Прилив на нежност

Мнимият невинен
"Прилив на нежност" (сц. Руденко Йорданов, реж. Коста Биков) е филм за мъчителното раждане на един антигерой. Той прилича на дете, но е лишен от детската първичност. Късно му е да е дете, а му е рано да е войник; нито може да бъде още послушен син, нито вече е готов да бъде мъж. Още по-малко пък - нечий стопанин. Той нито е професионален караулен, нито роден резбар. Нито е занаятчия, нито селянин, нито бомбаджия. Той всичко върши postfactum и едва след като някой му обясни, нареди или още по-добре, когато го изкомандва.
Пейчина (така се казва този странен псевдопротагонист) върви винаги подир събитията и сякаш пребивава вън от света. Той обикновено стои, седи, чака, крие се, отлъчва се - в повечето случаи вцепенен, като че ли още несъбуден. Пейчина е точен образ на онова, което древните са наричали potentia. У него не само душата и лицето са още неоткрити; той и телесно е недостатъчен, а раненият му крак и куцукането само допълват това неведомо беззлобно същество, което се лута в напора си да се появи на белия свят, да заяви за себе си.
Откъде извира това странно Пейчиново отсъствие? Какъв е този тъй неясен контур-човек, тази оскръбена, омъчнена маска-лице? Тази кретаща походка, приведеният силует? Накъде се е запътил този дневен сомнамбул? Това провидение, тази при-видност с наведена глава? Това никому ненужно, пречещо тяло, което често се превръща в посмешище за другите? Какво вещае обиденото му лице, взряно навътре, което понякога ни стряска? Откъде иде тази несвяст и накъде ще отведе тя своя клет пленник Пейчина?

