Царят дава, Муравей не дава
- Господин Васев, Министерството на културата днес ви е уведомило за Решение на Министерския съвет, с което имот на Народния театър "Иван Вазов" безвъзмездно се предоставя за управление на Министерство на финансите. Бихте ли разказали историята на този случай?
- Когато започнах работа в театъра, първото нещо, което потърсих, бяха основните документи. Оказа се, че такива няма. Онова, което е трябвало да бъде свършено през 1996 г., когато влезе в сила новият Закон за държавната собственост, изобщо не е било свършено. Става дума за документите за собственост на Народният театър и на имотите, които той ползва и управлява. Те безусловно са публична държавна собственост. Заедно с други колеги се заехме да издирим цялата документация, с която театърът е бил основан и правно регламентиран. Ровейки се из какви ли не скици, укази, доклади, решения, се натъкнахме на документи, които са били оповестен в Държавен вестник. Това са, първо, два указа на цар Борис III - Указ No 100 от 1940 г. и Указ No 58 от 1941 г.. С тях празният терен, който се намира непосредствено до театъра и е сключен между улиците "Иван Вазов", "Гурко", "Раковски", "Кузман Шапкарев", представляващ парцел 1 или квартал 468 от местност "Центъра", е предоставен на Народния театър "Иван Вазов". И, второ, два доклада на министър-председателя от онова време Богдан Филов, потвърждаващи изпълнението на указите. Единият от 26 октомври 1940 г., другият от 5 май 1941 г. После, пак след дълго търсене, открихме и оригиналите. Теренът* в непосредствена близост до театъра не му е бил просто предоставен. Тогавашният Министерски съвет е взел решение, предложил го е на цар Борис III, той е подписал указ. След което от хазната са отделени пари и всички собственици на имоти, влизащи във въпросния терен, са били обезщетени в брой - със съответното Решение и с превод от Министерството на финансите. Теренът е минал във владение на Народния театър. Всичко това става в края на 1941 г. По обясними причини до 1944 г. той не е бил застроен. Правили са се проекти и ред други неща. До 1953 г. ръководството на Народния театър се е помещавало в сградата отсреща, където сега е ресторант "Синия лъв". До ден днешен, вече 60 години, теренът не е бил застроен по една единствена причина - че съществува указ на цар Борис III, на държавен глава. Този указ не е отменен и до ден днешен. Неговата правна сила фактически не може да бъде оспорена. Когато открихме всичко това, проведохме срещи с различни специалисти. Тогава изготвих писмо до министър Москова, което тя прие и от своя страна изготви писмо до областния управител, който е разпоредител на софийските държавни имоти. Ето писмото на министър Москова, където тя, цитирайки указите на цар Борис III, за които вече споменах, предлага на областния управител да уважи молбата на Народния театър "Иван Вазов" и да издаде акт за държавна собственост за този терен. Заедно с това писмо и аз внесох молба до областния управител, в което описвам случая, прилагам документи и го моля за същото - да издаде акт за държавна собственост на името на Народния театър.
- От коя дата са тези писма?
- Писмото на министър Москова е от 3 октомври 2000, нашата молба е един ден след това, от 4-ти. След известно време, на 18 октомври, което практически значи светкавичен отговор, получихме писмо от областния управител, в което пише, че той отказва да състави акт за държавна собственост, защото "собствеността на посочените имоти има държавен произход, тъй като с Укази -o [...] на цар Борис III имотите в кв. 468, местност "Центъра", са отчуждени за нуждите на Министерството на народното просвещение и Народния театър". (Тогава театърът е бил към това министерство, както днес е към Министерството на културата.) Не може да състави акт за държавна собственост, защото собствеността е държавна! Другият мотив е, че има заповеди (той ги изброява) на Столичната община - от 1973, от 1960, от 1958 и 1955 г. Според нас обаче тези заповеди са несъстоятелни, защото не отменят Указите на цар Борис III.
- С тези заповеди общината си е присвоила въпросния терен ли?
- Не, не. Примерно със Заповед No 6875 от 30.12.1955 г. на МКСБ имотът е отреден за нуждите на Министерство на външната търговия; след което с писмо No 352 от 28.11.1958 г. на Софийски градски народен съвет безвъзмездно е отреден за нуждите на Министерството на транспорта; със Заповед No 554 от 29.10.1960 същият терен се преотрежда за Министерството на просветата и културата за "Галерия за периодични изложби" и т.н. Когато получихме този отказ, заедно с Александър Морфов подписахме писмо до министър Москова, в което я молим да внесе предложение, този път в Министерски съвет, за да излезе решение съобразно новия закон за държавна собственост, който влезе в сила от 1 юли 1996 г. Става дума пак за същото - празният терен да бъде окончателно отреден в полза на Народния театър "Иван Вазов".
Днес (27.2.2001 - бел. ред.) получаваме писмо, подписано от зам.-министъра Юрий Дачев, с което ни се отговаря, че нашето писмо до Министерството на културата е разгледано, но че "с Решение No 678/19.10.2000 г. на Министерския съвет имотът е обявен за публична държавна собственост и е предоставен за безвъзмездно управление на Министерството на финансите за нуждите на Дирекция за застрахователен надзор."

