Измерения на конфликта Бориславов
В полето на кризата няма новаторства. Ситуацията около избора на Иван Бориславов за шеф на БНР се оказа кризисна, разви се като все по-кризисна, и в своя развой постоянно се отрупва с познати елементи. Защото кризата не е време за творчески импровизации. Конструкторите и дейците й залагат на завареното и общоизвестното - трябват им оръжия, а не нови знания. Можем значи да кажем, че тя е концентриран модел на средата, в която възниква. Нещо повече, наблюдавайки я, опознаваш като че ли повече средата й, отколкото самата нея.
Има сякаш нещо дълбоко изкълчено, дълбоко изкривено в самата конструкция на българското социално пространство. То е прорязано от политика. Под "политика" тук нямам предвид професията, знанието или институциите, а това, на което те са сетнешни кристализации. Имам предвид социалната емулсия, мрежата от инцидентни социални ходове, волната авторегулация на отделните индивиди до степен на общество, движенията, групиранията и прегрупиранията. Точно в този смисъл, ще повторя, социалното ни пространство е гъсто прорязано от политика.
Не искам да кажа, че другаде, в развитите държави например, политика в този смисъл няма. Просто там тя е доста повече, в сравнение с нас, изтеглена от битовия план на обществото и е съсредоточена в институции и регламенти. Съответно, отделният човек, без да е освободен от необходимостта сам да конструира регламента на социалното си оцеляване, в значително по-голяма степен разчита на една или друга кристализирала форма на обществено споразумение - т.е. на закон, правило, регламент. У нас, разбира се, тези последните съществуват, формите им са налице, но функционалното им битие е някак по-плазмено, по-безформено, по-променливо, по-условно и уклончиво. Налага се, съответно, по-малко осланяне на споделени норми и по-голяма ориентация съобразно конкретните обстоятелства. Регламентът, уви, се конструира главно в движение.
Да вземем за пример общоизвестните факти на икономиката. Доходите са ниски, безработицата е огромна, държавата е стеснена във финансовите си възможности. В същото време някакви неясни потоци от пари текат по разни скрити корита и пълноводието им само от време на време хвърля отблясъци в очите на несведущата публика. Родната преса оповестява периодично, че на границата са задържани пратки хероин; от чуждата преса пък научаваме, на по-редки интервали, че междувременно през територията ни са текли конвейери дрога. Истината просветва в отделни моментни снимки, колкото да се създаде представа за импозантния размер на процеса.
Да вземем за пример и културата. Тук идваме илюстративно до случая Бориславов, който е на пръв поглед елементарен. У нас има медии. Националното радио е една от мощните измежду тях. Има и Национален съвет за радио и телевизия (НСРТ), според мен излишен и вреден, който, раздавайки лицензи и назначавайки шефове, афиширано бди над културата и неафиширано провежда държавния контрол над нея. Този съвет назначава за шеф на националното радио поета и преводача от френски Иван Бориславов. В радиото се подема протест срещу него от един солиден кворум работещи. Говори се за липса на компетентност, за политическа поръчка.
И тук започват необяснимите неща. Бориславов изглежда на пръв поглед слаб елемент в системата. Чужд е като че ли на радиото, въпреки че е работил в него, не е особено популярен сред колегите, не е особено известен като публична личност. Назначен е на рекордно отговорно за него място. Концепцията му, върху която е избран, е абстрактна, ратува предимно за висша духовност. Изглежда на пръв поглед фин, деликатен човек, думите и поведението му са доста в унисон с концепцията му. Всичко наподобява случайно скачване на органично несхождащи си системи. Значи явно тук е станала грешка. Щом се създава такава деликатна ситуация, човекът достойно си подава оставката, НСРТ я приема и толкова. Или ако не си я подаде, НСРТ се събира и преразглежда избора си.
Обаче не става така. Изведнъж около него тресва, светва, руква градушка, обажда се метеорологичната артилерия, друга артилерия, изтълкувала гърмежите погрешно, й отвръща директно на месо. И така нататък. Става истинска битка, журналистите протестират, институциите се втвърдяват зад взетите си решения. И случаят става страшно важен. А може би не става, а се оказва, че е бил важен, тайно важен.
Оттук изводът е, че в този привидно невидим елемент от системата изглежда е имало солиден влог. Можем да формулираме и нещо като закон на наличната социална игра в нашето общество: големите вложения текат към невидимите елементи от системата, към привидно слабите звена от веригата. Или ако използваме за аналогия опозицията "фигура - фон" от гещалтпсихологията, фигурата в това явление е дребна, почти незабележима, дори наивистки оскъдна откъм измерения. Само да я боднеш обаче и около нея изведнъж се смрачава едно широко фоново пано, по което, като по командно табло, започват бързо да просветват акценти. Оказва се като че ли, че акцентът на ситуацията въобще не е бил съсредоточен във фигурата, а е много встрани. Фигурата е функционирала като мюре на някой друг елемент, скрит в широтата и привидното благообразие на фона.
В съзнанието ми напира и една друга аналогия, която може би е ненужна, но ще я пробвам. Тя е с конни залагания. Пристигаш, да речем, в качеството си на новак на хиподрума да гледаш надбягванията. Купуваш си проспект с имената на конете и данните им. Четеш и конкретните препоръки. Накрая залагаш на най-препоръчителния от всяка една гледна точка кон. И в същото време виждаш, че огромната част зрители около тебе залагат на някакво странно, невзрачно четириного, което въобще не фигурира в ръководството. Няма го.