1. Инфантилност

Това, че Пейчина е някак недоразвит - до степен на инфантилност - не е трудно да се види. Вече е в казармата, а не знае какво е "дезинфекция" и никой не другарува с него. Не му се доверяват дори като дежури на пост (когато докарват варта); нямат му доверие, както възрастните не смеят да се доверят на дете. Ефрейторът го взема на подбив - с неадекватността си е "подходящ" да занесе писмото на пияния царски капитан.
Не спорят с него, не го наказват, а му удрят шамар след шамар - както се бие дете. А Пейчина така и реагира, по детски - свежда глава, притихва, потъва в себе си. Когато ефрейторът убива войник, Пейчина се крие зад главите на конете - една смешно-наивна детинска реакция. Той не се изплашва, както, например, би се уплашило всяко дете, нито осъзнава случилото се като някой възрастен човек. Изоставя тежко ранения ефрейтор някак инстинктивно и по детски безпомощно. А пред бившия даскал/настоящ кмет бащата на Пейчина направо заявява: "То не е оправно момчето. На моя гръб лежи... Не е в пълно съзнание, а в празно - така го кажи, няма да сбъркаш". Пък и фактът, че иска да получава пенсията му вместо него, говори достатъчно красноречиво.
Пейчина все още си се заиграва, заплесва - досущ по детски. Я с играта с таралежчетата, я с барабана на глашатая. Инкрустира приклади, докато клечи нейде в ъгъла, гледа през кюнеца като през далекоглед или се оттегля сам в гората. В селото клисарят му говори като на дете, а и сам Пейчина отрича да се интересува от "хорото". "Да позяпам и аз тука с дечурлигата..." - смънква той.
Като Лонгов помощник, Пейчина го наставляват за неща, които отдавна всеки възрастен знае. А Пейчина - в детска скороговорка: "На Лонго дамара, на тато шамара". Все нещо му подвикват, подсвиркват, привикват го, подканят го и той изпълнява, помага на възрастните. В останалите случаи пък редовно го мъмрят или корят. Дори когато не му се карат или не го вразумяват, се чувства пренебрежението или снизхождението към него като към непорасъл-недорасъл.
Назидателност, поучителност, присмех - до това се свеждат редките контакти с него. Например, Горянинът го сварва сам в гората. И Пейчина стои прав и слуша с виновно наведена глава. И неловко-свито прикрива с клонка аматьорската си скулптура от дърво. Майка му тика пари в ръката му, заръчвайки му къде да иде и какво да прави. Баща му гледа с неодобрение как още не се е научил да пие ракия.
Пейчина не е достатъчно самостоятелен, за да замести Лонго бомбаджията, когато взривът откъсва ръцете му. Като лодкар-каякчия нито успокоява, нито кори, а още по-малко разубеждава сакатия и безгласен Лонго, който моли Пейчина да му помогне да умре. Пейчина в неговия си маниер се дръпва, маха се, за да не гледа, за да не е там, за да не присъства. Или когато "съобщава" на съселянина за смъртта на набора си. Пейчина всъщност мълчи, навел глава, а човекът сам се досеща, че синът му е загинал и сам изговаря всичко. Пейчина нищо не знае, той не е сведущ в обърканите житейски работи; той сякаш живее настрана, отделно.
А какъв мъж може да е той на Горската Елена? Тя го упътва и наставлява като врачка или майка, нежели като невеста. Пейчина лежи вцепенен, после изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, й се нахвърля. Тя го отблъсква, както се пъди безобиден навлек-хлапак. А когато някой копае пещта посред нощ, тя тиква пушката в ръцете му и му нарежда какво да прави. И едва когато тя самата решава да го покани, едва тогава Пейчина загубва девствеността си.
Този страх-боязън от ставащото идва от изначалното неразбиране на света, който е свят на възрастните. У Пейчина се плиска мътилката на безсъзнателното начало. Неговото поведение се свежда до: пасивен, но нащрек, затова спрямо агресивния външен свят той реагира най-вече първосигнално. Духовните му хоризонти се изчерпват с няколкото задавени, половинчати импулса - конете, къпането, дълбаенето на дърво (инкрустация, ваене), които служат за "освобождаване на душата". Той е безобиден мечтател, който, обаче, съвсем скоро няма да има какво да мечтае.
Инфантилизмът на Пейчина няма нищо общо с невиждащото-различия детско въображение, с ярките фантазми, с потайните игри. Потиснато отрано, детското сега се проявява в закърнял вид. Пейчина се намира в постоянно състояние на отнесеност (като че не може да си спомни кой е). Несръчното му поведение-в-света носи тревожни, някакви болестни симптоми. Той сякаш е ограбен априори, обиждан е, преди да се роди, белязан е с липси преждевременно. Неговото имане е "една рана и толкоз" - както подхвърля самият той.
Инфантилизмът на Пейчина е сложно явление; инфантилизмът му не го прави от само себе си непорочен, не го оневинява автоматично. Неговата свитост не е непременно добродетел; тя е неразгърнатост на личността с всички произтичащи от това последици.
Неговата невинност не е отстоявана невинност; тя не е и беззащитността на детската наивност. Безобидността на Пейчина полека-лека се превръща във вид без-образност. И тъкмо тя ще го доведе до непредвидима, но неизбежна метаморфоза. При Пейчина наблюдаваме екзистенциалната недостатъчност в действие, страшния потенциал на увредената, стигаща понякога до убогост, непълноценност на личността. И ако в началото това минава за тъжната странност на един малък човек, лишен от власт и завихрен от събития, които не разбира, по-късно тъкмо тя започва да вещае своите недоразумения и невидими с просто око беди.