- Значи решението на Министерски съвет е взето един ден след писмото на областния управител от миналата година. Оттогава никой не ви е уведомил, че има такова решение на МС.
- Те нас няма защо да ни уведомяват. В Министерски съвет има следния ред: Всяко решение, което се взема, се съгласува с всички останали министерства. Това означава, че и Решение No 678 е минало на преглед през Министерството на културата. И те са се произнесли положително, тоест не са възразили. Защото достатъчно е да има едно възражение и съответното решение не може да влезе в сила. Решенията на Министерския съвет не се взимат с мнозинство, а с консенсус. Всички министри задължително се подписват под всяко едно от тях. Оказва се, че в един и същи отрязък от време, практически в рамките на 20 дни, Министерството на културата в лицето на министър Москова дава становище, с което застава зад интересите на Народния театър, а същевременно, неизвестно чрез кого (не мога да твърдя, че това е лично министър Москова, може някой от нейните заместници да я е подвел), пак това министерство си дава съгласието теренът да отиде в полза на Министерството на финансите. Чувствам се страшно отчаян и обезверен, защото за всяко нещо (в случая говоря само за Народния театър, не обобщавам за другите културни институти), когато по необходимост опрем до защитата на различни държавни органи, винаги получаваме отказ.
- Въпреки статута ви на национален културен институт?
- Въпреки статута. Въпреки, че по условие от култура не се отнема. На култура се дава. Нито една държава по света не отнема от собствената си култура. Обратното, всички се стремят да разширят полето на културата. Тук съм длъжен да кажа следното. Във всички разговори, които сме водили с министър Москова, тя е била склонна да поддържа тезата, че интересите на Народния театър трябва да се защитават. Проблемът е, че Министерският съвет или някакви други инстанции не се интересуват от позицията на министъра на културата. От което следва, че по всички възможни начини, с всички възможни средства нуждите на българската култура се изтикват на все по-заден и по-заден план. Постепенно всичко, което е култура, все повече и повече се бута настрана, затрупва се... Аргументите винаги са: "времето е такова, няма пари, няма средства". Когато обаче трябва да се запуши някоя дупка, да се покрие някой политически скандал от днешната или от миналата седмица, средства моментално се намират. Но винаги, каквото и да се случи в българската култура или в българското образование - а те са неразривно свързани - се оказва, че просто "времето е такова". За тях "няма средства, няма възможности". Как така се оказа, че за други сфери в живота на България има и време, има и средства, има и законови основания? Не искам да спекулирам с драстичните случки, които и без това са в устата на всички.
В центъра на София започнаха да изчезват и вероятно ще изчезнат още културни институции.

