За флирта на интелектуалеца с властта
Може би около сто години след явяването на трактата на Марциан Капела "За сватбата на Меркурий с Филология", чието заглавие служи за алюзия на настоящия текст, в Рим през 526 година сл. Хр. е екзекутиран за заговор срещу властта на остготския крал Теодорих "последният римлянин и първият схоластик" Аниций Манлий Северин Боеций. В затвора, където Боеций престоява цели две години, той пише своето най-популярно съчинение "За утешението на Философията", където, между другото, срещаме и следните знаменателни редове: "Ти и Бог, който те е внедрил в душите на мъдрите хора, сте свидетели, че към държавна длъжност ме подтикна не друго, а само желанието, общо за всички добри граждани... Ала ти виждаш докъде ме докара моята невинност - вместо награда за истинската добродетел, получавам наказание за измислено престъпление." Горкият поплак на Боеций е като че ли емблематичен за всяко приближаване на интелектуалеца към властта: от нея той е винаги употребен и никога възнаграден. Бидейки самата инструмент, тя инструментализира и него, превръща го в средство за постигане на целите си, след което го захвърля без угризения. Настоящите мисли ще се опитат да изиграят ролята на профилактично, хигиенично, антисептично и опомнително средство срещу пагубното привличане на интелекта от властта.

1. Няма да крия, провокация на писането са последните събития в Българското национално радио. Случващото се там е много тъжно: вместо интелектуалецът да се опитва да защитава по всякакъв начин посегателствата на държавата върху свободното слово, той, напротив, й помага да намести по-добре намордника. В различните позиции за ролята на радиото (и предимно на програма "Хоризонт", защото за нея иде най-вече реч) изкристализирват две различни разбирания за това какво трябва да представлява една обществена медиа. От едната страна са седмината членове на Националния съвет за радио и телевизия заедно с избрания от тях нов директор Иван Бориславов, от другата - протестиращите журналисти заедно с повече или по-малко явно подкрепящите ги членове на НСРТ Светлана Божилова и Георги Лозанов. И с просто око се вижда лимеса, който ги разделя: вторите са професионалисти, занимавали са се с журналистика - и практически, и теоретично, значи знаят за какво става дума, когато се говори за информация. Първите също са пишещи (4 от 7), но не конкретни всекидневни дописки, репортажи, материали, а неща по-абстрактни - стихове, разкази, романи. Така, ако едните отразяват случки от реалността, другите изпращат размисли към реалността; за едните приоритет е съобщението, за другите - посланието. Само че посланието, наскоро пак в "Култура" говорих за това, е онова нещо, което специалистите по семиотика и информатика назовават "страничен шум", сиреч замъгляващото и изкривяващото съобщението в неговата информационна първичност извънинформационно влияние. В този смисъл настояването за повече духовност е настояване за повече послание, с други думи за повече страничен шум около съобщението, което неминуемо ще го обвие като в пашкул и така ще го лиши от първоначалната му чистота. Не случайно седмината-"за"-Бориславов изтъкнаха като върховен аргумент на своето гласуване факта, че той изложил най-добри виждания за програма "Христо Ботев" - един медиен продукт, още със своето зараждане заложил много повече на посланията, отколкото на информацията. И то съвсем съзнателно. Информацията обаче, както добре знаем, е власт, от което следва, че от начина, по който ще се поднася, ще зависи посоката, в която тя ще въздейства. Обременена със "странични шумове", с послания, тя повече ще манипулира, отколкото ще информира: една медийна стратегия, позната твърде добре от по-минали години, но не особено съответна на изискванията, на които едно съвременно "средство за масова информация" би трябвало да отговаря. Така че, въпреки благото и хрисимо звучене на желанието за повече духовност в радиото, то съвсем не е безобидно, напротив: в дълбоките му фундаменти се крие възможност за прилагане на един тип цензура, която зад настояванията за високоинтелектуални критерии ще практикува доста манипулиращи и дезинформиращи техники на упражняване на медийна власт, които, макар за известно време вероятно да хващат дикиш, в крайна сметка ще сторят така, че радиото и в частност програма "Хоризонт" ще загубят своето място на "информационен лидер". Накратко, "повече духовност" води до повече послания и до по-малко информация, което за радиото (пък и за която и да е медиа, претендираща да има и строго информационен характер) си е направо из/про-падане в клинична смърт.