2. Ругатни и мрънкане

Началниците на Пейчина винаги го ругаят. Капитанът го нарича "тиквеник" и "дръвник", поручикът - "марда", ефрейторът - "заплес", околийският шеф - "дурак". И всеки му удря съответния шамар. Близките хора на Пейчина също боравят с регистъра от неодобрението до вътрешния смут. Баща му се тюхка безсилен: "Ти не знаеш ли бе, че пара с дупка не се взема? И род не се прави тъй, с гол сопол!". А след смъртта на капитана идва братчето на Пейчина и предава думите на бащата: "Тате каза, че ако си останал жив, сигурно си гладен. А ако си умрял, да ти взема дрехата, че нямам за през зимата."
Пейчина обикновено мълчи, а когато приказва, то е накъсано, недоизказано, жестово (не знае де да си дене ръцете). Гълта думите навътре, обажда се приглушено, неохотно. В по-тежката си форма това би бил истински аутизъм. По лицето на Пейчина е изписана дамгата на липсата на словесност, затова той навежда глава и крие както лицето си, така и говора си. Това е беден, потъпкан говор - точен образ на духовната несъстоялост се на Пейчина.
Когато в душата му се появят някакви искрици на чувство, филмът оставя Пейчина и прибягва до метафори - лед с бълбукаща под него мартенска вода, примитивната дървена скулптура, която той неизменно дялка, кипнало мляко, плисната из коритото пяна. Тези метафори са отклонения; те разкриват косвената, сумрачна поява на мимолетно, смътно-непознато чувство.
На ругатните и неодобрението Пейчина отвръща с мънкане, смутолевяне, заекване.
Единствен Горянинът го бил нарекъл "братко". Но неслучайно ние не чуваме директно това. Горянинът умира в ръцете му, без да каже нищо. Смутеният "монолог" на Пейчина пред Елена е нещо необикновено в нашето кино. Той започва не пред Елена, а пред скулптурата й. На Пейчина му е трудно да говори в присъствието на хора. Все пак той продължава и пред самата Елена. Но той цитира, предава чужди думи, а не свои. Горянинът предсмъртно бил заръчал да му "стори хаир и да земе Елена", та да може душата му "да хвръкне пречистена нагоре".
Това е тъжна инверсия на любовното признание, изречено през чуждата повеля на човек, за чиято смърт има вина и Пейчина.

3. Социален аутизъм

Що за човек е Пейчина? Той няма никаква социална ориентация, да не говорим за мнение, позиция. За него няма значение за кого и за какво се бие. Той не е в състояние да вземе страна или поне да симпатизира в спора на царския капитан с политическия комисар. Не се намесва и в смъртната схватка между ефрейтора и войника. Той е послушен редник, чужд на ставащото. До такава степен, че отчуждението му постепенно го тласка към зоната на безчувствеността.
Когато го демобилизират, бащата ходатайства пред кмета, а той пред околийския партиен шеф. "Набелязаният младеж" (така го представя кметът), няма противонародни прояви. "Активът" му е, че няма прояви. Крил е някакъв пистолет, но не поради идейна симпатия, а за да го продадат срещу 10 000 лева на партизаните. С парите бащата купил нива. Това е цялото "участие" на Пейчина, заради което му дават "службица". Но не каква да е, а караул, въоръжена охрана. Не можем да наречем Пейчина конформист или нагажденец, защото социално той е индиферентен. Той е социален аутист и затова става лесна играчка в ръцете на обстоятелствата. Пейчина безпаметно върши всичко, без да си дава сметка за моралната цена. Социалният му нихилизъм води подир себе си обаче и моралния релативизъм.
Баща му го урежда, кметът го развежда, околийският се разпорежда и Пейчина става караул. Без да осъзнае-осмисли постъпката си. Както инстинктивно сваля каскет пред портрета на Ленин, така лесно се съгласява/не възразява да изведе Горянина от ареста, защото в града новата власт вече "може да е паднала". Безпринципността на Пейчина тук създава от неговата аполитичност опасен морален прецедент. Ами ако властта наистина се беше сменила? Ако Горянина беше останал жив? Какво щеше да прави Пейчина тогава?
Пейчина вече не е само безобидната жертва на кървавата суматоха на войната. Продължаващата неангажираност в събитията го отвежда до ръба на моралния инфантилизъм и дилетантизъм. Неговото неучастие става неволно съ-участие. Като не се противопоставя на събитията, той не печели симпатия, а губи невинност. В града се стреля, времената са смутни, кметът заминава, а той смутолевя уплашен: "Ами аз какво да правя?"
След нелепата постъпка с Горянина, плод на неговата вродена асоциалност, виждаме Пейчина при обсаждането на царския капитан. Защо, питаме се. Той участва в акцията, без да прави и най-малък опит да се измъкне. А за тази цел разполага с аргументи - демобилизиран е, инвалидизиран е, куц е, не е вече караул и оръжието му е отнето. А Пейчина мълком участва. После мълком се подчинява и отива парламентьор. После сляпо-мълком изслушва думите на капитана. После сляпо е взет за заложник. После полупогрешка-полуинстинктивно измъква пълнителя от автомата на капитана. После пак по същия начин се хвърля в реката да вади трупа му.
Тук нещата вече се влошават. Защо го прави? Нали от капитана е чул фразата за "световния прилив на нежност"? Ако пък има някакви основания да отмъщава на капитана - толкова ли са сериозни те? Шамарът, който получи от него? Едва ли. Някаква идеологическа нетърпимост? Още по-малко...
Истината е, че Пейчина е лишен от социално отношение към ставащото. Властта и смяната на властта за него са само външни обстоятелства.