- Например?
- Например... Кажете ми какво правим за Националната галерия? Разбирам проблема, склонен съм да вярвам, че тази сграда трябва да бъде Президентство, но това ще бъде наистина разумно само тогава, когато в центъра на София се появи една наистина подходяща за Национална галерия сграда. Не може непрекъснато политическите интереси да изпреварват културните и образователните. Как е възможно нашите предци преди 100 години (при това държавата ни никак не се е разполагала нашироко) да са могли да вземат адекватни решения. Построили са Народния театър, Софийския университет, Художествената академия... Как е било възможно всичко това тогава да бъде и финансово, и политически защитено? И защо днес изведнъж същото нещо се оказва невъзможно?
- Поставихте ли отново въпроса за Народния театър пред министър Москова?
- Писмото от зам.-министър Дачев получих днес.** Някъде в началото на ноември миналата година, веднага след отказа на областния управител, заведохме дело във Върховния административен съд. След месец и оттам получихме отказ. Там процедурата е следната: първо се минава пред тричленен състав на съда. Точно той отказа да разгледа нашата молба, позовавайки се, така да се каже, на технологичен проблем. Ние обаче имаме право и сме се възползвали от него да възразим пред петчленен състав на Върховния административен съд, който се надяваме да уважи интересите на театъра.
- Юрист от театъра или от министерството ще ви защитава?
- Обърнахме се към правна кантора, защото театърът не разполага с юрист в щата си, нито пък можем да ползваме такъв от Министерството на културата.
- Това не е първият имот, от който Министерството на културата се освобождава с лека ръка. Вие как си го обяснявате?
- Не мога да дам обяснение, но има нещо, за което съм категоричен - винаги и във всичко Министерството на финансите се налага по силата на обстоятелството, че реално разполага с държавния бюджет. Наричат силови Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи, но всъщност най-силово е Министерството на финансите. Но нали точно затова има министър на културата? Нали той трябва да защитава културните институти? Нали това му е работата?
- Този глас против, който може да блокира решение на Министерския съвет, после може да се окаже пречка за финансирането на българската култура. Такава ли е вашата хипотеза?
- Вероятно има такава логиката. Не случайно отказаха на министър Москова бюджетът на Министерството на културата да бъде производен на брутния вътрешен продукт. А не всяка година да се определя от Министерството на финансите. Тя предложи 1,5 % от БВП да е бюджетът на МК. Пак министърът на финансите отказа. Позицията му била, че щели да поискат и другите. Нищо лошо няма в това слабите министерства, да ги наречем така, да поискат фиксиран бюджет. Дали ще е процент от общата стойност на бюджета или от БВП, или някаква друга схема, е въпрос, който вече специалистите би трябвало да обсъждат. Но че Министерството на културата, Министерството на образованието, Министерството на околната среда всяка година ги мачкат и ги тъпчат, е очевидно за всички. Вярно е, че Министерският съвет се разпорежда с недвижимата собственост на държавата. Не знам обаче дали сте наясно колко имоти има Министерството на финансите в София. Само в този квартал са доста. А онова, което е предоставено на Министерството на културата, все повече и повече се свива.
- От 50-те години насам започват да се правят опити теренът да се отнеме от театъра и да се даде на други институции. Изглежда, че тези опити днес са на път да успеят. Сегашният случай прецедент ли е след 9 септември 1944?
- Абсолютен прецедент е. Покажете ми друг терен в центъра на София, който да не са застроили. През 1973 г. е имало даже готов архитектурен проект за хотел "Холидей-инс", който да се построи на мястото на сегашния паркинг откъм "Кузман Шапкарев". И въпреки това дори тогава не са успели. Политиците през всичките тези години не са посмели да отнемат нищо от Народния театър.
- Кой в момента се разпорежда с този терен?
- Странното е, че в момента с него се разпорежда община "Средец". Без никакво правно основание. Но на мен не това ми е болката. Аз си върша работата така, както я разбирам. Държавата през 1941 г. е изхарчила една много значителна сума в полза на театъра. Смятам, че всичко онова, което по волята на предците ни е функционирало за нуждите на Народния театър, трябва добре да работи и днес. То е в ужасно занемарено състояние. Занемарено е от години. Не става дума само за тази сграда, на която й предстои 100-годишнина през 2003 година. Същото се отнася и до ателиетата, които са построени през 1927 г. пак за нуждите на Народния театър и се намират на "Кирил и Методий" 28. Те са в бедствено положение.
Заедно с Националния институт за паметниците на културата (защото сградата на театъра е под негова закрила) внесохме проект за неотложни реставрационни и ремонтни дейности. Проектът беше отхвърлен - пак от Министерството на финансите. През 1923 г. театърът е изгорял целият не защото не е дошла пожарната, а защото водната инсталация е била прекъсната. Затова през 1927 г. на шнурбодена са били закрепени четири метални водни резервоара с вместимост от по пет кубика. От тях излизат метални тръбопроводи - 52 противопожарни щранга, които достигат до цялата сграда. Само че от 1927 г. до сега металът е ръждясал, изгнил. Непрекъснато някъде се пукат тръби и се появяват течове. Работниците разкъртват мястото, но не могат да направят заварка, защото тръбата се превръща в прах. Слагат гумени превръзки. Същото е положението и с другите инсталации. Да не говорим за подмяната на техниката. В големите европейски театри осветителната апаратура се сменя на всеки четири години. Тук нищо не е пипано от 25 години. Рундхоризонтът (безшевното платно, 28 метра високо, което опасва в полукръг сцената - бел. ред.) също има нужда от поддръжка. Най-близкият до София театър, който също разполага с рундхоризонт, е "Бургтеатер" във Виена.
От Министерството на финансите отхвърлиха проекта ни с Националния център за паметниците на културата с аргумента, че траел 3 години. При нас големи ремонти могат да се извършват само от 15 юни до 15 септември. Ако поискаме цялата сума накуп, трябва да я изразходим веднага, което значи театърът да спре работа, да спрем да играем.

