Малко вляво от прозореца.
Малко вдясно от околните.

Като редактор в списанието за българска литература "Сезон", позволило си да пусне "нетекста" на пиесата от Елин Рахнев "Високата есен на твоето тяло", имам неудоволствието да изразя своя "контекст". Не ми е работа да обсъждам така нареченото "непредставление", но някак не мога да се сдържа на дистанция, както обикновено.
Отричам този език. Защо? Не защото (както някои ще провидят в жеста) Е. Р. е мой приятел. А защото след текста на Аве Иванова "Празната дреха на техния пароксизъм" получих позив за повръщане. Подобни оплювки (евфемизъм) и атаки срещу личността, прескачайки творбата, може би са били модерни за времето на 50-те. (Неизвестно защо тук срещаме и пътьом цапардосани по главата невинни спрямо тази пиеса или Е. Р. хора и вестници?) Няма да влизам в тона на публикацията, по-достойно е в случая гнусливо да се замълчи.
Но се чудя написала ли е А. И. поне в пубертетните си години няколко стиха, та така убедено да обяви за "нестихове" поезията на Рахнев? Тук мисля, съм в правото да й кажа, че явно от тая работа нищо не разбира. А пък по повод жанра на есето й препоръчвам да прочете дебелите книги и да хапне малко боб. Освен това, да свие назад - към първите си седем години в журналистиката - да разбере каква е искала да бъде от малка и как се пише на език, на който се водят дискусии в културно пространство (доколкото го има), а не махленски оцапвания от кварталния пазар. Завършвам с Марк Аврелий: "Хората са се родили един за друг. Или ги научи на това, или ги понасяй".

Силвия Чолева