От хвърчащи листа
1. Не ми се случва често след спектакъл да си мисля за пустотата и студа на Вселената. При това - с някакво странно въодушевление. Може би това се дължи на руините от физическото ми образование.
След като в "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" Том Стопард се заиграваше с парадоксалната логика на стохастичните процеси, сега в "Аркадия" (интересно поставена от Галин Стоев в Народния театър) той има куража да надниква в плашещите полета на ентропията. Телата се стремят към изстиване. Човешките - също. И тези на хората от епохата на Перикъл, и тези от времето на Байрон и Томасина, и тези от миговете на Хана. При това не става дума само за смъртта. Изстиването на Човека може да се нарече и издребняване: и на личността, и на страстите, и на жестовете.
Предопределеността на неподредеността неуморно бълбука в илюминаторните прозорчета-аквариуми. Потъваме. Иронично-кичозните са колоните, фигурата на овцата, нишките, проточени над празния салон, сред който блуждаят някои от персонажите, докато някаквите ние сме скупчени около временно по-активното местодействие (тук и сега - прочее, кое сега?; другото е утопията, Аркадията, пожеланото невъзможно и т. н.). Осцилиращи между космологическото вглеждане и търсенето на смисъла именно в този миг, и ние като една от героините се питаме: А любовта? Любовта като шум във Вселената или, въпреки всичко, като единствен смисъл?
Е, кажете, може ли човек, който е пълен с такива без-отговорни въпроси, делнично да се качи в рейс 309 за "Люлин". Може, но е някак тъпо...
2. "Среднощен реализъм". Така някак на шега, но и някак сериозно определи режисьорът Николай Ламбрев вида театър, който е интересувал екипа, осъществил драматургичния дебют на Андрей Филипов "Среднощен град или Зелена стая в шепа дъжд" в амбициозното ново пространство на Народния театър.
След изключителния моноспектакъл "Контрабасът" от Патрик Зюскинд (режисьор Пламен Марков, актьор - Валентин Ганев), с който се откри тази нова сцена, втората премиера обявява и другата цел на ръководството на театъра: тук да се поставят нови български пиеси. (Буди уважение добре премислената настъпателна стратегия на "Театъра на последния етаж". До детайли: например след моноспектакъла, втората постановка е с два персонажа, и, както се очертава, третата ще бъде с три!)
Та в "Среднощния град" се срещат мъж на средна възраст и младо момиче. Те се обичат или поне го твърдят от време на време. И сигурно е така, защото дъждовната нощ прелива от обърканост, паранои, недоизказани импулси, пориви към смъртта равнозаразителни с поривите към живота, от тотална неустроеност и някакво неподдаващо се на изговаряне желание да бъдат не-тук, не-сега, не-сами. Драматичните им съдби се блъскат в стените на остъкленото заведение като в някакъв аквариум, в който не прониква озонът на следдъждието, на следскандалието, на примирението с неизбежността на острите ъгли, кризите и отчаянието...
Подобна история може би се разказва просто, но е сигурно, че се играе сложно. В нея Николай Костадинов и Невена Калудова трябва да играят искрено и истински, без да се крият зад хватки, иронии и щампи. Постигат го, но им трябва още артистичност, освободеност и яркост. Нещо, което в "Контрабасът" беше в зашеметяващо изобилие.
3. Антоанета Добрева - трябва да запомня това име. Как интересно играе Сесили в "Колко е важно да бъдеш сериозен" в ТБА (постановка на Красимир Спасов). Ъгловата, но и пластична, стройна до чупливост, невротична, светкавична в реакциите си, остра и иронична - тя не се вписва в този привидно подреден от фалшивите правила свят. Тя е като модерна мебел в стария дом - не пасва на нищо, но привлича вниманието ни.

Никола Вандов