4. Вещица и неудачник

"Гражданската" неглижираност на Пейчина е полето, върху което удобно ще се плъзне и намести епохата и постепенно ще размие моралните му скрупули.
И това не закъснява. Цялата история с Елена е история на моралната двусмислица. Още като я вижда за пръв път, нещо трепва у Пейчина. Но начинът, по който става неин "стопанин", е низ от дребни спонтанни симулации. Пейчина участва в залавянето на Горянина. А Горянинът е любимият на Елена. Любовта им е толкова силна, че преодолява двойно препятствие - както културно (тя е "вещица"), така и политическо (той е враг). И Пейчина знае това.
В такъв случай участието му в залавянето на Горянина придобива някакъв двоен статут. Кметът приписва акцията на политическата лоялност на Пейчина. Пейчина не се противопоставя, защото по този начин прикрива истинския си мотив - отстраняване на съперника. Така той опитва да се самооневини, оставяйки да проработи политическия аргумент. И по този начин се дискредитира, замесвайки се в една политическа акция, която неволно сам е приел като такава. Подменяйки инстинктивно едното с другото, той става жертва на неумението си да различава.
Когато Пейчина се съгласява/не възразява да изведе Горянина тайно от ареста, на който той самият е караул - това е нова, по-опасна социално-морална дифузия. Пейчина има "угризения на съвестта" и, за да ги удовлетвори, постъпва човешки. Но вместо желания морален ефект, го застига ефекта на политическата грешка. Смъртта на Горянина всъщност не е случайна; тя е резултат от липсата на социален ангажимент, а като следствие от това и невъзможността да останеш морално невредим.
После Пейчина излива душата си, но чрез чуждата предсмъртна повеля-заръка на Горянина. Благородството на Горянина е очивидно, но същото не може да се каже за нашия герой. Нима Елена има сериозни основания да вярва, че той казва истината? Дали Пейчина не си измисля? С какво той е готов да изкупи вината си пред нея? За това той не отваря и дума, защото постепенно е объркал всичко.
Неравният и съмнителен съюз между двама толкова различни хора разкрива хаоса между времена и хора, които се опитват да живеят отделно едни от други. Два взаимноотблъскващи се ипостаса на особеното - това са Елена и Пейчина. Как ще живеят заедно занапред? Тя е "Горската" Елена, селската "вещица", а той - селският неудачник. Тя е "самодива" и "дявол", той - непорасло "момче" с пушка. Истинската й любов със змея-Горянин е грубо-инстинктивно прекъсната; продължението й с Пейчина е само една възтъжна нейна пародия.
Горската Елена ще трябва да забрави своя Горянин, чиято снимка държи зад огледалото. Защото приема да се венчае за човека, станал причина за страданието й. Между нея и Пейчина липсва споделената любов, няма ласка, още по-малко разбиране. Тяхната връзка е сред най-тъжните епизоди в нашето кино. Някакъв привкус на обърканост, несвързаност, обреченост. Две самотни души, готови да живеят без бунт, готови да се примирят с прилива на принудата. Тя - че ще живее с безволев мъж, арестувал любимия й; той - с мисълта, че ще живее с "луда жена".

