Вече не е смешно

Вероятно ако се направи една статистическа рекапитулация на най-гледаните предавания през последните "демократични" години на българската телевизия, челните места на класацията няма как да не бъдат заети от различните развлекателно-хумористични шоута. Много такива се изредиха на екран - започваме със студентското "Ку-ку", минаваме през "Каналето", "Хъшове", Влади Карамфилов и "Как ще ги стигнем...", "Пирон" и "Улицата", за да пристигнем при "Шоуто на Слави" и "Сладко отмъщение" по bTV, "НЛО" и "Каналето" по БНТ, "Тутурутка" по M-SAT... По едно време чак гледахме политическо мъпет-шоу (мисля, че в периода 1991-92); пък и със сигурност има още тв "забави", явявали се някога, явяващи се и днес, едва ли обаче е по силите на един само човек да ги посочи всички, пък и не е нужно. Важното е друго - българският зрител си пада по развлекателните телевизионни програми, по извикващите смях предавания и ги възнаграждава по достойнство - с гледане и слушане. У нас дори чуждите майтапи се радват на успех - спомняме си например "Най-смешните домашни видеоклипове", в момента не по-малко популярни са братовчедите (ясно е, надявам се, че тук става дума за Балки и Лари, не за другите "братовчеди" - "Естествено, не ставай смешен!"), на които заложи за пробива си bTV, както и на вече добре познатия "Алф", разбира се. Въобще в ход е правилото: Ако си в лошо настроение - сядай пред телевизора!
Причината може би за тая така висока популярност е склонността на българина към пародията и осмиването на другия. Не разполагайки с друг властови ресурс дълго време през своята история, той вероятно се е обръщал към подигравката като единствено средство да си върне на по-силния. Предполагам, че тук е скрито разковничето и за толкова любимото ни "подбъзикване" с политиците - като не сме в състояние да им отмъстим по друг начин, измисляме за тях вицове или - вече е възможно - създаваме скечове, с които ги поставяме там, в ниското, където според нас им е мястото. Личи си, прочее, че отношението на българите към тъй наречения (или самонарекъл се) "политически елит" е по странен начин двойствено: от една страна е някак си снизходително-майтапчийско, от друга - гневно-недоволно. Но рядко е положително - да си политик в България хич не е престижна работа, ако и, както изглежда, да е доста доходна.
Тази амбивалентност към персоните на политическото действие обаче сякаш все повече се изпарява за сметка на еднозначната негативна оценка. Поредна демонстрация на тази трансформация бе последният брой на "НЛО": от предаване, което буди смях, тогава то събуди тъга, очертавайки мизерията и сивотата, обгърнали нашия бит. Угрижените и мрачни лица, които хващаше камерата в градския транспорт около паметника на Левски, песимистичните и язвителни мисли на Димитър Подвързачов, нагледният Интернет-чат с резки и поучителни думи към политиците - всичко това показва, че на българина вече му е дошло до гуша от хората, които го управляват (и които се натискат да го управляват), че окончателно е загубил доверие в техните способности и добри намерения, че всъщност за него категоричният виновник за незавидното му материално, че и духовно състояние е тъкмо политиката и нейните лицедеи. Изобщо, те повече не будят смях, а само безсилна ярост, която, не откривайки друг начин за въздействие върху тях, без особена вяра се опитва да апелира към тяхната съвест и усещане за срам. И понеже тази стратегия по принцип се възприема като безперспективна и губеща, най-честото възклицание в НЛО, а и в други предавания, призвани уж да развеселяват, е това на един от героите на Чочо Попйорданов: "Байгън!" Само че когато дори професионално задължените да развличат не го правят, защото са отчаяни и омерзени, вече не е смешно, а страшно: значи хората са изгубили всякаква надежда. А който е изгубил надежда, за него животът няма смисъл. Посърналото чувство за хумор на забавните предавания е знак за безсмислието, в което, за наша жалост, ни се е паднало да живеем.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин