Кой изяде сандвичите
на Лейди Бракнъл?


Може би публиката няма да остане съвсем сериозна, гледайки това представление. Може би ще се смее. Това е важно, защото гледа все пак комедия. Но на какво ще се смее? Представлението се колебае между пародията на латиноамерикански сериал и мюзикъл. Колебае се толкова силно, че актьорската игра дори напуска пародийната рамка и преминава твърде често в откровено, неясно мотивирано кривене (пластическо и интонационно). Това безспорно винаги е било смешно, особено когато е придружено с непрекъснато галопиране по сцената. Но в този случай дали така ще се представя комедия на Уайлд или на Вазов няма никакво значение. Особено за гледащите, които съвсем не са длъжни да са "щудирали" старателно вкъщи Оскар-Уайлдовото творчество и със записки в ръка да идат на театър.
Така и ще си остане неизвестно за тях инак известното изискано Уайлдово чувство за хумор, танцуващо в блясъка и отблясъците от афористичния диалог, защото то едва се долавя в невъобразимо бързото изстрелване на репликите и непрестанното физическо суетене по сцената - изключение е само Пламена Гетова (Лейди Бракнъл). Може би наистина салонният диалог и дендизъм е остарял, но едва ли смачкването му -често във фъфлене или в почти скороговорки - е най-добрият начин да се справят днешните актьори с него. Това е една от причините "Бъмбъри"-забавленията на персонажите да избледняват, отнесени от вихъра на суетенето по сцената и недоразуменията между тях. Иначе казано, Бъмбъри-играта и играта на конвенцията (на салона, обществото) трудно могат да бъдат оразличени. А това все пак е нужно, ако не важно, за да стане ясно на финала, че играта на обществени конвенции поглъща опитите за нейното разрушаване и тъкмо това е "щастливият край", и тъкмо затова е смешно да бъдеш сериозен или е просто лош тон, което е едно и също за Уайлд - т. нар. enfant terrible на английското общество от ХIХ в.
Да питаме "Защо Уайлд?", е като да се чудим кой изяде сандвичите с краставички на Лейди Бракнъл. Да анализираме (или иронизираме) тичащите карикатури по сцената е повече скучно, отколкото смешно. А да търсим отговор на въпроса "Много ли е, или малко комбинацията от фабулни недоразумения, шарени костюми от уж 30-те и пластическо и интонационно шаржиране, за да се получи добра комедия?", е вече твърде сериозно. Затова нека просто препоръчаме на онези, за които това е достатъчно, да гледат "Колко е важно да бъдеш сериозен".
Колкото и това да звучи несериозно.

Виолета Дечева

Реплика
от ложата

Колко е важно да бъдеш сериозен
от Оскар Уайлд, Театър "Българска армия", режисьор Красимир Спасов, сценография Марина Райчинова, музика Асен Аврамов, хореограф Веселин Ранков, в ролите Пламена Гетова, Анастасия Ингилизова, Антоанета Добрева, Мимоза Базова, Иван Ласкин, Иван Радоев, Веселин Ранков, Георги Къркеланов, Вълчо Камарашев. Премиера
24 февруари 2001 г.