Мизантропът Суифт и човеколюбецът Алеко
"Бай Ганьо" е книга-огледало за българите. Такава книга за англичаните е "Пътешествията на Гъливер". Какво виждат едните и какво виждат другите в собствените си огледала? В "Пътешествията на Гъливер" англичанинът вижда себе си по един крайно неприятен начин. В "Бай Ганьо" българинът вижда същото. Разликата е, че огледалото пред англичаните е поставил един всепризнат мизантроп, Джонатан Суифт, а огледалото пред българите е поставено от един от най-светлите ни и чисти духове, човеколюбецът Алеко Константинов.
Какви са последствията?
Когато чете "Бай Ганьо" и съответно припознава там себе си, българинът се раздвоява. От една страна това, което вижда, не е за гледане, от друга, то му е симпатично. Четейки "Бай Ганьо", ние започваме да се подхилкваме. Не харесваме "свинята" в огледалото, но човеколюбието на Алеко ни кара веднага, на мига да й простим. Нещо повече, постепенно прошката прераства в едно особено възхищение, за което Алеко едва ли е подозирал.
Днес почти всички българи действат като бай Ганьо. Дружно се гневят на политици, кредитни милионери, съдии, престъпници, полицаи, корумпирани чиновници и всички останали, но повсеместно действат като тях. Вярно - крадат, лъжат и подкупват на дребно. И жадуват наказание за онези, които го правят на едро. Но няма справедливост, защото справедливост има, когато има невинни. Виновниците за последната национална катастрофа са на свобода не поради чадъра на политиците, съдебната система или някакви незнайни интереси и тъмни субекти, а поради простичкия факт, че българите "нямат очи" да накажат когото и да било. Ако "имаха очи", отдавна щяха да са го направили и нямаше да има нито чадър, нито нищо.
Разговорите на тема "какъв е българинът" отдавна са омръзнали на всички, но ние продължаваме да ги водим, защото българското национално самосъзнание няма надеждни ориентири. По тази причина днес то решава едно, утре решава съвсем друго. Най-срещаният аргумент в наша полза (че "не сме по-лоши от другите"), е всъщност аргумент да продължаваме да бъдем, каквито сме. За съжаление сред духовните ни бащи не се е намерил мизантроп като Суифт, който да извади кирливите ни ризи и да каже - това е гадно, вие сте отвратителни, така не бива! Вместо това, духовните ни бащи в голямата си част винаги са ласкаели своя народ. Когато духовните бащи на един народ се държат като политици, нещата се "издънват" отвсякъде и ние продължаваме крайно измекярски гузничко да се подхилкваме и да се чудим кои сме и дали "ставаме".
Нищо не пада само от небето. Това с особена сила важи за морала. По съвсем друг повод веднъж изказах твърдението, че моралът не е сакрално понятие. Освен че е естетическо понятие (неморалните хора са отвратителни), моралът е преди всичко и най-вече бизнес понятие. Нашият национален проблем с морала не е в това, че сме нерелигиозен народ, народ от неверници. Нашият проблем е, че сме един залупен народ, който не разбира, че когато окрадеш някого, трябва да очакваш да бъдеш окраден и ти.
Тези няколко реда се дължат изцяло на почитта ми към Алеко. Вярвам, че истинската почит към мъртвите означава, да говориш с тях като с живи и да им казваш това, което мислиш, а не да поднасяш на гробовете им цветя.

Людмил Тодоров