Театрални политики и практики - анкета
С публикуване на резюмето от доклада на Десислава Гаврилова "Театърът в България: политика, практика и промяна" (вж. "Новите рога на носорога", "Култура", бр. 4 от 2 февруари 2001 г.) правим пореден опит да "предизвикаме обществен дебат по проблемите на културната политика и пътя на театралната реформа в страната". Пореден, защото през годините на прехода (а отделни аспекти бяха дискутирани и преди това на страниците на вестника) излязоха редица статии, интервюта, анкети и т. н. по проблемите, които възникват при всяко усилие да се реформира структурно, кадрово и като начин на финансиране нашият театър. Ще посочим само някои по-големи публикации през 2000 г. в "Култура" по темата: "17.02.2000, в реално време" от Георги Тенев (бр. 7), "Едно ненужно признание" от Явор Гърдев (бр. 7), "Кой провали театралната реформа?" от Александър Жеков (бр. 9), "Култура по време на апатия" - разговор с проф. Ивайло Знеполски (бр. 11), "Разговор за пътя" от Никола Вандов (бр. 23), "Българският театър - пространство на гражданското общество. Концепция за развитието на Националния център за театър - 2001/2003" от Златко Гулеков (бр. 32). Във вестника излязоха и редица текстове, разказващи пряко или косвено за чуждия опит при реализирането на една отговорна културна политика (например публикациите на Жанина Драгостинова "Културната политика е финансиране на изкуствата" - разговор с Михаел Науман - държавен министър на културата и медиите в Германия, в бр. 19 и "Театрална реформа по немски" в бр. 20).
Степента на подреденост, обобщеност и радикалност, системността и очевидната конструктивност на доклада на Десислава Гаврилова ни карат да вярваме, че този път дебатът има повече шансове да бъде чут и идеите, изказани от участниците в него, ще бъдат отчетени в следващите стъпки на театралната реформа у нас.
Вестник "Култура" ще предостави страниците си за текстове, които коментират сегашното положение в българския театър, стъпките и правилата на театралната реформа, механизмите и функционирането им, визиите за тяхното бъдеще.
За да се синхронизират отделните текстове, предлагаме следните теми/въпроси:
1. Кого обслужва Министерството на културата, съответно Националният център за театър - зрителя-данъкоплатец или заварената театрална мрежа?
2. Занимава ли се някой отговорно с проблема за потребността от театър в конкретното населено място и какво следва от изследването на тези потребности?
3. Кой е истинският министър на културата през всичките години на прехода - титулярът на министерството, финансовият министър или наследеното инерционно мислене?
4. Наистина равнопоставени ли са държавните и частните субекти пред държавната субсидия?
5. След защитен проект не е ли редно свободно да се определят заплати и други разходи - според възможното, а не и според различни ограничения?
6. Имаме ли ресурси (финансови и творчески) да издържаме с качествена продукция цялата съществуваща в момента театрална мрежа?
7. Прозрачно ли се разпределят оскъдните средства на държавата в областта на театъра? Публични ли са мотивите за едно или друго решение? Какви механизми са включени в действие, за да намаляват подозренията в субективизъм при вземането на решения?
Разбира се, всеки от участниците може да засегне и други въпроси.
Публикуваният тук разговор с режисьора Борислав Чакринов засяга редица от тези въпроси и разказва за един успешен мениджърски опит.

Н. В.