Лесно е да бъдеш ексцентричен
- Вече няколко години се осъществява реформа в театъра, промяна на системата, нови правила... Работи ли в момента всичко това?
- Нека най-напред се разберем, за да нямаме терминологични обърквания. Какво значи промяна? Ами това значи смесена система: не е хубава системата, в която има само частни трупи, но не е хубава и системата, в която изобщо няма щатни театри. И по тая причина в Сливен, където имаше открита сцена, аз се държа ретроградно - връщам артисти. А в Бургас пък се опитвам леко да съкращавам основната трупа и за всеки спектакъл да търся по 2-3 човека отвън, които определят неговия облик. Смятам, че комбинацията между двата модела е най-доброто. Въобще най-добрата система е онази, която позволява на театъра да прави добри представления. Тя не може да бъде самоочевидно такава или онакава, във всяка ситуация - психологическа, на град, на място, работят различни модели. Твърдя, че за Бургас системата, по която работя в момента - 1-2 артисти-звезди, стабилно ядро от театъра, млади артисти на гастрол или около всеки спектакъл 3-4 нови хора, които са, така да се каже, "завърнати лица", които създават интерес в града и в същото време позволяват да правиш на национално равнище, за националния пазар театрални постановки - функционира добре.
- Не се задържате много край морето...
- Колкото играем в Бургас, толкова играем и навън. Водим отворена театрална политика, каним други спектакли, което ни освобождава от това да мислим за много собствени постановки. Попълваш липсващото в репертоара с гостуващи заглавия; ако има интерес към нещо конкретно, винаги можеш да го попълниш отвън. И по тоя начин не намаляваш авторитета на театъра, обратно - увеличаваш го. Вече правя общ афиш - чуждите и нашите представления стоят равностойно, за публиката те звучат равностойно. Даже по някакъв начин хората извън залата ни предпочитат, вероятно си казват: "Я да гледаме нашия театър, защото от другаде идва един път хубаво, друг път лошо..." В момента Бургаският театър прави годишно 4 премиери, които се играят между 30 и 60 пъти. Заедно с гастролите, разбира се, но по-малко от 30 представления няма. Ние още можем да играем "Кралят умира" например, но го пазя за телевизията. В момента имам портфейл от 12 спектакъла, които мога да въртя, и това всъщност е "репертоарен театър". Не е репертоарен театърът, където излиза едното, после бързо пада, отива си, заминава и се прави друго по същия начин... Наистина много пътуваме, но мога да пътувам, защото в афиша ми са имената на Йосиф Сърчаджиев, Васил Михайлов, Татяна Лолова, Георги Русев... Никакъв шанс не бих имал за пътуване, ако ги нямах тези имена. Не можеш да си позволиш да отидеш с каквото и да е. Защото два пъти като се издъниш в един град, на третия не те искат. Вече сме си създали места, където ни очакват; твърдя, че сме играли във всички градове на България през тия две години. Няма град, където да не сме играли. Това е според мен пазарът; е, той би могъл да бъде регулиран много по-лесно, но това е друг въпрос.
- Малко по-традиционен, по-улегнал театър ли представлява тази марка? Защото тук донякъде такива са предпочитанията.
- Да, тук правим "успокоен" театър. Виж сега, не твърдя, разбира се, че "Животът е сън" на Калдерон или че "Кралят умира" са кротки представления; те просто не са крайно авангардни. Естествено е репертоарният театър да показва утвърдени ценности, той дори трябва да бъде леко консервативен. Нормално е да не си позволява прекалени новаторства, да не се увлича по крайни експерименти.
- Е, не че ти не си правил...
