Из чуждите чекмеджета

Още писатели за нас
6. Следващата статия по темата "чуждестранни писатели за България" е рецензия1 за книгата на Роджър Рапопорт "Под светлината на слънцето" за новия живот в Източна Европа. Според наблюденията на автора животът в много отношения не успява да бъде нов, защото предишният строй е оставил огромни икономически проблеми, но началото е поставено и "залезът на комунизма, ...както и ескалиращата криза в Съветския съюз, със сигурност ще имат по-трайно значение за световната история от епохалните събития в Персийския залив." Книгата на Рапопорт, базирана на лични впечатления и интервюта, "показва борбата на обикновените хора да се адаптират към огромните политически, социални и икономически промени, разтърсващи основите на всекидневието им". Това е една внимателна, сериозна резцензия за една очевидно внимателна, сериозна книга.
7. Най-сетне британски вестник на хоризонта2 за театралната инициатива "Крос Рефърънсис". Замисълът на домакините е да се поразбъркат международните карти и седмина драматурзи от различни части на света да представят тридесетминутни пиеси на английска сцена. "Все още се очакват произведенията от Южна Африка, България и Обединеното Кралство"
Международните театрални поръчки имат за цел да "подгряват" публиката преди основното събитие - "великолепната драма "Смъртта и девойката" от Ариел Дорфман". Следва възторжена рецензия за Ариел Дорфман. Името на българския автор, поканен да участва в инициативата, не става ясно.
8. Преминаваме набързо през бележка за Дейкин Уилямс, брат на Тенеси и, уви, в сянката му, който търси своята изява чрез пътепис за Европа. Вдъхновението идва от десетседмично пътуване из Дания, Германия, Полша, Гърция. В това число и у нас.3
9. Следват два аса на съвременната английска литература - Малкълм Брадбъри и Джулиън Барнс. Ето какво споделя първият от тях в интервю, наречено "Идеалният уикенд за мене"4.
"Въпрос: Къде бихте отишли?
Малкълм Брадбъри: Във Велико Търново, древната столица на България и един от най-очарователните стари градове на Източна Европа; вълшебно кътче върху хълм, увенчан със замък и островърха църква. По склоновете му се издигат стари манастири, а над речната долина се вият щъркели. Търново е университетски град и за първи път го посетих през 1970 г. по повод едно лекционно турне, организирано от Британския съвет. България се превърна в пейзаж на творческото ми въображение, който съм използвал в два романа.
В.: Къде ще отседнете?
М.Б.: В някоя стара странноприемница. Хората там са бедни, така че удобствата се ограничават с най-насъщното. Прекарват времето си в целодневна борба със слънчевите лъчи и по къщите цари вечен сумрак.
В.: Какво ще си поръчате за ядене?
М.Б.: Нещо необикновено. Свински джолан с кисело мляко или гулаш с пореч. Това е непредвидима селска кухня, която може да бъде много добра, както и ужасна.
В.: Какво ще пиете?
М.Б.: Българско червено, избрано по съветите на местните хора."
По-нататък се оказва, че Брадбъри би взел със себе си книгата "Дунав" на Клаудио Магрис и музиката на Сметана, Кодай и Дворжак. Ще гледа всичко друго, но не и българска телевизия, а желаният филм ще е "Посредникът", за да му напомни да се прибере у дома. Картините ще са няколко миниатюри от Шагал, най-неприятната компания би била колега-писател в съседната стая, избраният вестник - "Економист", а вещта, която няма да вземе със себе си, е телефонът.
"В.: Кои са трите неща, които най-силно бихте искали да направите?
М.Б.: Да се разхождам по криволичещите улички на стария град. Да обходя древните църкви. Да посетя стария търговски град Арбанаси с големите му, построени по турски тертип къщи, и манастирската църква, която притежава някои от най-красивите фрески на християнския свят.
В.: Какъв сувенир ще си донесете у дома?
М.Б.: Тютюн за лула - толкова, колкото законът ми позволява."
Какво се надява М.Б. да завари, когато се върне? "Икономическо съживяване."
Първо, личи си, че авторът притежава поне три характерни за българите черти: много пуши, избира червеното вино от региона след консултация с познавачите и се надява на ненадейно икономическо възстановяване в собствената си страна. Второ, личи си, че интервюто е дадено от личност, очарована от Велико Търново, старинната му красота и възможности за творческо усамотение. Прекрасно е човек да вдъхне български въздух изпод професорския взор на Брадбъри. И трето, личи си, че пътуването в България е избрано като бягство от тук и сега. Само два часа път със самолет и си в миналото - без телефон, без ангажименти, по възможност без колеги в съседните стаи, в режим на пълна релаксация. Музиката, книгите, картините и вестниците, тоест завоеванията на съвременната култура, ще бъдат донесени от чужбина, предимно от Средна Европа, през която отново може да се прочете Изтокът, но на по-рафиниран език. България е островът на недостижимото спокойствие, в което един непридирчив естет може да се оттегли от живота. За нас остава въпросът как един тукашен "островитянин" може да се включи в същия този живот.