Чудиш се, но тъй или иначе надбягването започва, твоят кон логично изскача напред и почти веднага около него закипява мрежа от дейности: един го бутне уж случайно с хълбока на коня си, друг се търколи и го препъне, трети върви отстрани на пистата и му прави подмамващи движения с ръката си - изобщо все фиктивни ходове в условно наклонение, нищо не може да се докаже около тях, но съвкупността им създава впечатление за система, за някакъв неофициален регламент, подаващ нос иззад официалния. Да речем, че конят ти все пак стигне пръв на финала; оказва се, че междувременно на осмата обиколка са го декласирали и за пръв е обявен точно невзрачникът, за когото всички около теб всъщност гласуваха. Отваряш уста да се развикаш, че има измама, че състезанието е нагласено да излъчи определен победител. И изведнъж се усещаш във вакуум, към теб се обръщат възмутени, надменни, въпросителни и някак все вътрешни лица, чува се ръмжене в смисъл на "внимавай да не развалиш играта". Досега си мислил, че живееш живот, изведнъж се осъзнаваш като герой в ритуална пиеса. Само дето си сред малцината, на които поради някакво недоглеждане не са им раздали реплики. Твое недоглеждане, не тяхно. Вероятно не си разбрал да се наредиш в уречения час пред гишето, където са ги раздавали.
За съжаление, мрежата на скритите ходове е засега основна норма на обществото ни. Нещо повече, тя е едва ли не условие за съществуването му. То, разбира се, си има определен облик, устойчиви елементи, но - възможно най-меко казано - винаги е съществувала завишена вероятност даден социален елемент да се окаже всъщност замаскиран социален ход. В определени средоточия на ходове се създава впечатление дори, че ако разсипеш мрежата им, рискуваш да разпаднеш обществото. Или с други думи казано, проблемът на обществото ни не е, че боледува, а че болестта е условие за продължението на живота му.
Едно от адекватните названия на ситуацията е "ниска държавност" и обозначава едновременно ниво на управление и ниво на поданическо самосъзнание. То не критикува, а регистрира. Въпросите, които би могло да повдигне, са по някакъв начин свързани и с някои колективно-манталитетни наблюдения - а именно, защо българинът в масов план е едновременно хитър и наивен, как се получава така, че при цялата си пословична недоверчивост е склонен да вярва на всяка казана или написана дума? Как се съчетават стопроцентовият и нулевият филтър, "българинът не вярва на думи" и "българинът ще повярва на всичко, което му кажеш", кое всъщност мотивира наличието им?
Ами същата причина: ниската държавност. Характерно за тази държавност е, че създава лоялности на ниско ниво. Човек тогава не разчита на закона, а на "закона", вярва не на постоянния за територията и обществото регламент, а на функционалния, който е наложен от даден групов лидер или дори от конкретната за момента ситуация. Тези три типа регламент, поне по произход, не са органично различни. Те се различават всъщност по степента си на кристализация и деперсонализация, а оттам по трайността и умението си оптимално да регулират противоречията между хората, както и да правят живота им прогнозируем поне по отношение на елементарното социално фигуриране и просъществуване.
Колкото регламентът е по-неустойчив и функционален, толкова по-функционално става понятието за справедливост или истина в подвластното му общество. Честността отстъпва като критерий за социална годност за сметка на лоялността. Важно е не какво мислиш, а кому принадлежиш, към коя група си. Публичната сфера се насища не с дебати по същество, а със заявяване на позиции и принадлежности, маскирани за нуждите на благопристойността като дебати по същество. Регламентът се мени и трябва постоянно да си нащрек, за да го улавяш адекватно, законът е разтворен в общественото мнение, а то е съсредоточено в отделни лидери, които много често воюват позиционно помежду си. Цени се умението да усещаш "накъде духа вятърът" и да сменяш курса на поведението си с гъвкавостта на менящия се курс на днешния долар. Резултантно, представляваш нещо като социален номад, а обществото ти - форма на джунгла. Сигурна стойност са само семейството и родът - или подвариантите им, семействеността, шуро-баджанащината. Те са и маята на групите.
В най-фундаментален план тук фактически се открояват параметрите на опозицията "устно общество - писмено общество". Устното е общество на близкото разстояние между хората и личната договорка, писменото е на текстуалния закон, на трайния, обозрим и общовалиден регламент. Парадоксът е, че при цялата ни прехвалено древна писмена култура българинът винаги е битувал в устен манталитет и оттам във функционален морал. Хората са близко един до друг, склонни са лесно да се поставят в дарови взаимозависимости, колекционират познанства и приятелства, извършват завишено ритуализирани социални ходове. Страх ги е не да излъжат или прецакат някого, а да не би да сбъркат, да направят грешен социален ход и да изпаднат от групата. Поради същата причина са склонни да се дебнат помежду си и често пъти си помагат един на друг да сбъркат.
Тази регулация на нещата насища публичното слово, както вече няколко пъти споменах, с ритуализъм. Другояче казано, отнема от валидността на текста и я съсредоточава в подтекста. В резултат публичният текст рядко е каквото е. Много често той е замаскиран подтекст, скрит социален ход, инструмент, вид манипулация. Като такъв и основно го четат. Близкото разстояние между участниците в социалната игра дава информация за това всеки какво казва и защо го казва. Липсва ли обаче в някой конкретен случай информация "защо" - тази кърмилня на подтекста, - критерият за интерпретация се губи и хитрецът интерпретатор е склонен или да се съмнява тотално, или да вярва на всяка дума. Отнет му е точно кодът за прочит и на негово място идва първичното недоумение, светоусещането на табула разата. Тук е именно границата, където се събират хитростта и наивността, за които стана дума.

(следва продължение)

Владимир Трендафилов

Д-р Владимир Трендафилов е главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", на стихосбирките "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника", както и на преводи на Тед Хюз, Силвия Плат и други съвременни поети.