- Да, да, и аз съм вършил такива. "Татко Юбю" например беше твърде отчаян риск и доста голям провал от икономическа гледна точка. Беше главоломен продуцентски провал, но тогава режисьорът в мен надделя и си казах "Какво пък, ще си го направя!" Спектакълът беше замислен за Летния театър, исках да вкарам в него и Тони Димитрова. В момента, в който стана ясно, че не става, аз все пак удържах да го изкарам, но това беше очевиден продуцентски провал. И ако аз бях само продуцент, а не и режисьор, нямаше да допусна никога той да се направи. Но инатът ми ме накара да го изведа, за да потвърди, общо взето, това, което и предварително ми беше ясно - че да се правят подобни експерименти в Бургас е нецелесъобразно. Още веднъж ли да разбера, че в Бургас няма студентска публика? В София "Зад канала" същият спектакъл се игра 150 пъти, а млади хора го определиха като "култов". И, забележи, става дума за същото представление!
- Не, не мисля, че е същото. Тук имаше повече гротеска и някак си по-директни препратки към действителността...
- Да, така е, но генералната разлика не беше толкова голяма. За сетен път видяхме, че в Бургас няма оформена студентска, младежка публика. И какво да експериментирам в случая: да разбера това, което се знае!? В естетически смисъл как да си го позволя, като всеки лев го кроя и кроя, за да си платя тока и парното? Как при това положение да си позволя да експериментирам? Кой ми е позволил да експериментирам, кой ме е насърчил в такава посока? Да направя нова българска пиеса!? Защо? Каква ми е гаранцията? Е, ако ми хареса, ще я направя, но въпросът е как ще се отрази това на театъра.
- Тук наистина не играете новите български пиеси, че дори и най-популярната "Боб", а нейният автор Елин Рахнев е тъкмо бургазлия. Тя се играе къде ли не, само в Бургас не. А най-малкото може да се даде и на "Боб", и на Елин едно "земляческо рамо"...
- Виж, тук "Боб" не се играе, защото аз не го харесвам. Мисля, че този текст е вторичен. Моите извинения към драматурга на Народния театър, но текстът не представлява интерес за мен. Нищо, че е бургазлия и може да ми се разсърди, че не поставям в Бургас неговата модерна драматургия, но на мен тя наистина не ми харесва. Нямам нужда да я поставям като репертоарно заглавие. Изобщо всеки театър трябва да си търси физиономията. И в някакъв смисъл физиономията, с която Бургаският театър се легитимира в националното театрално пространство, е тази: сериозни текстове със сериозни режисьори и сериозни актьори. И ми се струва, че това е въобще тенденцията в европейския театър, всичко останало е отдавна изживяна болест. Въпреки това всички авангардни представления, които са се случили в България, са намерили сцена и в Бургас. Все пак нека не забравяме, че Лилия Абаджиева е моя ученичка - при това положение не може да се говори, че съм ретрограден, нали? Всички неща, които се случват, имат място и на бургаска сцена, защото аз не мога да лишавам бургаската публика да види и да си избере каквото поиска. И аз й давам този широк спектър. Но това не ме задължава да произвеждам такава продукция, дори напротив: театърът, честно казано, няма потенциал за такъв тип спектакли, той няма млади артисти, които да влязат в тях. Не мога с този потенциал да извикам Възкресия Вихърова например. Защо да я викам? Какво да прави тук, с кого, за кого и за какво? По-просто е да взема готов спектакъл на Възкресия Вихърова. Трябваха ми млади хора, поканих Андрей Баташов със студенти, изиграха 7-8 представления, млади хора влязоха, гледаха - имат нужда от това. Като имам нужда от нещо, вземам го. Така, менажирайки, аз мога да осигуря и осигурявам на бургаския зрител доста широк спектър от театрални спектакли.
- Какво още си се зарекъл да не правиш тук освен нова българска драматургия?
- Няма да правя детски представления. Каня обаче доста детски представления, да заповядат и да играят. Има Младежки театър, да прави спектакли, ще ги каня на гости да играят, ще им плащам даже...
- И печеливша ли е тази стратегия?
- Да. Когато пристигнах в Бургас, заявих, че идвам тук да правя комерсиален театър и всички много се ужасиха от самата дума. Това им звучеше като жълт и булеварден, но сега, като погледнеш афиша, виждаш Стриндберг, виждаш Йонеско, виждаш Чехов, виждаш Гогол, виждаш Калдерон... Това е комерсиалният театър, който искам да правя.