10. И докато Брадбъри се наслаждава на идилично огряната ни от слънце земя, Джулиън Барнс в "Бодливо прасе"5 ни отрежда по-скоро обратната страна на луната. Рецензията за романа му е озаглавена "Сумрак на Балканите". И ако сумракът в предишния текст обитава вътрешното пространство на българските къщи, тук той е излязъл навън, в социалното пространство, и се е разпрострял като гъстък думан над Балканите. Отговорът за разликите между двата погледа е прост: Брадбъри вижда вън от хотела си природа и отломъци от древни времена, Барнс вижда съвременни обществени отношения.
Рецензията започва с въпроса възможно ли е цяла една държава да получи медицинска помощ. Действието на романа се развива през януари 1991 г. в една неназована балканска страна, чийто бивш диктатор, моделиран по образ и подобие на Тодор Живков, е изправен пред съда. "...Новоиздигнатите власти искат чрез пространни предавания по телевизията да превърнат процеса в катарзис за нацията. Всичко е предвидено така, че да няма оправдателна присъда." Бившият диктатор обаче е хитър и самоуверен. А прокурорът е разяден от съмнения. В сюжета се намесват и Вера, Атанас, Стефан и Димитър, които са част от младото население на страната и нямат нерви да чакат присъдата. "Застреляйте го!" - крещи Атанас към телевизионния екран.
"Въпреки смяната на правителството, мъртвата ръка на миналото държи процеса с хладина, напомняща на грамадните, капещи, неотоплени държавни блокове, строени от комунистите. Измамите и увъртането са устойчиво присъствие като мръсния въздух и дългите опашки пред магазините.
... Всеки от героите от време на време достига до плашещи политически констатации, които отразяват сложността на посткомунистическия живот в България и Русия. Бившият президент твърди, че той не само дал на хората ред, но и надежда за бъдещето, каквато сегашният режим не може да им осигури."
Наистина мрачна работа. Книгата е определена като малко монотонна, но подходяща за описването на неизкристализиралия живот след промяната. Не е особено приятно, че авторът е почерпил посткафкианското си вдъхновение от родния социален пейзаж. Но по-скоро друго ме тревожи. Изглежда, че Барнс е написал книга за процесите, които някой от нас трябваше да опише. Но какво правехме всички ние през 93-та година? Общо взето, чакахме по опашките и викахме срещу телевизора.
11. След този ин-ян на британската фикционална картография идва рецензия за пътеписа на Робърт Каплан "Пътешествие през историята"6. Авторът е пътувал през Югославия, Румъния, България и Гърция в книжната компания на пътешественици от по-ранни времена. Това изброяване е поводът страната ни да се появи в статията. Рецензията продължава с пространен коментар за положението в Югославия.
12. Писмото на д-р М. А. Кей в Таймс от 3 юли7 отговаря на статия на Ребека Тинсли от 12 юни, която поради някаква електронна прищявка не можах да намеря, но текстът й може с голяма точност да се възстанови по добросъвестните поправки на възражението:
"Току-що се завърнах от България, където бях отличена с наградата "Българска роза" за пътепис. Следователно прочетох статията на Ребека Тинсли с интерес.
Униформените гвардейци на публикуваната снимка от три години ги няма пред мавзолея. Сградата е празна и нашарена с графити. Тъй нареченият "булевард с жълтите плочки" не е дело на народното строителство; той, както и храм-паметникът "Александър Невски", предхождат комунизма с половин век. Не мога да си представя улиците на София зловещо безлюдни, нито пък ми се струва вероятно костюмираните чужденци с издути куфарчета да са зле замаскирани туристи.
Повечето англичани, които се интересуват от България, ще се обърнат не към романа на Джулиан Барнс, а към българския месечник "Инсайдър". Рилският манастир е туристическа атракция най-малкото от 20 години и е признат от Юнеско за паметник на световното културно наследство поне от преди десетилетие. И накрая, българите масово следяха дебатите в парламента през лятото на 1990 г. Днес те се борят за хляба си.
С уважение: Ани Кей"
Наистина, с уважение - Б.а.
13. Следва критика на пътеписа "Пеша до Златния рог" от Джейсън Гудуин8, който в златните рамки на английската откривателска традиция, въоръжен с географски карти и удобни обувки, прекосява Полша, Словакия, Унгария, Румъния и България, за да стигне до "мистичния" Истанбул. Тук няма много за нас, но има интересно разделяне на мненията между автора на книгата и авторката на рецензията Ан Апълбаум по въпроса как трябва да се тълкува светът и в каква дълбочина е възможно да се постигне това. Според пътешественика Източна Европа е интересна, но не те хваща за душата. "Пейзажите често са безлични," резюмира впечатленията му Апълбаум, "градовете сиви, хората не се изразяват на специфичен, удобен за цитиране английски както индусите или африканците; кратките разговори с тях не са обезателно по-интересни от размяната на реплики с непознат в Лондон. Пък и рисковете в Източна Европа не са големи. Ако човек иска да броди из полята и да спи по плевните, Словакия е много по-безопасна в това отношение отколкото Англия."
Рецензентката отбелязва, че интересното в Източна Европа е най-новата й история, но придържайки се към ролята си на дръзкия-английски-пътешественик-сред-екзотичните-диваци (и не успявайки да си намери преводач) Гудуин пропуска целия екшън.
