Празната дреха
на техния пароксизъм


Наричащото се "Високата есен на твоето тяло" е лишено от телесност. То не е текст. То е нетекст. Единствената му интересност е неговият контекст. Неговата околост. За пореден път в нашата най-прясна култура боравим с контекст, който вие, стене и дращи да замести текста, да го подмени, да го състои. Но за първи път протагонист-жертва на този пароксизъм е човек на словото - не на попфолка, не на естрадата или шоубизнеса, а на перото. Литератор. Поет.
Който има време, пари и нерви, сам ще провери за какво става дума във "Високата есен...". Аз твърдя, че в него няма не театър, не литература, не майсторство, не артистичност - в него няма нищо автентично като вълнение, чисто като звучене, важно като казване. Третичност, овъртяност, мъгла и смог. Изродено говорене, безпомощни да очовечат това дръндорене актьори, нелепи "режисьорски" решения, абстрактно стояща футуристка сценична среда.
И така, контекстът:
Здрава, пребогата, агресивна до байгън PR кампания - казано модерно. Казано простичко, през настоящето хилядолетие само от бойлера ми не течеше Елин Рахнев. От всичко, което той избълбука като себерефлексия и рефлексия върху творбата си, запомних, "че пропагандира смъртта". След като гледах непредставлението на Георги Михалков, разбрах, че пропагандира нашата смърт. Зрителовата. Или смъртта на нашата потребност/право да очакваме от театъра "красота, мъдрост и добродетел" по Аристотел. Или смъртта на желанието ни за обмен - информационен, емоционален, енергиен, духовен.
В тази барокова рекламна еуфория авторът не пропуска да припомни, че е "поетически абсурдист". Нестиховете му са същата претенциозна безсмисловост, същият беззаконов и произволен сбиротък от "метафори", пози и интелектуалистко натегачество. Относно абсурдизма, към който копнее да се приплъзне, бих припомнила, с риск да обидя читателите, че в тези пиеси говорът е разбираем, прост като "Зайченцето бяло" и ежедневен като "отивам да купя хляб". Там няма никакви мистификации, никакви задръствания от книжна маниерност, няма и следа от словоблудство. Но има отношение към Смисъла и нонсенсът е средство да се говори, копае, страда по смисъла, а не предизвестен резултат.
Допускам, че Елин Рахнев много и от малък иска да бъде писател. Обсесиран е от тази идея. (Друг такъв, брат по съдба, е Стефан Кисьов. Имахме омерзението да гледаме неговите "Гларуси" на сцената на Благоевградския театър. Имаме и възможността да научаваме житията му от вестниците. Кой е той?) Няма лошо. Въпросът е, че това желание на Рахнев, съпроводено от подходящи кръжения около подходящи фигури, сюрреалистично за всяка друга нормална култура, успява след едно единствено симпатично есе като "Боб" да го направи драматург на Народния театър. (В "Боб" обаче имаме два мощни таланта - на Даниела Ляхова, която прави образ на спектакъла, и на Мария Каварджикова, чиято пареща женственост влива кръв на всякакви думи.) Едва ли с назначаването му на този пост от него се очаква да съставя програмки или да предлага заглавия на Александър Морфов. По-вероятно е от него да се очаква захранване с авторски текстове на най-снажната ни театрална институция. Това обаче си е проблем на ръководството и мъдростта му да не протегне ръка към "Високата есен..." си е за шестица. Или мъдростта на автора да не я предложи в театъра, където е на щат.
Думата тук е за друго. Заема се постът и напред пристъпва Хорът на Медиите - онези жълти, жалки и жмящи листовки, които осигуряват 5-минутна слава на гърли и пичове, бездарни и кичозни мегазвезди - обект на копнения на онези слоеве от населението, които не "никога няма да прочетат "Братя Карамазови" (по Владимир Каракашев), но не знаят и кой е авторът на "Чичовци". Тези перални, които уж оцеляват в пазарна ситуация ("Ти се прави, че говориш, аз ще се правя, че ти вярвам"), които безславно произведоха една нелоша певица и потресающа актриса (Нона Йотова) във femme fatale на несъществуващия у нас шоубизнес и години занимаваха оскучения и неоскучения читател с всяка буква, сричка, вопъл и физиология от нейното CV. Същите тези лишени от средностатистически вкус и око да различат фалшивото от ценното в културата, кича от изкуството, можещите от неможещите, тези неграмотни хора, наричащи се "журналисти", трибуни на общественото мнение, негови автори и изразители, сега са на път да прережат в зародиш възможния талант на Йоана Буковска - не без нейна помощ, но тя е твърде млада и какви са емблемите за успех в България - като обграждат крехката й фигура с дула от микрофони и фотоапарати, за да произведат интервюта-бръщолевения, с които да си платят кебапчетата. За същите тези информационни носители пръкването на нещо като "Бая си на бълхите" на Боян Папазов е от нулев интерес, а актриса (Бойка Велкова), направила изключителни роли в "При закрити врати" и "Три сестри", непрестанно обговарят като жена на Теодосий Спасов и хубавица - все едно е ваза, домакиня или фотомодел. Същите тези вестници в репортаж за конкурса на Народния театър за нова българска драматургия съобщават журито, започвайки с Елин Рахнев, за да го завършат с Константин Илиев. Авторът, ако не на друго, то поне на "Нирвана"и "Великденско вино".
Това е контекстът, който творим, търпим и дишаме. Явно ни устройва.

Аве Иванова

P.S. Тези редове не бяха писани за този вестник. Отпечатани тук, те са хептен нефункционални.
Вървяхме след видяното в "Зад канала" заедно с редакторката на "Капител" към "Капитал", сипех в права редица огън и жупел и се питах на глас: "Как е възможно?". Макар да не мислеше като мен, тя ме покани да напиша. Казах й: "Анелия, този път няма да мога да бъда учтива." Отговорът й, възрадващ, бе: "Нищо от това. Нали името ти стои - то си е твоя позиция." После текстът се оказа физически дълъг и в някакви свои съждения неприемлив. Предложих го на в. "Дневник" - нов и чист като неразопакована риза. Отговорът бе, че е силен, с позиция, но Елин Рахнев е техен автор и ако намерят колега, който да напише баланс, може да се мисли за отпечатване. Явно не намериха.
Преди години Камелия Николова ме покани да й напиша нещо за новата й страница в "Литературен вестник". Предложих й да споделя възмутата си от една млада, но набираща лавинна скорост тенденция в "културния ни живот" - медийната манифактура на звезди от хора, произвеждащи повече шум около своя бит, отколкото респект със своето творчество. Като ярък въплътител на тази тенденция посочих на Камелия Нона Йотова. Отговорът й, попарващ, бе: "Не, Аве, това ще се счете удар по правителството (?!). А и аз съм човек постмодернист - не искам скандали на тази страница."
Цензура няма. Няма Политбюро. И прямотата е по-самотна от всякога. Възможността за разговор по същество е отчайващо утопична. Няма цензура. Има кълбо - оплетено, вонливо и лепкаво - от свински чревца, за които върхът на моралния сладолед е да не обидят познато или непознато другарче. "За мъртвите добро или нищо" - така ли излиза? Същата подмяна на текст с контекст царува и лудува по вертикалите и хоризонталите на нашето културно, обществено, политическо, а може би и личностно животуване. Ето, и моят контекст излезе по-занимателен от текста си. Всмука го.

А. И.





Много средни хора се занимават с неща, които не са им работа. Мечтая за времето, когато всеки ще си тежи на мястото. Странни личности заемат странни места, правят странни изказвания...
Елин Рахнев
в интервю с Кристина Патрашкова във в. Монитор