2. Още нещо: с настояването за "повече духовност" радиото изведнъж от началото на ХХI век бива препратено направо в края на ХVIII, а за България - в ХIХ, в епохата на европейското Просвещение и съответно българското Възраждане. И съвсем точна е преценката на Георги Лозанов за предпочетената концепция като "читалищна", ще рече място, център, от който струи образователна светлина към тъмни и потайни за знанието пространства. Всъщност тя тотално претрансформира културния проект на радиото: от постмодерност в модерност, от "хоризонт"-ален във вертикален, от топос на смешение на езиците в топос на единствения правилен и верен език. Един любопитен паралел ще илюстрира по-добре това объркване - думите на Васил Друмев за българските читалища и усещането на (отново) Георги Лозанов за някои от членовете вътре в НСРТ. Казва Васил Друмев: "С една реч, читалищата у нас заемат характер на някакво си главно средоточие за умственото и нравствено народно развитие." Споделя Георги Лозанов (в интервю за в. "Капитал"): "В НСРТ има хора (...), които гледат на съвета като на медийна съвест. В техните представи всичко долу на земята жужи, а пък има едни отгоре, които са с особени морални сетива и могат да кажат кое е добро и кое лошо". Успоредицата е ярко забележима: "средоточие на умствено и нравствено развитие" и "едни отгоре с особени морални сетива". На полицентризма на постмодерната епоха е противопоставен моноцентризмът на модернистичното мислене, на множеството гласове - един-единствен верен, истинен глас. Подобно разбиране обрича радиото (и всяка друга подопечна на медийния съвет медиа) на "възрожденско превеждане" (Албена Хранова) и на "възродителен процес": провижда го не като отразяващо обществения процес, а като възпитаващо обществения процес, вменява му педагогическо-дидактическа функция. Което моментално отмества радиото от локуса на информацията в локуса на пропагандата. Подхлъзване твърде опасно и поради това в никакъв случай не бива да бъде с лека ръка подминато.
Честно казано, аз не вярвам членовете на НСРТ, а и самият Иван Бориславов да не разполагат с ясно понятие и съзнание за това обслужващо моментната власт преформулиране на назначението на радиото. Всъщност те са в ситуация "цунгцванг": ако нямат понятие, значи не разбират нищо от медии и, следователно, са несъстоятелни като членове на един медиен съвет или като медийни директори; ако пък имат понятие, значи доброволно отдават на държавата нещо, което трябва да пазят като зеницата на окото си и заради което, по смисъла на закона, бе конституиран медийният съвет, а именно - свободата на словото. Така, от едната им страна е Сцилата на некомпетентността, от другата - Харибдата на политическия слугинаж, а те по средата - нито да отстъпят, нито да напредват. И жалко, но е така: с решението за назначаването на Иван Бориславов за шеф на Българското национално радио НСРТ сам си подписа смъртната присъда: след него той няма как да не се разформирова или заради некадърност, или заради поръчковост, без значение дали нея наистина я има или пък просто е едно пределно престараване.

3. Това подпъхване на пропагандата под информацията вероятно иде от смесването на три вида власт вътре в медийния съвет, довеждащо до пълна дезориентация сред част от неговите членове. Първият е властта като политическо действие, вторият - като морална позиция, третият - като експертно мнение. Разпределени в линейността на времето, те заемат различни, несъвпадащи точки: политическото действие е своето настояще, моралната позиция е неговото бъдеще, експертното мнение - неговото минало. В НСРТ, сиреч, объркаха времето: вместо въз основа на миналото да определят настоящето, те го определиха въз основа на бъдещето. Поставиха знанието in abstracto пред и преди знанието in concreto. С което обезсилиха своето действие, тъй като от тях се искаше да вземат решение тук и сега, не с оглед на там и някога, в близко или по-далечно бъдеще. Те, така да се каже, се опитаха да реализират един утопичен проект; но именно защото е утопичен, той бе обречен на провал.
Характерно за утопията е, че тя строи едно идеологическо бъдеще; опира се не на възможното, а на нужното. Честа интелектуална забежка винаги с катастрофални последици: Платон е продаден в робство заради тия си илюзии, заради илюзиите на Маркс пък ние съвсем не илюзорно теглим. Утопията тоест смесва, забърква в едно политическо и морално, социално и интелектуално. Тя се опитва да превърне съзерцанието в действие, да направи теорията практика. Но още от Макс Вебер знаем, че позицията на политика и позицията на учения/интелектуалеца са съвсем различни и абсолютно несъвпадащи една с друга; и когато има желание за припокриване, от него не излиза нищо добро.

