Флиртът на българската интелигенция
със собствения й народ

През последните десет години българската интелигенция напразно търси мястото си в обществения живот на страната. Случайните, несмели опити да се анализират причините за нейната неефективност, отичат я в кахърност, я в някоя подписка. Като изключим политическите и слагачески мотиви за тези подписки, остава искреният, гол напън да се участва по-активно в прехода, да се помогне, да се изиграе някаква роля. Мълниеносното фиаско на почти всички подобни напъни препотвърждава основната теза на българската интелигенция за собствената й непотребност. Така тя започва отново да се кахъри, докато някой отново не я вдигне на "подписка" и плочата се завърта отначало.
Разбира се, не всички "подписват". Мотивът на тези, които не "подписват", е, че работата на интелигенцията не е да участва в политиката, а да пише книги, да пее и играе. На което "подписващите" отвръщат, че ние точно за това сме на тоя хал, защото интелигенцията не е обществено активна, а се е затворила в свои пространства (де да беше така, де всички да имаха свои автентични пространства).
Въпреки непримиримостта на тези позиции, има нещо, което обединява тези две групи. Те и двете флиртуват със собствения си народ. Дружно се възмущават чрез "подписка", статия, интервю, книга или песен от изедниците на народа - от политиците, от престъпниците, от полицаите, от банкерите, от подкупните чиновници, от "другата" интелигенция, в която те не участват, - но никой не казва на своя народ, че той е точно толкова безчестен, лъжлив и крадлив, колкото са и неговите политици, полицаи, банкери и всички останали. Вместо това, интелигенцията става изразител на едно примитивно и безсрамно обществено мнение, което гласи - всички са виновни с изключение на "нас". Този абсурд, върху който здраво се е настанил българинът, и на който интелигенцията припява с пълен глас, издава нейната безотговорност, некомпетентност, липсата на мъжество, и най-вече, желанието й да се хареса на всяка цена.
Всичко това едва ли ще ни изненада, ако си припомним как се е държала българската интелигенция открай време. Тя, с много малки изключения, непрекъснато е флиртувала с народа си, грижейки се да му създаде душевно спокойствие, уют и неприкосновеност. Когато се е бунтувала, тя се е бунтувала срещу изедниците на народа и никога срещу безобразията, които могат да се намерят във всяка народна душа, включително в душата на интелигента. Флиртът на интелигенцията със собствения й народ е опорочаващ, но което е по-страшно, той обърква - обърква всички ни. Ние не знаем какво да мислим за себе си. Наистина ли сме толкова "кофти", колкото подозираме, или се лъжем? "Ставаме" или не "ставаме"? Кои сме? Каквото и да е положението, то може само да се подобри, стига някой да го артикулира. Нежеланието за самопознание у българската интелигенция, отсъствието на сериозни опити от нейна страна да копне в "дълбокото", я прави аутсайдер към днешна дата.
Последните петдесет години са крещящ пример за национално падение и безчестие, но никой не говори за причините. На "пангала" отново са отделни политици и всички останали "злодеи". Целият цирк в лайна, само народът в бяло. Ако интелигенцията държи да участва в обществения живот и да влияе благотворно, тя трябва да се опита да погледне в собствената си душа и в душата на народа си, а не да участва в "подписки", или пък да не участва в тях. Но това едва ли някога ще се случи, защото времето за подобни опити е безвъзвратно отминало - на нас ни липсват първите седем години. А като си помисли човек как обещаващо е започнало всичко: "О, неразумни юроде..."

Людмил Тодоров