- Спорът между Софийския университет и галерията на "Шипка" 6 още не е решен, макар че там също има ясни законови основания, които са в полза на Университета.
- Там обаче има построена сграда, тя е конфликтната точка. А при нас теренът е празен, незастроен. Той по никакъв начин не е правно отежнен.
Решението на Върховния административен съд, който би трябвало да работи в полза на правоимащия, лично на мен ми говори, че много силни играчи участват. Няма правна практика, при която Указ на държавен глава да бъде отменен с подзаконови актове, със заповеди на някакво лице от общината.

- Как се съставя субсидията на театъра? Тя май че никога не е постоянна.
- Не, разбира се. Принципът е следният. До края на юни предходната година се внася проект, който би трябвало да се разгледа в Министерството на културата и Министерството на финансите. После предложеният бюджет се утвърждава в увеличен или намален размер. Към днешна дата нямаме утвърден бюджет за 2001 г. Предполагам, че същото е положението и със самото Министерство на културата. Предполагам, че Министерство на културата получава от Министерство на финансите само пари за заплати и осигуровки. Така ще продължи, докато излезе разпределението на всички детайли на цялостния бюджет на държавата.
- От какво се издържа театърът в такъв случай?
- От това, че има повече публика. Но в момента пак сме на прага на финансова криза. Така е с всички театри.
- Какви са цените на билетите?
- Варират от 2 до 8 лева. Имаме диференциран подход. Все пак трябва да се съобразяваме с платежоспособността на публиката, ако не искаме салонът да е празен. Кината също започнаха да свалят цените, след като на прожекция влизат по десет души.
- Цените ви пак са по-ниски от тези в киносалоните.
- По-ниски са. До края на декември миналата година "Декамерон" имаше 9000 души публика. Толкова публика не се е извървяла да гледа нито един нов български филм. Стигат максимум до 5000 души.
Срам ме е, когато при нас дойдат хора, контрагенти от рекламата или от другаде, и аз непрекъснато да трябва да им отговарям: "Нямаме с какво да платим." Срам ме е.
През 1994 г. по времето на министър Ивайло Знеполски излезе 128 Постановление на МС, което беше в сила доскоро. То определяше няколко важни неща - първо, държавните културни институти с национално значение; и второ, финансирането им като "изцяло и приоритетно" от държавния бюджет (последното остана, но не се спазва). Там бяха записани и други неща, например, че МК се задължава да решава проблемите на културните институти, включително и имотните. Това постановление миналата година беше много бързо отменено от Министерския съвет (след като един-два пъти ние се позовахме на него).

