Изкуството си остава архаично
- Господин Зийман, вие сте почитател на научната фантастика, утопист, визионер. Как си представяте света на изкуството след 50 години?
- За разлика от техниката, изкуството винаги произвежда архаични стойности. И така ще продължи. Освен това и след 50 години изкуството ще се прави от отделни хора, според това какви визии имат, как реагират на света.
- Но светът ще се промени. А вие толкова обичате да фантазирате за бъдещето...
- ... и при това забелязвам, че нищо не става. През 1967 направих изложба за научната фантастика. Там през 4004 г. по време на лов застрелваха един американски кмет от италиански произход. Авторите бяха стигнали пак до класическите мафиотски методи. Винаги е така. Колкото по-надалеч мислим в бъдещето, толкова по-бързо през задната врата се вмъкват динозаврите. На ум ни идват само старите начини на поведение, и колкото по-архаично, толкова по-добре.
- Интернет отдавна е реалност. И за много художници. С проектите си в мрежата те стигат до публиката навсякъде по света. В бъдеще музеите ще играят ли въобще някаква роля?
- Има опити да се правят изложби в Интернет. Но там няма истинска среща между човека и произведението на изкуството. А е важно точно това преживяване в реалното пространство. Само там се разбира, че става въпрос за нещо неповторимо, нещо автентично. За моите понятия Интернет не е художествена медия.
- Повечето хора обаче вярват, че в бъдеще Интернет ще промени живота из основи. Пазаруваме по Интернет, пишем романи в мрежата и гледаме картини, т.е. изкуство, във виртуални музеи.
- Интернет е много удобен за получаване на информация, за комуникации. Той е, както се изразява Джеф Безос, тясно ниво на компетентност, подобно на електричеството, което прави някои неща по-бързи, а други революционизира. Още когато факсът стана разпространено офисно оборудване, започнахме да правим по-бързо големите изложби.
- Интернет само като обслужващ инструмент?
- Преди няколко години изложих произведението "Гледащият" ("Viewer") на американеца Гари Хил, което е направо гениално хрумване. Показва безработни в човешки ръст, наредени в редица пред неутрален фон. Когато човек за първи път се озове пред огромната панорама, си мисли, че той гледа хората. Обаче, ако се заседи по-дълго, вижда че по-скоро те гледат него. Или пък младата сръбкиня Весна Вешич, която във видеофилма си просто плаче. Плачът, разбира се, е международен език. Но при нея той има двойно значение. Плаче, защото народът й е извършил престъпление, защото е станал омразен и защото неточно стрелящите американци бомбардират Белград. Това бяха сълзи, натоварени със заряд. Такава интензивна, непосредствена атмосфера никога не може да се постигне с Интернет.
- В бъдеще изкуството ще прави ли пак повече обществени, политически изказвания, ще иска ли да се меси?
- Не повече или по-малко от днес. На Запад отдавна сме постигнали състояние, в което всички форми на изкуството съществуват безпроблемно заедно. Изтокът е още много далеч от това. За съжаление Бойс не излезе прав. Той се надяваше, че като падне Стената, зайчето на интуицията ще дотърчи от Сибир при нас, рационалистите, и всичко ще стане едно.
- Кое спира зайчето?
- Всичко се разпада наново в етнически и национални структури. Преди няколко седмици се видях с колеги от Скопие, Тирана, Сараево, Белград и Загреб. В следващите години там ще се случат страшно много неща. Художниците искат чрез културата да създадат нещо като единна балканска идентичност под мотото "Ние сме балканци!" Така че те са по-напред от политиците.
- Това не е ли също форма на национализъм?
- Когато става въпрос за общо самосъзнание, с което тези художници се противопоставят също и на интерпретационната власт на Запада, тогава смятам, че това е много позитивно. Но когато ме попитаха, дали бих направил изложба с 30 художници от Балканите, отказах. На Запад отдавна сме се сбогували с географските формули - 30 китайци, 30 балканци, 30 корейци. Когато обаче колегите ме попитаха: "Знаете ли какво са Балканите? Кръв и мед.", веднага се заредих положително. Това може да стане наслов на изложбата.
- Защото "кръв и мед" напомнят едновременно и за война, и за дембелщина. Един вид непознат рай на ужаса?