5. Стоп кадърът и усмивката на Пейчина

Единственият претекст, с който Пейчина отклонява поредното предложение на властта, гласи: "дървените приклади много ги инкрустирам". Но кметът, подкрепян и от околийския шеф, е решен да го "привлече" обратно. И му намира цаката - донася му автомат с метален приклад. Вече достатъчно-без-да-иска "обвързал се", пресякъл неволно пътя си с конюнктурата, Пейчина остава без аргумент. И той посяга да вземе автомата. Наоколо са родителите му, Лонго, Елена. Те са спрели работа и го гледат.
За миг пред погледа на Пейчина се появяват картините на унижението - шамарите, които е получил. И пушката, която му връчва Елена с думите "убий". После едно менче с мляко изкипява. И Пейчина се поусмихва - една от редките му усмивки във филма - и посяга към автомата. Липсата на собствен духовен ориентир, както и отсъствието на моралната възпираща санкция на близките, си казват думата. Баща му едва ли би имал нещо против той отново да стане караул; за Лонго и Елена - това сякаш е без значение. Това е особена въздействаща сцена на морална пустота, в която преживяното зло внезапно набира сила и Пейчина му се поддава.
Коста Биков е стопирал кадъра с протегнатата ръка. Но ние знаем, че Пейчина ще поеме автомата. И ще бъде същия безобидно-безпринципен караулен, но вече с автомат, вместо с пушка. И няма да има върху какво да инкрустира лъвчетата си. Ще дойдат нови изпитни - национализацията на земята, например. И Пейчина ще трябва да тръгне срещу клисаря или срещу някой от съселяните си. Или ще трябва да вразумава жена си, "вещицата" и да я "вкарва в пътя".
Навярно ще му бъде все по-трудно да се крие зад неизкупената си невинност. И ще се превърне в поредния невзрачен "блюстител на реда" - такъв, който ще носи на гърба си и ще брани слепешката трупащото се безчестие на времето.

6. Невинността е воля-за-невинност

Всички герои се обезличават в този филм. И ефрейторът (убил човек), и царският капитан (готов да жертва Пейчина), и бащата на Пейчина (конформист), и Лонго, и Елена, и кметът. Пейчина става във филма някаква мярка за морално двусмислие и ерозия.
Пейчина не е покварен, нито е насилник. Той не е човек, обсебен от злото. Но, оказва се - това не е достатъчно.
И тук филмът прозорливо ни внушава, че доброто трябва активно и всеки ден да се отстоява вътре в душата; че човек, ако се задоволява да върви механично подир събитията, неизбежно бива инструментализиран и без дори да ще, става тяхно средство за употреба. Пейчина не може да търси оправдание в своето социално неведение, защото именно то изисква да бъде превъзмогвано всеки път с цената на големи духовни усилия.
Невинността не е съпътстващ атрибут на социалното отшелничество. Невинноста, оказва се, е воля-за-невинност. Невинността иска жертви, а не послушание. Невинността не се изкупва с мъгляво-поетичи фрази от типа "прилив на нежност" и "отприщване на любовния бент". Фрази, които илюстрират инфантилния утопизъм на цяла епоха и на няколко нейни поколения.

