Невъзможности

Kнигата на Емил Орманов "Един стенен Исус" поражда като мигновена реакция въпроса къде се е случила и изобщо възможна ли е като "случена" книга в своята не-тукашност и не-сегашност.
Причината за това запитване се състои на първо място в изключително небългарските ключове към текста. Присъствието на Арто, Бланшо, Дельоз превръщат текста в плато от напрежения, чиято иманентност неутрализира всяко интерпретативно усилие. Зъбчатите колела на психоанализата, а и на който и да е критически апарат, безпомощно увисват пред едно "тяло", протичащо от Спиноза до Дельоз, "тяло-в-преход", "тяло-без-органи", неподлежащо на времето и пространството, а на лъчението и вибрацията. Това прави видим прехода между разпадащия се на все по-малки, нереферуеми фрагменти свят ("Мирис без име"), и намерените "собствени" имена - цялости с неразчленима, неделима текстура ("Зеницата", "Три пътувания към Басра"). Преход също от клинично умъртвеното стерилно тяло, където белезите са белези ("Ръката") към номадското тяло на болезнените де-териториализации ("Плач в дъжда", "Един стенен Исус") през- и отвъд-мислимото, към убегливия дял на Реалното.
В този смисъл това е книга без разграфени планове, книга на гънките, на скритите огледала, на резонансите. Макар сегашна, деятелна и опростена, темпоралността й зависи от усложнената "граматика" на паузите, празнините и отдръпванията. "Синтаксисът" на тази книга, въпреки налепването около един рубрикиран свят - болници, домове, градини, радио, книги, все едри сегменти уседналост - преодолява паметта като езиков фундамент и така губи сцепление, рои се, разхлабва азовите структури и успява. Успява най-вече в "езика" си, езика на Стенния Исус - молекулярен, разроен, сам по себе си проект, утопия, копнеж по други форми на субектност.
Опитвам се да обясня невъзможността си да напиша рецензия, която би "възстановила архитектурата", литературата, а с тях и страховете на Стенния Исус.
Препотвърждавам изхвърлеността на книгата от нашето заземено културно пространство, от литературното ни здравомислие, от предпазливата ни разумност, хомологизирайки нейния собствен "шизоиден" език.
Оставам в несъществуването й, в хипнотизиращия ритъм.

Надежда Радулова


Аз, не, никога.
(А.Арто, Бележки от Родез)





Емил Орманов. Един стенен Исус. Издателско ателие А б. София. 1999.