка на това много е вероятно да произтекат няколко програми с български филми, които да се представят на фестивали в различни държави. Киевският "Молодост" предлага да покаже ретроспектива на филмовите училища в България - т.е. студентските филми на утвърдени вече режисьори. Талинският фестивал "Черни нощи" също прояви интерес към българско кино. И - особено важно - Фестивалът в Локарно, който от 10 години в специална секция фокусира вниманието върху студентски работи на отделна европейска страна, вероятно ще изпрати селекционери с оглед в изданието си през 2002 година да представи България.
Паметно откъм контакти ще остане това пътуване и по още една причина - благодарение на ловките маневри на собствениците на БГА "Балкан" пътниците от Цюрих за София на 29 януари 2001 г. имаха неочакваното удоволствие не само да бъдат обслужени от правителствения авиоотряд 28 на борда на ТУ 154-М, но и да летят в компанията на президента на Републиката. Разбира се, средният салон разделяше VIP-персоните от тридесетината обикновени пасажери в задната част на самолета, но все пак бе приятно. Пък и кой знае как биха се развили събитията за нас, ако президентът не бе имал това пътуване до Давос точно тогава...

Ирина Канушева


Ирина Канушева е завършила театрознание във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Пише по проблемите на киното. Работи в Националния филмов център.
36 кинематографични дни в Солотурн, Швейцария
23 - 28 януари 2001


Тази година швейцарските награди за кино получиха:
Azzurro, реж. Денис Рабалия - най-добър игрален филм;
Do it, реж. Сабин Гизигер и Марсел Цвингли - най-добър документален филм;
Лято, реж. Анна Луиф - най-добър късометражен филм;
Сабин Тимотео - най-добра женска роля (във филма "Любовта, парите, любовта", реж. Филип Грьонинг);
Бруно Ганц - най-добра мъжка роля (във филма "Хляб и лалета", реж. Силвио Солдини).

















































































































































































Пътуването е осъществено със съдействието на швейцарската фондация за култура Про Хелвеция