Отворено писмо

До
членовете
на Сдружение на българските писатели

Уважаеми колеги и приятели,

горещо ви моля да ме извините за психологическия и морален дискомфорт, който ние - председателят и заместник-председателят, Михаил Неделчев и Анго Боянов, ви причинихме с нашите, меко казано, неточни действия. Някой би казал, че с този шумен скандал ние като Сдружение сме си направили една добра реклама, една успешна PR-кампания.
За съжаление, нещата станаха прекомерно сериозни, драматични, за да имаме право да се шегуваме или да шикалкавим. Сега трябва да говорим точно, всеки да се вгледа в себе си. В хода на конфликта около номинирането и избора на Иван Бориславов за генерален директор на Българското национално радио редица колеги поставиха на изпитание здравето си, самият Бориславов получи тежка сърдечна криза. Знам, че той едва ли ще разбере мотивите, които ме водят, но го моля да повярва, че най-искрено му желая здраве.
И така: сюжетът, фактологично. Идеята за номиниране на кандидата от страна на Сдружението в обявения от НСРТ конкурс за генерален директор на БНР бе подхвърлена от Анго Боянов попътно при официалната среща на Управителния съвет на Сдружението в Парламента с председателя на комисията по култура и медии, Стоян Райчевски. Бяхме Анго Боянов, Михаил Неделчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов. Шегувахме се приятелски, че това би била една възможност да ни се чуе името; аз представям моята утопична кандидатура на Йордан Лозанов - създателя на "12+3" и въобще на цялата програмна схема на "Хоризонт", човек уважаван и обичан от всички, но - с малък недостатък - от години живее в Ню Йорк. Обещах все пак да му звънна, опитах се, не го намерих в офиса, казах на Анго, че това наистина е една утопия. Забравихме за случая.
След няколко дни обаче ми се обади Анго Боянов, каза, че много бързо трябва да номинираме Иван Бориславов, срокът изтичал на следващия ден. Изразих недоумение относно подбраната кандидатура; казах, че според мен той е напълно неподходящ и естествено напълно неизбираем. Анго Боянов възрази: нека да участваме, да ни се чуе името, човекът бил провел своите разговори, много искал и всъщност имал своите шансове, не било за телефон. Бориславов бил притеснен, че аз няма да се съглася, защото съм от години в конфликт с него, макар на литературната вечер за Жак Превер да съм казал добри думи за преводите му. Съобщих на Анго Боянов, че не аз, а той е в конфликт с мен, тъй като през 1992-1993 - тогава бях председател на Парламентарната комисия по радио и телевизия - Бориславов беше един от хората, упорито противопоставящи се на реформата в БНР, и аз не пожелах да го защитя, да упражня т. нар. телефонно право пред тогавашния генерален директор Иван Обретенов. Не ми е в принципите да упражнявам по какъвто и да е повод телефонно право. Анго Боянов отново настоя. На другия ден в ранни зори пътувах някъде в провинцията да представям Сдружението на литературно събитие. Наистина вярвах, че Бориславов е абсолютно неизбираем. Съгласих се Анго Боянов да подпише като заместник-председател съответен документ. Разбира се, той трябваше да осигури съгласието на другите членове на управителния съвет: Николай Кънчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов, като инициатор на това номиниране.
Оттук нататък всичко е добре известно, всичко е публично: предварителни дискусии (където Анго Боянов активно участва), изборът, протестите, подписките, шумът в медиите, общественият скандал. Неподходящата кандидатура на Иван Бориславов изведнъж се превърна в някакъв фактор на разделението и противопоставянето.
През цялото това време ме мелеше жестока болест, накрая попаднах в болница, не бях в състояние да се намеся, да си кажа думата, с ужас наблюдавах целия този абсурд. Наблюдавах отстрани нарастващото ожесточаване, заинатяване, встрастяване. Първоначално ме обзе паника. След това се успокоих, разбрах как трябва да постъпя. Ще кажа нещо лично. В дните на кулминацията на тежката ми чернодробна болест, усамотен в инфекциозна клиника, в Северния павилион, реших, че не мога да премълчавам и да лъжа, че нямам право да въвличам не по тяхна воля и други колеги, които изобщо не са участвали във формирането на решения и становища.
Анго Боянов бе започнал навсякъде - в интервюта, в откъслечни изявления да говори ние, т.е. Сдружението и неговите членове, УС. А просто нямаше право на това. За всички тези седмици той така и не се постара да проведе разговори с тримата членове на УС, да се опита да ги убеди в основателността на своите еднолични действия. Една възможност за получаване на такова съгласие от страна на Николай Кънчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов бе например евентуалното им участие в подписката на 300-те български интелектуалци (в."Демокрация", бр. от 10 февруари 2001). Но там от всички петима членове на УС отново фигурира единствено Анго Боянов. Другите не са дори поканени, попитани. Очевидно Анго Боянов и съмишлениците му се опасяват, че може да излезе наяве недемократичността на процедурата, че някой може да вземе и да прояви характер и да зададе въпроси, да изрази дори несъгласие, да развали единството.
А и с това емоционално "единство" нещата очевидно не бяха наред. Редица писатели (Иван Теофилов, Ганчо Савов и др.) оттеглиха имената си от тази, правена по телефона, подписка; публикувана бе усъмняваща се статия от композитора Борис Карадимчев. Десетки членове на Сдружението питаха кога и как е било извършено номинирането. А една обществена организация, включително и творческата, има опасност да започне да се разпада, ако членовете й са в неведение как се вземат решенията, как работи управителното й тяло, кой и на какво основание говори от нейно име. В дадения случай: наистина ли е толкова съдбовно важно ние да защитаваме на всяка цена Иван Бориславов, докрай?!
Оттук нататък, след излизането ми от болницата, уважаеми колеги и приятели, всички мои усилия са имали една единствена цел: освобождаването на Сдружението от една корпоративна отговорност, каквато очевидно не трябваше да носи. Оттук нататък всеки сам можеше да направи своя личен избор в конфликтната ситуация, да се определи на коя страна да застане сега или просто да наблюдава събитията като един от нашите родни абсурди, които поглъщат като в черна дупка позитивни енергии.
Декларацията на УС на СБП от 16.02.2001 бе необходимо да внесе яснота в цялата ситуация, да покаже отговорността на всеки един от нас, да посочи, че Николай Кънчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов нямат никакво участие. Декларацията - макар и предизвикала такова раздразнение и неразбиране - ни дава възможност да продължим на чисто. Разбира се, предстои и да преодолеем противопоставянето, дори развилите се безсмислени омрази. Това мое отворено писмо е и един призив да го направим. Трябва да работим и за разбиването на наложилото се в хода на конфликта противоборство между писатели и поети и журналисти. Трябва да утвърждаваме името писател.
В справедливостта на нашата постъпка ме убеди окончателно изречението на Иван Бориславов пред в. "Сега" по повод на нашата Декларация: "Срещнах се с всеки един писател от петимата (членове на УС) и разговаряхме нормално." Бориславов се е срещал само с Анго Боянов.
Искам за всички ни да задам следния въпрос: от кога изречената по целесъобразност неистина е по голяма демократическа ценност от истината, понякога неудобна?!

19 февруари 2001
Михаил Неделчев
председател на Сдружение на български писатели