- Значи вече нямате статут на национален културен институт.
- Не, имаме. Защото излезе ново постановление, в което се регламентира, че този статут се дава и се отнема (от Министерски съвет). Но отпаднаха редица елементи от постановлението, което беше изготвил Ивайло Знеполски. А те бяха някакъв вид защита. Същото се случи със Закона за закрила на културата. Той излезе на 1 юли 1999 г. Още преди 1 януари 2000 г., когато трябваше да влязат в сила редица негови клаузи, които защитават всички културни институти, те бяха отменени. Например възможността да се акумулират средства от стопански предприятия - даваха се преференции на тези стопански предприятия, които предоставят средства за култура. Параграф 6 от Преходни и заключителни разпоредби на Закона за закрила на културата се свързваше с нови точки в закона за корпоративното и подоходно облагане, а именно т. 14 на чл. 23, според която "финансовият резултат преди данъчното преобразуване се намалява с размера на безвъзмездно предоставените средства за обезпечаване на дейността на културните организации в календарната година". Тоест всички атрибути, които правеха от Закона за закрила на културата някакъв приемлив документ, бяха орязани в края на 1999 г. Много методично всичко, което съществува като някакъв вид закрила, като протекция, като възможност за самостоятелност - всичко това изчезва. Изцяло отмениха 23 постановление на Министерския съвет, което даваше възможност събраните от театрите по разни стопански начини пари да останат вътре в тях.
- А сега къде отиват?
- Сега в закона за корпоративното и подоходното облагане е казано, че онези дейности на културните институти, които се считат за търговски, се облагат по общия ред. Ако в театъра направим книжарница, бюфет, ресторант или нещо друго, то се облага по общия ред. Но отмяната на всички тези елементи, за които споменах, е свързана и с нещо друго. Въведена е пълната бюрократична номенклатура по отношение на културните институти. Например ние сме задължени в края на всеки месец касата ни да бъде на нула. Особено болезнено е, когато става дума за края на годината. Нямаме право на преходни остатъци, нямаме право да акумулираме средства. И между 22 декември и 10 януари се получава дупка - 20 дни, в които театрите не играят заради празниците, но в същото време те функционират, работят ателиетата, работят репетиционните, какво ли не работи. В същото време това е мъртъв период, в който ние сме длъжни да сме на нула. Всяка година се получава колапс. Трябват ни три-четири месеца, за да го преодолеем - обикновено в края на април или началото на май. След което следва лятната ваканция. На 1 септември отново почваме да работим. И нямаме представления, нямаме приходи и пак изпадаме в колапс. Това е някакъв омагьосан кръг, с който Министерството на културата би трябвало да се справи. Ние не можем да го направим сами, не можем да го направим против закона и против нормативните актове. Би било самоуправство. Затова 1991 г. беше прието въпросното 23 постановление. Отначало отмениха едни части от него, след това цялото постановление. Едно по едно всичко отиде по дяволите. Направиха от културните институти страшно бюрократични структури, които се подчиняват единствено на нормативните документи на Министерството на финансите. А именно Министерството на културата е призвано да защитава своите структури, които имат все пак по-различна дейност. Доста по-различна.
Всяка година в Закона за държавния бюджет се пише кои имат право на т.нар. извънбюджетни сметки. В момента е абсолютно забранено да имаме извънбюджетна сметка, на което 23 постановление ни даваше право. Извънбюджетната сметка дава възможност на културните институти да водят самостоятелна политика. А сега е абсолютен мит заложеното в Закона за защита на културата твърдение, че културните институти имат своя икономическа и творческа самостоятелност. Те всеки ден, всяка седмица са зависими от Министерството на културата. То пък от Министерството на финансите. В крайна сметка всички културни институти се оказват поделения на Министерството на финансите. Министерството на културата е само една трансмисия, нищо повече.
Идеята ми беше театърът да влезе във владение на терена, който по право му принадлежи, да намерим инвеститор и да създадем собствен финансов фонд. Този фонд можеше да има неприкосновен минимум и театърът да се издържа само от лихвите по него.

- Дори ако бяхте влезли във владение на терена и бяхте намерили инвеститор, в момента пак нямаше да можете да създадете такъв фонд, защото нормативната база не ви го позволява.
- Затова трябва да се търсят формули, чрез които независимостта на културните институти да бъде гарантирана със съответната икономическа самостоятелност. Защото това значи независимост.

Разговора води Ирина Илиева


Павел Васев (р. 1951 г.) е завършил театрална режисура във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Режисьор е на около 30 документални филма, сред които "Ятаци", "За Гошо и неговата компания", "Ген" и др. Продуцент е на игралния филм/тв-сериал "Гори, гори, огънче" (1994 г.). Носител е на много национални награди. Заместник-министър на културата (1991 г.). Председател на Съюза на българските филмови дейци (1996 - 2000 г.). От февруари 2000 г. е административен директор на Народен театър "Иван Вазов".
Разговор с
Павел Васев, административен директор на Народен театър Иван Вазов



























* По-точно става дума за ресторанта, който всички наричат "Дома на покойника" с цялата празна площ около него, къщата, която сега е ресторант "Синият лъв", заедно с градината и паркинга, към който се влиза откъм ул. "Кузман Шапкарев". (бел. ред.)














































































































































































** На следващия ден управата на театъра пише ново писмо до министъра на културата. Публикуваме и него. (бел. ред.)