- Не става дума за екзотичното, за чуждото. Напротив, трябва да се отървем от това остаряло мислене. На места където има силно политическо напрежение, в изкуството се случват много неща. Опитвам се да представям художници, които искат да променят нещо в своите държави, да представям бунтарско изкуство. Това е качество, което ние сме загубили. А в страни като Хърватия, Армения или Украйна в момента се отприщват огромни творчески енергии.
- Много художници възприемат себе си като част от глобализирана, свободна от граници художествена сцена и смятат, че категоризирането по регионална принадлежност е отживелица. Поне скандинавските художници от изложбата "Север", която доскоро можеше да се види във Виена, се съпротивяваха на това. Те живеят в Ню Йорк, често пътуват до Токио и обичат да работят в Берлин.
- Добре, но помислете си за иранката Ширин Нешат, която живее в Ню Йорк, но във видеотата си винаги е забулена с фередже. Във видеото "Турбулентно" мъжът може да пее пред публика, но жената пее само в празна зала. Така тя по драматичен начин намеква за войната между половете, но и за иранското Движение за освобождение на жената.
- Войната между половете също е глобална тема.
- Да, но глобализираното изкуство прави за нас достъпни и вълнуващи регионалните корени, с темите, които са толкова актуални в Ориента.
- Западните художници предпочитат да кръжат около собственото си его, около собствения си живот, семейство, детство.
- Да, много от тях остават в мрежата на самооглеждането. Разбира се, има и изключения - хора, които правят силно изкуство. Като британката Трейси Емин...
- ... която изложи в музея собственото си легло заедно с използваните презервативи.
- Не става дума непременно за леглото й. Тя рисува фантастично. В момента най-много ме вдъхновява Южна Африка с художнички като Минет Вари и произведението й "Оракул". Там тя стои гола, с обръсната глава, повръща и изобличава присъдите на Комисията по истината. Ние нямаме толкова интензивно изкуство. Ще мине дълго време, докато у нас отново се появи нещо толкова мощно. Нашата задоволеност ни спира.
- И все пак западният пазар е този, който определя стойността на произведенията на изкуството и качва на сцената творците. Рядко на тази сцена виждаме творци, които работят в Африка, Азия или Източна Европа. Те се смятат за изостанали или за екзотични.
- За мен тези разлики не съществуват. Често казано, тази мнима екзотика и дискусиите за нея са ми дошли до гуша. В края на краищата целият XX век беше подготовка за това да се научим да приемаме чуждите творци. Първи започнаха експресионистите с възхищението им от африканските скулптури като енергийни еквиваленти на собствените им търсения и находки.
- На пазара на неевропейските и неамериканските художници им обръщат внимание само ако западните художествени среди благоволят да ги обявят за нова тенденция. Вие самият на последното Венецианско биенале представихте китайския художник Ван Ду за първи път пред широката публика и цените на произведенията му веднага хвръкнаха нагоре. Не е ли форма на колониализъм, когато европейци внезапно определят азиатското изкуство като важно и значимо?
- Бях много радостен, че представих китайците, преди да започнат продажбите. Докъде художниците след това са позволили да стигне славата им, си е тяхна работа. Много е важно обаче, че те получават първо една културна платформа, върху която могат да стъпят и която е финансирана с обществени средства. Защото обществената аура създава имиджа на твореца - той е, така да се каже, още девствен, непокварен от бизнеса с изкуство.
- На външени вид актуалното изкуство - с малкото отпадъци, малкото модна боя, многото пластмаса, си прилича по всички континенти. Ще стигнем ли до тотално единство в естетиката?
- Всъщност, да. Глобализацията внася унификация. Но важното е, че с един и същи материал, с едни и същи изразни средства, може да се постигне различно въздействие. През 1997 г. китаецът Зен направи в Лион двойна маса. От едната й страна седяха западни, от другата страна източни столове. В средата на китайски беше написано: "Вечното недоразумение". Това е един духовит политически анализ на положението в света, от който западен творец никога не би се заинтересувал.
- В архитектурата обаче "посланията" навсякъде по света си приличат - търговски улици, бетонни бункери, футуристични офиси от стъкло и стомана.
