Изложбата "Масалитинов, МХАТ и България" бе открита на 23 февруари т.г. в Народния театър "Иван Вазов". Тя е подредена по случай 121 години от рождението и 40 години от смъртта на Николай Осипович Масалитинов и 80 години от първото гостуване на МХАТ в България. Изложбата е плод на усилията на Музея на Народния театър, на Главното управление на архивите, Централния държавен архив, Държавния архив - София, Музея "България и славянският свят" - филиал на НИМ, Националната художествена галерия, Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, Руския културно-информационен център, Националния литературен музей, Съюза на артистите в България и Народния театър "Иван Вазов".
Изложбата беше открита със слово на Константин Илиев:

Уважаеми дами и господа,
Измежду сенките на забравените и незабравени прадеди, населяващи тази стара къща, има една, която би трябвало да е особено неспокойна. Дотолкова, разбира се, доколкото тези сенки са рефлекс на съзнанието ни. В това наше съзнание Пенчо Славейков присъства с достолепието на безкомпромисната си, едромащабна личност на първостроител, Яворов с непроменящата блясъка си траектория на метеор, Лилиев с всепризнатото си, съзидателно постоянство на театрален труженик. Крупното режисьорско дело на Николай Осипович Масалитинов обаче е свързано с едно понятие, което в днешно време се подлага на колкото смислени, толкова и безсмислени атаки. За понятието реализъм става дума. Атаките са смислени, доколкото то е размито и профанирано от користна идеологическа злоупотреба, и безсмислени, доколкото е неделимо свързано с понятието истина. Трудностите на дефинирането в случая нямат значение. Пилат Понтийски според Йоановото евангелие попитал Исус що е истина и на въпроса му не последвал отговор. Това, че самият Бог не е можал (ако изобщо е искал) да определи с думи понятието, може да е оправдание за теоретиците на изкуството и в частност на театъра, за театралните практици то няма значение.
Защото всеки, независимо от коя страна на завесата се намира, знае какво е истина. По това, колко пъти показването на зрими човешки взаимоотношения - те биха могли да бъдат наречени и въплъщения на живота на човешкия дух - е предизвиквало или е държало далеч от зрителната зала знаменитото мхатовско "не верю", следва да се оценява реализмът в театралните сезони на Николай Масалитинов. Подробно изрисуваните пана с брези, истинските херинги в чиниите или скрупульозно възпроизвеждащият епохата костюм са само второстепенни атрибути, илюстрации на нова за времето си или застаряваща мода. Театралните изложби (тази, в която сега се намираме и за която е положен толкова добросъвестен труд, няма как да прави изключение), тези изложби могат да показват за съжаление преди всичко второстепенното.
Юбилейните слова, статиите и отзивите, появили се през отделните етапи от дългия творчески живот на големия режисьор, неизменно съдържат няколко елемента. Започва се с гастролите на актьорите от Московския художествен театър през 1920 г., ангажирането на Масалитинов за главен режисьор на Народния театър през 1925, неизменно се споменава основаната от него и Екатерина Краснополска театрална школа. Неизменно и основателно. Защото очите на най-добрите възпитаници на тази школа и сега ни гледат от портретите в това фоайе и правят излишно изброяването на звучната поредица от прославени актьорски имена. И още нещо обикновено присъства във възпоминателните страници за Масалитинов: Отворено писмо от четирима драматически автори - Ст. Л. Костов, Йордан Йовков, Рачо Стоянов и Димитър Шишманов, в което те изказват благодарност на дошлия от чужбина режисьор за това, което е направил за пиесите им. Кои ли днешни български автори биха се събрали да напишат такова писмо и на кого ли от сега активно работещите режисьори биха могли да го изпратят.
Съществува едно доста основателно твърдение, че история може да се пише едва тогава, когато героите й вече не са между живите. Историята на важни за развитието на българския театър десетилетия предстои да бъде написана. Това би трябвало да стане от позиция, съхраняваща достойнството както на обекта на изследването, така и на изследователите. Такава позиция предполага непредубеденост и критичност. Струва ми се, че едно нещо в историята на българския театър ще остане непроменено. То най-добре е формулирано от Владимир Василев: "Преди Масалитинов имахме само актьори; след него имаме - театър."