4. Най-печалното във всичко това е, че интелектуалецът гласно или негласно, но все пак застава в служба на властта. Впрочем, нищо чудно, поне не за нашите географски ширини. Българският интелектуалец е все Гьоте(вец) - разпънат между творческата неумора на "Фауст" и кротката длъжност на имперски съветник. Доколко това се е внедрило като естествена нагласа в българските интелектуалстващи глави свидетелства текстът в "Литературен форум" на Галина Джурова "Иван Вазов и Захари Стоянов в Русе през 1878 г.", в който противоречията между двамата се обясняват включително с прошенията за чиновническа работа, изпращани от Летописеца, и липсата на "най-малък опит за помощ" от страна на Патриарха. Тази нагласа е, разбира се, обяснима - България е твърде мъничка страна, за да може един пишещ, рисуващ или въобще хуманитарстващ/изкусничещ да намира достатъчен пазар за своите продукти. Но не е извинима. Защото предполага компромиси с властта, които в един момент преминават границата на приличието, захвърляйки техния "автор" в срамотата на безличието. Политическата власт е като Змей Горянин, който хапва авторитета на интелектуалеца като млада девойка. Това е перманентен обратно-пропорционален процес: властта черпи от интелектуалеца авторитет, оставяйки самия него без такъв. Всяко приближаване до нея крие страшната опасност той вече да не бъде това, което е. Оттук следва, че винаги трябва да се разполага на безопасно разстояние от нея и винаги да следи с подозрение действията й. Казахме, неговите мнения и оценки идват след тях и единствено тогава те са резонни и чуваеми; в противен случай се размътват в операциите на властта, избледняват и се припознават като част от тях и съответно се преценяват по същия начин. Само че, за разлика от политическата власт, интелектуалецът няма предимството думите му да създават действия, както би казал Андрей Райчев (или поне не непосредствено), те само са в одобрение или неодобрение на нейни действия. Той, така да се каже, по отношение на нея е ответник, резоньор, което ще рече, че по резоньорството му ще го познаете. И когато неговият резониращ акт е в синхрон с политическата власт, той по необходимост не е в синхрон с интелектуалната власт. Ето защо смущава тръгналата подписка на интелектуалци (това досадно множествено число) в защита на Иван Бориславов и против протестите в радиото. Понеже зад заявената защита прозира друга - защитата на правото на властта да се бърка безпардонно и без съобразяване в начина, по който работи медиата, в начина, по който функционира информацията. Няма значение, че тази намеса е индиректна, чрез НСРТ. С последното си решение медийният съвет сам демаскира властта, сам смъкна доминото от лицето й. За трите си години съществуване той имаше достатъчно време да се заяви като експертно-регулаторен орган, прояви се обаче единствено като властово-забраняващ. И, само малка вметка, несправедливо е радиожурналистите да се обвиняват в "чешка" имитация - просто съветът имаше нужда да се докаже, получи достатъчен толеранс да го направи - не успя. Демонстрира несъстоятелност, поне в тоя си вид. А тоя му вид е производна функция не на друго, а на политическата власт. В този смисъл да се защитава последното решение на НСРТ е все едно да се защитава властта такава, каквато е, без никакви резерви. Една, според мен, доста съмнителна позиция, която извежда интелектуалеца от мястото му на обществена съвест, за да го препрати светкавично на мястото на властови лъстивец. Клиентелист. И така да го дискредитира окончателно в очите на четвъртата власт, създаваща впрочем - нека му напомним, ако е забравил - общественото мнение. Защо тогава интелектуалецът се чуди, мае и оплаква, че няма достатъчно висок авторитет в социума?

5. Флиртът на интелектуалеца с властта не свършва никога щастливо - със сватба, а винаги нещастно - със сълзи. Властта прелъстява интелектуалеца, използва го, докато й върши работа, след което без жал го захвърля. След "любовта" с нея интелектуалецът винаги се чувства изхабен и употребен, докато тя - сияйна и горда, продължава нататък, зарязала го в калта на човешкото презрение. И тогава той - отхвърлен, с горък вкус в устата, си спомня за Боеций...

15 февруари 2001
Митко Новков


Митко Новков (1961) e завършил философия и психология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на литературоведски и културологични статии, публикувани в периодиката, както и на книгата с истории "Изядената ябълка" (1999). Телевизионен наблюдател на в. "Култура".