Човекът умря. Човекът е мъртъв
Книгата на сръбкинята Ясмина Тешанович "За нормалността: моралната опера на един идиот" представлява дневник на бомбардировките над Белград, проведени от силите на НАТО през 1999 година. Дневник на практическия разум, дневник на човешкото достойнство и на любовта; всекидневни записки на една жена, визиращи чудовищността на погрома над невинни хора. Вината на хора, които не подкрепят режима на Милошевич, но чисто и просто са родени сърби.
Книгата е умна, внимателна, красива. Вдълбана в подробността на човешкия предел, в голите парчета човешко оцеляване. Четеш чрезмерния й текст и се питаш имаш ли право на литературни интерпретации при такива редове: "Спомням си началото на сръбско-хърватската война, когато бяхме на международен ПЕН конгрес във Виена на една вечеря. Никой не искаше да седне на масата, на която седяхме моят мъж и аз - сърби. Впрочем един австрийски писател дойде на нашата маса със съпругата си и през цялата вечер разговаря с нас, без да спомене войната. Помислих си, че сме в безопасност в нашата невидима болка. На края на вечерта той просто каза: ако ви трябват пари, жилище, по което и да е време, ние сме тук. Разплаках се, а той продължи: спомням си, че когато бях на 11 години, бях нацист за пет минути. Той се казва Петер Ебнер и неговият баща е убит като немски войник на руския фронт. (30 април 1998)"
Не се срамувам да кажа, че записките на Ясмина Тешанович ме разреваха. Няколко пъти. И още много страници смесват суровите сълзи на писателката и читателя - още по време на бомбардировките, когато дневниковите й бележки са качени на около 50 сайта по света.
Но и как зашлевяват през устата нашия вкоравен хуманизъм и онези отвратителни декларации на български божем интелектуалци в подкрепа на бомбардировките над сръбската столица...
За "Нормалността: моралната опера на един политически идиот" (преведена на 16 езика, филмирана, издадена на български от "Критика и хуманизъм" в превод на Таня Кметова и следговор на Деян Кюранов) тепърва искам да се говори - засега моят личен шок е твърде силен, но съм уверен, че трябва да споделя книгата с хора, на които вярвам.
"По някакъв начин този дневник унищожи моите литературни амбиции и способности. Както някой написа на един сайт: станах анонимна жена от Белград, която пише, и така станах прочута, също като португалската монахиня от XVII в. и нейните любовни писма. Нека да е така, този свят показа истинското си лице не само чрез войната, но и чрез живота на моя дневник. И всеки е в правото си, този дневник е безполезен за оцеляване, и на хората им е дошло до гуша от Балканите, и читателите са също толкова невидими, колкото и писателите... Видимите писатели пишат за видими читатели, за хора с изисквания, власт и пари, и те движат света. Докато ние останалите, невидимите читатели и писатели, имаме нашето невидимо пространство, както и всички онези жертви на войната, които не успяха да управляват света, а светът им надделя, и за които, в крайна сметка, пиша този мой безполезен, сантиментален, политически некоректен дневник за войната. (1 юли 1999)"

Марин Бодаков