(Не)трогателна безпомощност по време на ступор

Дълголетният стопкадър на българското кино бе превърнат от държавното безхаберие в най-обикновен ступор. Нищожното родно филмопроизводство (адекватно на родния икономически ръст) резигнира дори най-вярната му публика. Втренчена в своите екзистенциални и битови колизии, тя загърби и най-свидните си очаквания да ги види претворени на екрана. Остави се на носталгиите в предаването на Канал 1 "Понеделник 8 1/2: Киноцентърът представя" - авторови и свои.
И критиката пострада от липсата на кинематографичен процес - превърна се в Маркесов полковник, чиято самота е още по-драматична сред уж пъстрия холивудски конвейер.
За филмовите ни автори ситуацията е още по-безрадостна - като луди с пробити кофи те се щурат из угарта на едновремешното щастие да снимат. Поколенията в българското кино не се сменят, а се секат с безжалостния топор на адаптивната селекция, а поради демографския срив вчерашните млади са и днешни дебютанти. Тоест те са натоварени a priori с житейски багаж и затова аршинът, с който се мерят филмите им, е по-голям.
Последната година на изминалия век ни поднесе два първи филма: "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова и "Пансион за кучета" на Стефан Командарев. След няколко предварителни прожекции в София и Варна и двата са вече на екран.
И тъй като за "Писмо до Америка" вече писах ("Култура", бр. 48, 2000), ред е на "Пансион за кучета". Още повече, че филмът излезе пред столичната публика след 6 прожекции пред берлинската - в рамките на програма "Форум" на Берлинале'2001.
Нетърпеливо очаквах "Пансион за кучета". От една страна, пазя топъл спомен за едноименната пиеса на Юрий Дачев и постановката в Малък градски театър "Зад канала" - самоти крещяха отвъд бутафорността или поради нея... От друга страна, Стефан Командарев е един от най-интелигентните ми студенти в НБУ - учи кино след медицинско образование и психиатърска практика. Франкофон и киноман, той напористо се наложи като фаворит - курсовата му работа "Балонът" бе първата в НБУ, заснета на лента. Още като студент влезе под кожата и на Евгений Михайлов - все още е един от режисьорите на предаването "Понеделник 8 1/2..." (не е случаен и фактът, че именно фирма "Мартен", която се помещава в Киноцентъра и стои в надписите на предаването, е продуцент на игралния му дебют - първият на студент от НБУ).
В аналите на българското кино "Пансион за кучета" ще остане като: петорен прощапулник (режисьорски, сценарен, операторски, продуцентски, компонистки); първи филм с предварителен саундтрак; единствен игрален филм, запечатал слънчевото затъмнение през 1999.
В моментния контекст на българското кино, колкото и постен да е, "Пансион за кучета" обаче се вмества като художествено неслучила се екранизация, чиято аморфност поставя под въпрос стойността на самата пиеса. Камерната драма на несъстоялите се животи на двамата главни герои (оперна певица и лекар в пенсия) във филма е вулгаризирана до фарс - апатично, безлично и n-тично се редят персонажи, планове, интериори, екстериори и (уж) остроумни реплики. Социални, екзистенциални и поколенски проблеми се експонират с (не)трогателна безпомощност, а актьорите (особено Николай Бинев) всуе се лутат из бутафорията в търсене на автентична опора, пък била и розовка. Какво и защо се случва, за зрителя си остава въпрос-константа, стигащ до обсесивни измерения. Не мога да повярвам, че интелигентен човек в 30-те, екстерапевт на души и почитател на френското психологическо кино, какъвто е Стефан Командарев, е могъл да се настрои (и филма покрай себе си) на подобна фалшива интерпретация на човешките комплекси и неудовлетворения. Липсата на най-елементарен усет за композиция пък осакатява дори живописния морски пейзаж. На всичкото отгоре режисьорът и екипът му си вярват (и афишират), че "Пансион за кучета" е послание към широката зрителска аудитория. Заблуда - до финала на филма и след това адресатът му си остава потискаща енигма.
Медийната врява, която вдигна продуцентът Божилов след "пренебрегването" на филма от журито на "Златна роза'2000" (награда за музика на Стефан Вълдобрев), показва, че той е не само бос в киното, но и крачи към нас с дебелашка агресия. От това обаче филмът не става по-смислен или по-жив. И вината за жалния му боксофис в София не е нито на варненското жури, нито на критиката, камо ли на публиката.

Геновева Димитрова







От пръв
поглед


Пансион за кучета, България,
сценарий - Юрий Дачев, режисьор - Стефан Командарев, оператор - Владимир Михайлов, музика - Стефан Вълдобрев, продуцент - "Marten Visual Desaign Studio" (Христофор Божилов). В ролите: Илка Зафирова, Николай Бинев, Петър Антонов, Ицко Финци и др.