Георги Минчев
(1943 - 2001)

имаше на младини една мечта: Да се облече цял в бяло, да метне китарата на рамо и когато излиза от задръстения вход на дома си, едва да си пробива път сред припадащи от любов фенки с протегнати снимки за автографи. Нещо като в клип на Елвис Пресли. Всъщност младостта си извървя с мъчителните първи стъпки на българския рок, премина през ентусиазма на "Бъндараците", "Щурците", "Сребърните гривни", а много по-късно стана едно от евъргрийн-лицата в "Стари муцуни" и "Полезни изкопаеми".
Като много други историйки, разказани в песните му, и мечтата си рисуваше като шарж. Иначе беше наясно, че звезди у нас не виреят и звездоманията не ни е присъща. Затова предпочете да описва "блажените години, когато рокендролът беше млад" с неизменната доза носталгичност и с точно премерена ирония. Беше един от новата вълна певци, които промениха отношението към текста на песента и съумяха да го изричат чрез музиката отчетливо, да му придават многозначителността на поезия. Въпреки привидната лежерност в нареждането на римите. Той бе и от първите, които елеминираха представата за поп- и рок-певеца с блестящия вокал. Умееше да каже много с "три акорда на китара, с леко дрезгав глас", да бъде лиричен дори и в шегата, и в бунтарството си. Успя да постави свой гриф върху "Снегът на спомена" на Петър Ступел и "Бяла тишина" на Борис Карадимчев, и то така, че да ги превърне в хитове и да накара мнозина да му приписват авторството.
Изпя песните си автобиографично. Но още дълго ще откриваме себе си в тях.
Сбогом!


Елена Драгостинова