- Тук влиза и най-новата продукция - "Животът е сън" с режисьор Иван Добчев.
- Аз съм много щастлив, че направихме този спектакъл. Беше отдавнашна моя мечта.
- Желанието си за негов римейк си изявявал и преди?
- Да, римейк, но след 20 години очевидно става дума за нов, различен спектакъл. Хубаво е човек понякога в театъра да се връща към митологемите си, а "Животът е сън" в Театъра на армията е от митичните представления на българския театър. Очевидно това е текст, който дава възможност за творчество и много се радвам, че представлението е съвършено различно, с изцяло нов превод на Кирил Мерджански. Съвсем различни са и намеренията на режисьора. Най-важното обаче е, аз съм уверен в това, че отново в Бургас се случва голям спектакъл. Изобщо толкова често да се случват събития в един български театър (казвам български, защото никога не съм смятал Бургаския театър за провинциален), никак не е малко. И нищо чудно този спектакъл да има повече представления в София, отколкото в Бургас, и това е съвсем нормално и естествено.
- Значи има глад за "бургаски" театър в София?
- Различно е търсенето. Пространството е толкова малко, че едва ли е възможно да говорим за някакви типологически характеристики на добрите спектакли, били те в София или Бургас. Общо взето, те се случват в най-различни сфери и реализират своя обществен резонанс по най-различни причини и в най-различни скандални ситуации и събития. И по-скоро това определя битието им в театралното пространство, възможността в този театрален афиш някак си да са се заявили, а не определен глад за нещо конкретно. Макар че това с "Вуйчо Ваньо" беше парадоксално: признаването му и от зрители, и от критика, което в някаква степен беше показателно за появилата се умора от нови неща.
- Няма да крия, бях изненадан от успеха му.
- Напълно те разбирам. То е традиционно в пълния смисъл на думата.
- Създава психологически комфорт...
- Да, хората точно това ми казваха, че им прави впечатление, защото чуват спокойно, без да се притесняват и напрягат, текста на Чехов. Гледат като зрители, вълнуват се, като започнат да четат мелодрамата, виждат едни артисти, които играят хубаво и това ги радва, без тази оценка да е снизходителна. Обратното, аз смятам, че това не е по-лесният път, той изисква много повече усилия. Много е лесно да бъдеш ексцентричен. Да знаеш къде е центърът на кръга е малко по-мъчно, нали? Мога да го кажа като анализ, макар че това е ноу-хау: понеже кръгът на публиката се стеснява в години на рецесия, в каквито сме сега, театралният зрител избира само сигурни и проверени заглавия. В такова време е нормален успехът на подобни традиционни спектакли. Защото ако можеш да си позволиш три пъти в годината да отидеш на театър, предпочиташ да не рискуваш, а залагаш на нещо, което в някакъв смисъл е сигурно. И понеже случайни зрители все по-рядко попадат в театъра, ние разчитаме навсякъде на този утвърден театрален кръг.
- И това ли е, нека употребя твоята метафора, центърът на кръга на Бургаския театър?
- Ами горе-долу да!

Разговора води Митко Новков



Разговор с
режисьора Борислав Чакринов



Борислав Чакринов
е от горе-долу вече 3 години директор на Драматичен театър "Адриана Будевска" - Бургас, а отскоро ръководи и Драматичен театър "Стефан Киров" - Сливен. За това време в Бургас бяха направени няколко успешни представления - постановката на руския режисьор Хейфиц грабна през миналата година наградата "Аскеер" за най-добър спектакъл, а актрисата Бойка Велкова - "Аскеер" за най-добра женска роля. Това ни накара да разговаряме с Борислав Чакринов за театъра днес, за печелившите и не толкова стратегии, за справянето в период на социална криза и стагнация и въобще за всичко, засягащо Бургаския театър и неговото място в българското културно пространство.