"В Румъния един човек му казва: "Едно време бях шеф на митница, пък сега продавам цигари." В отговор на което Гудуин пише: "Исках да го попитам какво му се е случило." Но не го пита. В Полша пък среща мъж, който с езика на жестовете сякаш се опитва да му каже нещо за Освиенцим. Но "Полша... много красива" са единствените думи, които успява да произнесе на английски, и ние никога не* разбираме дали е оцелял от Освиенцим, посетил Освиенцим или всъщност въобще не говори за Освиенцим."
Аматьорството на Гудуин по-нататък е разпънато на кръст и основният въпрос се очертава приблизително така: ако пътеписът излезе несполучлив, видяният отрязък от света ли е непълноценен или способността на автора да интерпретира видяното. Важен въпрос. Ан Апълбаум недвусмислено застава зад втория възможен отговор.
14. Отново контрапункт - рецензия на пътепис, този път писан с разбирането на емигранта, който се връща в познатата си и същевременно променена Източна Европа.9 Ева Хофман, бивш редактор в "Ню Йорк Таймс Бук Ривю", "се среща с писатели, професори, духовници, политици и работници в Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и България. Пише със съчувствие за мечтите, разочарованията, объркването и противоречията, които краят на комунистическата ера носи на всяка от тези страни... Най-вълнуващите откъси от тази изключително лична книга са историите, които хората разказват на Хофман за живота си. Припомнените с равен тон ужасяващи случаи на насилие, дребнава тирания, надзор и лишения придават на живота в Източна Европа лек нюанс на сюрреализъм..." И дотук е ясно, че между този пътепис и предишния общото е само в жанра.
15. Ударът идва от неочаквана посока, от близко разстояние и, най-лошото, нападателят е самоуверен като на собствен терен. Натъкваме се на текст от Славенка Дракулич с обем от 2707 думи (!), в който българите са разкритикувани с цветисти изрази, че макар да живеят вече в пазарна икономика, още не са им увряли главите да се усмихват на клиентите10. Момичето на рецепцията в "Шератон" не й се усмихва. "Сигурен знак, че съм в София. Тук администраторки, камериери, пикола и сервитьорки не се усмихват дори за по 260 долара на нощ, което сигурно прави хотела най-скъпия в света." Следват предположения от страна на авторката, че персоналът навярно се смята за собственик на хотела, "в крайна сметка, не беше ли доскоро всичко тук на народа?" Иронията се стеле на пластове. (В интерес на истината и в Хърватия всичко беше уж на народа, но Дракулич не показва, че го е смятала и за свое.) "Когато се появи гост, те го поглеждат с лека, но видима досада, сякаш казват: "Коя си ти? Какво искаш?" Нещо повече, те ясно показват, че трябва да цениш любезността им, сякаш е специално благоволение. Твърде горди са, за да се усмихват, показвайки на госта, че, да, ние сме тук заради тебе, но ти няма да ни видиш усмивките, защото те са безценни. Красивите им, каменни лица май никога не са чували за любезност. И най-вече, сякаш никой не ги е уведомил, че са тук, за да обслужват." На крилата на това вдъхновение Дракулич минава през австрийските авиолинии и там не й се усмихват, през "Пирогов" - и там не й се усмихват. "Но откъде да се научат на нещо друго? Откъде да видят усмивка? Животът им минава сред навъсени, мрачни лица, потъмнели от еднообразието на всекидневните неволи, имат ли шанса да се променят отведнъж?" Решила, че е стигнала твърде далеч в оправдателните аргументи, пък и от страх да не остане криворазбрана, добавя: "Особено ако и през ум не им е минала необходимостта от това."
Накрая Дракулич се качва в такси и там музиката е надута до край, шофьорът пуши (и също не й се усмихва). "Но аз не казах нищо. Не посмях. Това очевидно беше неговата идея за частно такси и съобщението беше: Това си е моята кола и ще си правя в нея каквото си искам. Ясно ли е?
Да, господин Таксиметров Шофьор, разбрано - помислих си аз."
От афектираното повествувание не става ясно кое всъщност ядосва Дракулич повече - това, че някой не й се е усмихнал, или това, че някой не е осъзнал задължението си да й се усмихне. Знаем си, разбира се, колко степени на неприязън може да изрази обслужващият песронал в България, но никое отношение не може да се изведе в правило. Все пак, именно поради тази нерегламентираност - в никакъв случай не я защитавам, но неочаквани хора могат да ти помогнат на неочаквани места от чиста човещина. Докато четях текста и настойчиво повтарящите се събития в него, у мен се засилваше убеждението, че може би Дракулич не е от хората, които предизвикват спонтанна усмивка. Но разбира се, това е само едно предположение. (Пък и нямаше снимка.)
16. 17. Съобщение за посещението на американската поетеса Каролин Форше в България от 20 март 1996 г. и споменаването на България от писателя Рой Хатърсли (30 окт. 1999 г.) като една от крайните точки на многобройните му пътешествия.
С това кръгът се затваря и змията захапва опашката си. Последният от появилите се в списъка писатели, както и първият, цитира страната ни като доказателство за невъобразимо далечните си скитания. Което, разбира се, е чиста случайност.
От друга страна, кое не е?