7. Man

Хайдегер въвлича в употреба храброто понятие - Маn. То е твърде нюансирано, но все пак означава най-общо - анонимен човек, "някой", оня човек на всекидневността, който е-захвърлен-в-анонимното-море-на-света-и-на-другите.
Такъв Маn е и нашият герой Пейчина. Той, изобщо, е някакъв твърде страшен предвестник на ХХI век. Неговата убогост не е вродена, но е наследена, имплантирана-в-епохата. Тя се въплъщава преди всичко в социална ненужност, лишеност, отстраненост и от тях произтичащата по-късно градираща емоционална притъпеност на героя. Обществото ражда в пустинната си люлка един Пейчин - недостатъчен, анонимен, захвърлен, а по-нататък умело разчита тъкмо там да простре булото на разгръщащата се безличност. Злото се появява из доброволната анонимност-лишеност на екзистенцията на Man.
Злото наистина е недостатъчност-на-личностност. След безверния Апокалипсис на Световната война, цялото социално-политическо движение на епохата както на Изток, така и на Запад, минава през уж невинните сърца на такива като Пейчина. Безчувствието се закрепва в закърнелите им души не като агресивност или като тривиална липса на морални прегради, а като липса на достатъчно личностност. Социалната, а сетне и моралната непроницаемост на Пейчина се превръщат постепенно в предпоставка за една невидима деградация-разпад на личността.

8. Симулакрум на невинността

Ето че няма да минем и без това понятие. Но колко точно е то в случая! Пейчина се превръща в симулакрум, в мнимо подобие на малкия, невинен човечец!
В това е заблудата по отношение на този образ. Той не само не заслужава безрезервното ни съчувствие. Напротив, накрая той е достоен за съжаление. Ако в началото по-силните от него го унижаваха, по-късно новите силни освен съпътстващото унижение, го натоварват с властови функции, които той приема/не отказва. Ако в началото Пейчина е просто един "човек в ъгъла", накрая той излиза от сянката на ъгъла. Той не е духовно израсъл след перипетиите на живота, а обратно, лишен от способността за катарзис, готов е да прекрачи прага на допустимата политическа апатичност. Навикът да подражава го довежда до блокаж, когато трябва да вземе едно самостоятелно решение.
Режисьорът спира живота на Пейчина с финален стоп кадър. Тук въпросът не е в това какво решение ще вземе Пейчина; ние знаем, че той ще вземе оръжието. Стоп кадърът е условна, художествена бариера пред това решение. И то е предназначено не за героя, а за нас, зрителите.
Странно е, че Пейчина не изпитва никакви угризения. Той сякаш пребивава вън от света, надявайки се по този начин да остане чист и необвързан. Но колко измамно е това! Обратното е по-вярно - точно Пейчина-е-вътре, става сърцевина на социалното действо. Точно такива като него утре и вдругиден ще си мълчат, ще траят, пребивавайки във вцепененото безвремие на незаинтересоваността и моралната извънчувствителност. Точно такива анонимни псевдоромантици и мечтатели като него ще въплътят тежката обезличаваща стихия на епохата (както на Изток, така и на Запад).
Такива като него ще издигат своята "чистота" като щик, когато след десетилетия настъпят нови социални катаклизми. Точно те ще припомнят, че са невинни и няма да разберат вината си, а и няма да се намерят "доказателства" за нея. Те ще бъдат с вина невинни и точно това ще бъде тяхното фалшиво алиби. Дълбочината и силата на този филм е в дегероизацията на такива невинни симуланти като Пейчина, в разкриването на опасните мимикрии на социалната неангажираност и екзистенциалната недостатъчност.

Красимир Крумов


Красимир Крумов - Грец е кинорежисьор и писател. Член е на СБФД. Преподавател е в Берлинската академия за кино и тв. Автор е на филмите "Екзитус" (1989), "Мълчанието" (1991), "Забраненият плод" (1994); на романите "Удавникът" (1989), "Духът на престъплението" (1991); на пиесата "Погребение без мъртвец" (1989), на теоретичната книга "Поетика на киното" (2000).