- Когато китайците - в Шанхай например, наподобяват американския стил на строене, това е нещо ужасно. Получават се копия на Дисни. Но европейците си навлякоха същия проблем. Който отиде в Арецо, за да си напълни душата с фреските на Пиеро дела Франческа, трябва да мине първо през най-големия архитектурен боклук. Или, както казва ирландският писател Самюел Бекет: Там са работили не архитекти, а аршитекти (игра на думи Architeckten и Arschitekten - от Arsch, задник на немски - бел. прев.)
- Техническият свят, който ни заобикаля - непрекъснато включеният телевизор, вездесъщият монитор на персоналния компютър, променя ли навиците ни на гледане и с това и разбирането ни за естетика?
- Младото поколение знае как да се справя с това. Видеото например отдавна е част от неговия език. Същото важи и за творците. Да кажем, младият китаец Цу Ван. Тази година гледах негово видео - наистина впечатляващо. "Дъга". Става дума за старото наказание с бой. На виедото не се вижда как се бие. Заснет е само голият гръб, който бавно посинява, после почервенява. Същевременно се чуват ударите от камшик или от пръчка. Също пример за изкуство, което е толкова интензивно, че веднага ме засърбяват ръцете да направя от него изложба.
- В киното вече всичко е възможно. Дигиталните техники позволяват всеки кадър да се манипулира по желание след заснемането му.
- Това би трябвало да действа освобождаващо на кинотворците, ако по този начин могат да правят още по-добри филми за по-кратко време, с по-малко разход на труд и материали, което в бъдеще значи и с по-малко пари. Т.е. с малко разходи ще се постигат невероятно изобилие и финес.
- Но от друга страна, ако се замислим, с помощта на тази техника ще могат да се правят все повече филми за все по-кратки периоди от време, които ще бъдат изплювани на пазара. Публиката ще може ли да поеме този прилив от образи и да го преработи?
- Пипилоти Рист, швейцарската художничка, която се занимава с видеоарт, е характерен пример. Тя самата казва: "Вече не знам дали вечерта съм се разхождала в гората или само съм гледала гората по телевизията. Аз съм типично телевизионно дете." Въпреки това, младото поколене е много придирчиво спрямо масата от образи и свободно се оправя в нея.
- На миналото биенале показахте най-различни видеотворци. На следващото, през 2001 г. във Венеция, първото от новото хилядолетие...
- ... ще имам преди всичко проблема, че трябва да надмина самия себе си.
- Себе си?
- Да, защото мотото ми за миналото биенале през 1999 г. "dAPERTutto", което значи "всичко е навсякъде", беше много сполучливо. Следващият път трябва да е още по-амбициозно. Затова ще бъдат представени всички изкуства - танц, музика, кино. Ще го нарека "La Platea dell' umanita" - платформа на човечеството. Звучи добре.
- Искате да направите от биеналето сборно произведение на изкуството с игрални филми, театрални постановки, музика и изобразително изкуство. Как ще изглежда това?
- Ще попитаме девет режисьори дали искат да работят за нас. Няма да са холивудски звезди, а хора като Ларс фон Триер, Дейвид Линч, Джон Уотърс, Абас Киаростами. Освен това ще покажем екранизации на Шекспир - но само индийски. И постановката на Еймунтас Некрошюс "Отело".
- Този микс звучи доста шантаво. Каква музика му подхожда?
- Композициите на Арнолд Шьонберг. Те са вдъхновявали и Василий Кандински. Гледали ли сте някога индийски екранизации на Шекспир? Но особено ми харесват инструменти, които вече са почти забравени. Например огнения орган на Анри Дюнан, който реконструирах. Когато изключват Дюнан от Комитета на Червения кръст, той прекосява Европа с този огнен орган. Тоновете, които издава, са като от пеещ трион. Дюнан е казал: "Тези прекрасни тонове трябва толкова да подобрят човека, че той изобщо да няма вече нужда от Червения кръст."

сп. Шпигел, бр. 45/2000 г.
Разговора водиха
Улрике Кньофел и Катя Тим
От немски Ирина Илиева


Разговор с
Харолд Зийман



Швейцарецът
Харолд Зийман
(на 67 години) става световно известен като куратор на изложби през 1972 г. с изданието на documenta - прочутия форум за съвременно изкуство, който се състои на всеки четири години в Касел, Германия. За втори път му се поверява конципирането и ръководството на Венецианското биенале, което тази година ще се проведе под мотото "Платформа на човечеството".