(Следват статиите за българските писатели)

Кристин Димитрова


Поетесата Кристин Димитрова е автор на книгите "13-ото дете на Яков", "Образ под леда", "Лица с преплетени езици". Превежда лирика от английски, автор е на учебник по англоезиково обучение.


1 The San Francisco Chronicle, Feb. 3, 1991, Afther the Fall of the Wall, авт. Les K. Adler, Рецензия за книгата Into the Sunlight: Life after the Iron Curtain от Roger Rapoport












2 Financial Times, July 11, 1991, Cross References, авт. Clare Armistead
















3 St. Louis Post-Dispatch, Dec. 15, 1991, Dakin Williams tells his own stories, авт. John M. McGuire

4 The Times, Sept. 26, 1992, My Perfect Weekend, интервю от Rosanna Greenstreet
















































































5 The Christian Science Monitor, Jan. 20, 1993, Twilight in the Balkans, авт. Mary Warner Marien, рецензия за романа The Porcupine от Julian Barnes



















































6 St. Louis Post-Dispatch, Apr. 25, 1993, A Tramp through the Balkans, авт. Max J. Oikenfuss, рецензия за книгата Balkan Ghosts A Journey through History от Robert D. Kaplan

7 The Times, July 3, 1993, Inside Bulgaria, от Dr. M. A. Kay
































8 The Times, July 26, 1993, No Plain Sailing to Byzantium, от Anne Applebaum, реценция за книгата On Foot to the Golden Horn от Jason Goodwin
















































9 The Seattle Times, Jan. 23, 1994, Exploring New Europe's Past, Present от Nansy Pearl, рецензия на книгата Exit into History: A Journey through the New Eastern Europe от Eva Hoffman



















10 The Observer, 24 July, 1994 At the Tender Mercy of an Unsmiling Sofia Sphinx Slavenka Drakulic