Трагедията в протеста
Отдавна е ясно, че моралните жестове в България нямат стойност. Но че пък сме толкова толерантни към неморалните актове, всекидневно ме изненадва отново и отново.
Кризата на БНР е замеряне с ултиматуми. "Ще гладувам до победа" срещу "Ще стоя на бетонираната си позиция до победа" или "Ще вадя компромати и заповеди докато мога". Парадоксално е как две организации, призвани да осъществяват комуникацията в обществото, не могат да общуват помежду си. Щом те не умеят да го правят, за къде сме тръгнали изобщо. Трагедията в протеста не е толкова в това дали е предизвестена победата на НСРТ, а в печалния извод, че у нас посланията се формулират само от политическите общности. Нито БНР, нито НСРТ успяха да съставят валидни тези, които простичко да обясняват конфликта. Идеята за истината сама по себе си няма никаква тежест, докато не бъде облечена в някаква логическа конструкция. Затова върху спора безпроблемно се накачулиха политически движения, които използват безпомощността на двете страни. Всичко се затваря в кръга на политиката (предизвикала проблема) и приказките за професионализъм губят смисъл. Няма обществена кауза.
Отказът на властта като цяло да се опита да разреши конфликта дозагробва и без това линеещото гражданско общество. На властта й е изгодно да игнорира конфликта, да не го забелязва, да не му помага да се развива. По този начин всички механизми за контрол остават в нейни ръце. Така е толкова лесно да се доубие общество като нашето, което не желае да живее със себе си. То е самоубийствено и самоунищожаващо се в същността си. Ето защо дълбоко се съмнявам, че у нас може да се конституира какъвто и да е сдружен обществен орган. Дори някога да узреем и направим от НСРТ институция, в която да работят само медийни експерти, пак ще има същите напрежения. Просто ние като общество нямаме единна воля, единни принципи, които да спазваме. Всичко е хаосообразно и в крайна сметка винаги се оказва вързано с (без)личности. Няма санкции за безобразното девиантно поведение на натрапили се участници в публичния дебат.
По време на кризата в Чешката телевизия публично бе лансирано убеждението за правотата на журналистите там. Сега, когато проблемът застигна нашите журналисти, обществото се сгърчи в нежеланието си да вземе позиция. Поведението на чехите беше разбирано като героично и революционно, а същото поведение, само че на българите, вече е свързано с всичко друго, но не и с истината. За това отношение носят вина и самите БНР-журналисти, които не проявиха достатъчна фантазия да се изявят така, че да им се обърне внимание. Ако бяха се разположили по друг начин в публичното пространство, тяхната кауза щеше да се превърне в обществена. А сега, за съжаление, е кауза само на работещите в БНР. Пренебрежието на обществото към тях вече има своите плодове и вътре в БНР ще се изядат (то в НСРТ се изядоха, дето са едва 9 човека, какво да говорим за армията в БНР). Победата обединява, докато предчувствието за загуба води до разпадане.
Напреженията в НСРТ, като че ли няма да доведат до най-логичното самовзривяване на съвета, което трябваше да се случи още с избирането на Бориславов. Всичко започва да прилича на екшън филм, в който доброто и лошото ченге (в добрите американски филми нямат място българските тайни служби и техните ръце) работят рамо до рамо. Само дето доброто ченге се прави на много мило с враговете, но всъщност изпълнява същата мисия, която и лошото ченге. Ако този сценарий не е верен, това означава, че "опозиционерите" вътре в НСРТ не могат да удържат ролите си докрай. Те хем са вътре в системата на властта, хем са с протестиращите. Раздвоение, от което не печели нито БНР, нито НСРТ. Колкото до несъстоятелността на останалите членове на НСРТ тя вече е ясна на всички. Те нямат друг изход освен да се втърдяват все повече, докато накрая не дойде горският. Или докато не се създаде гражданско общество, което да изтласка задавания от политиката дневен ред.

Вяра Ангелова